Connect with us

АНАЛИЗИ

Късогледството на европейската политика е поразително

Започналата на разсъмване на 22 юни 1941 г. Велика Отечествена война преобръща съдбата на Европа и на света. Вместо бърз разгром на СССР, н който разчитат не само лидерите на Нацистка Германия и нейните сателити, но и много политици в Англия, САЩ и другите западни страни, в света възниква съвършено ново съотношение на силите. Победата на героичната Червена армия носи свобода на европейските народи, приближава появата на картата на света на народен Китай, довежда до коренна промяна на ситуацията в Далечния изток, до подем на антиколониалната борба на народите от Азия и Африка.

Не на такова развитие на събитията разчитат западните лидери, които през втората половина на 30-те години се опитват да се „побратимят“ с Хитлер на антисъветска и на антируска основа. Един от тях е британският премиер Невил Чембърлейн, хвалещ се при завръщането си от Мюнхен, че е донесъл „мир“ на сънародниците си. Неговият близък съветник по политическите въпроси Сър Хорацио Уилсън се оказва по-словоохотлив. На 10 септември 1938 г. (в навечерието на решителната среща между Чембърлейн и Хитлер по проблема за разделянето на Чехословакия) предлага на своя шеф да заяви на фюрера, че „Германия и Англия са двата стълба, поддържащи световния ред против разрушителния напор на болшевизма“ и че лично той „не желае да направи нищо, което би отслабило този отпор, който ние може заедно да окажем на тези, които заплашват нашата цивилизация“.

Мюнхенското споразумение от 1938 г. предоставя на Германия свобода в цяла Европа. Това, впрочем, добре го разбира тогавашният президент на Чехословакия Едвард Бенеш. Неговата реакция, според неговия личен секретар Прокоп Дртина е следният: „Това е краят. Вероломството се наказва. Те си мислят, че ще се спасят от война и революции за наша сметка. Лъжат се“.

А в годините на Втората световна война Бенеш като президент на Чехословашката република в изгнание е активен привърженик на сближаването със СССР, в сътрудничеството с който вижда допълнителни гаранции за сигурността от германската заплаха. Той добре разбира, че разгромът на Германия неизбежно ще доведе до засилването на СССР, до отслабването на Франция, на Великобритания, на централноевропейските държави.

Западните съюзници на Съветския съюз в тази война и след нея не искат да признаят колосалните изменения по света. Две години след разгрома на Германия от силите на антихитлеристката коалиция администрацията на Хари Труман заявява, че независимо от това каква политика провежда СССР, самото му съществуване е „несъвместимо“ с интересите на сигурността на САЩ. Това е продължение на линията на Чембърлейн, казващ, че за него, за да бъде жива Великобритания, трябва да загине „болшевишкият Съветски съюз“.

За разлика от западните лидери, съветските политици и дипломати добре си представят ключовите тенденции от развитието на международната обстановка в предвоенните години. В секретно писмо на пълномощния представител на СССР във Великобритания Иван Маски към народния комисар по международните дела Максим Литвинов от 10 февруари 1939 г. се казва: „В близкия период, да кажем към края на тази година, в Ръцете на Чембърлейн няма да останат никакви „трети страни“, които той да може сравнително лесно и удобно да хвърля като кост на фашистките агресори. Бързо се приближава моментът, когато Чембърлейн ще трябва да се откупи или за сметката на Британската империя, или за сметката на такива страни като Франция, Белгия и Холандия, към съдбата на които, по съображения на самото егоистично свойство, той не може да бъде равнодушен… Политическата атмосфера в момента, след победата на Франко и пълното поглъщане на Чехословакия е също в голяма степен благоприятна за фашистките авантюри – не е известно дали те ще бъдат удържани до края на годината. Не е известно дали дотогава Чембърлейн ще остане на власт – този най-важен съюзник на Хитлер и Мусолини, а също така дали ще остане в сила този разкол между Англия и Франция от една страна и СССР от друга, който така дава на Германия и Италия свободно маневриране на европейската арена. Всички тези и подобни съображения трябва, струва ми се, да тласкат Хитлер и Мусолини към голяма активност именно сега, докато още не е късно, през 1939 г.“

Оценките на съветския дипломат се потвърждават от последвалото развитие на събитията. В секретно писмо до председателя на Съвета на народните комисари и народния комисар по външните работи на СССР Вячеслав Молотов от 11 декември 1939 г. (три и половина месеца след сключването на съветско-германския договор на ненападение) Иван Майский посочва: „От една страна англо-французите се бояха от агресия и заради това искаха да имат пакт за взаимопомощ със СССР, но от друга страна същите англо-французи се опасяваха, че такъв пакт може да засили Съветския съюз и това никак не им влиза в сметките. В крайна сметка това опасение взе връх и преговорите приключиха с пълен провал. Опирайки се на общ поглед върху позицията на британското правителство по отношение на СССР за последните 3,5 месеца, трябва да се констатира, че вътрешната противоречивост остава в пълна сила. Но в обстановка на война тази противоречивост започва да се изразява в леко по-различни форми от преди… От една страна, управляващите кръгове във Великобритания в разглеждания период са пълни с чувство на дълбока ненавист към СССР. Тази ненавист не представлява нещо ново. Тя е единствен и неизбежен продукт от това класово чувство, което така силно е развито в ръководните елементи на английската буржоазия и което нееднократно е намирало своето изражение и в миналото. Но хроническата застаряла ненавист към СССР в началото на годината придоби особени острота и напрегнатост. Това се обяснява с факта, че крахът на летните преговори със СССР съвпада с краха на цялата политика на Чембърлейн, която в основата си се свеждаше с това да се сблъскат Германия и СССР и така да се разгори война на Изток. Вместо това войната се разрази на Запад“.

Разбирането на пагубността на политиката на Запада по отношение на Хитлер и СССР присъства и сред руските мигранти, изоставили родината. Бившият посланик на руското Временно правителство във Франция Василий Маклаков пише на 28 март 1940 г. от френската столица на бившия посланик на Русия в Гърция Елим Демидов: „Старах се.. да посоча това, което е безспорно и което не искат да го разберат в Европа: а именно, че разпадът на Русия преди всичко ще бъде неизгоден за самите съюзници, че всеки опит тя да се отслаби ще бъде в полза на Германия и че след това за него те ще си платят – съюзниците. Мислейки за това, наистина съм поразен от късогледството на цялата европейска политика за последните дълги години и от глупавото ѝ отношение към Русия“.

Но да се пречупи антисъветският дух на хранещата профашистки симпатии по-значима част от политическия елит на Великобритания и на другите западни държави не се отдава към момента на нападението на Германия над СССР. Едва в край на лятото, началото на есента на 1941 г. в западните столици започва някакво отрезвяване, но и то е непълно, двулично. Позорната история около прекомерно отложилото се откриване от съюзниците на „втори фронт“ е потвърждение за това. А подържалият съветска Москва по-решително от другите западни лидери Уинстън Чърчил още през 1946 г. с агресивна реч в Уестминстърския колеж във Фултън (американския щат Мисури) дава началото на Студената война срещу Съветския съюз.