45-милионният Ирак върви към разпад

Сред кардиналните начини за предотвратяване на гражданската война е военният преврат.

Поредната дълбока криза, която обхвана страната през октомври миналата година, навлиза в остра фаза. Вече десет месеца Ирак може да се счита за дееспособна държава само с голямо преувеличение – пълномощията на висшите власти изтекоха през декември 2021 г., новият парламент не успя да номинира кандидат за ключовия пост на министър-председател.

Всички опити на движението „Саирун“ /Sairun/, което спечели първо място на парламентарните избори, да постигне споразумение с опонентите се провалиха, след което М. Ал Садр обяви в края на май, че представителите на неговия блок напускат върховния законодателен орган.

Като се има предвид, че 73 от 329 депутати подадоха оставки, надеждите за жизнеспособно правителство окончателно се сринаха. Обяснението е просто – кандидатурата на новия правителствен ръководител по сегашната конституция трябва да бъде подкрепена от поне две трети от депутатите, но те са в сложна връзка помежду си. Те не могат да се споразумеят за нищо.

След напускането на садристите лидерът на втората най-мандатна фракция Нури ал Малики се номинира за поста министър-председател, но скоро оттегли кандидатурата си – иракчаните свързват фигурата му с ширещата се корупция. Освен това мнозина го смятат за виновен за трагичните събития от 2014 г., когато отрядите на ИДИЛ (организация, забранена в Руската федерация) лесно окупираха Мосул, Тикрит и други градове и обширни райони на страната.

Вместо тази омразна фигура коалицията Координационна платформа издигна друг кандидат – това беше Мухаммад ал Судани. Но това само увеличи нивото на раздразнение, тъй като той работи в правителството на Нури ал Малики от 2010 до 2014 г., заемайки поста министър по правата на човека.

М. Ал-Садр разкритикува подобни действия и неговите поддръжници преминаха към действие. На 27 юли протестиращи нахлуха в сградата на парламента в столицата и обявиха намерението си да останат в сградата: „Парламентът е домът на народа“.

Въпреки призивите на изпълняващия длъжността министър-председател М. Ал Казими незабавно да напуснат сградата на парламента, демонстрантите обявиха безсрочна седяща стачка, като поставиха палатков лагер близо до стените на сградата.

Между другото доставката на питейна вода и храна на протестиращите беше организирана много бързо и точно. Освен това, изглежда те бяха получили инструкции да избягват агресивните действия и поведението им беше твърде сдържано – нито пожари, нито погроми.

Два дни по-късно силите за сигурност блокираха достъпа до „Зелената зона“ на столицата и демонстрантите започнаха да напускат района. Според местни наблюдатели е постигнат компромис между властите и г-н Ас-Садр. Един от лидерите на Координационната платформа Амер ал Фаиз обаче заяви, че блокът не планира да оттегли кандидата си за премиерския пост и протестите се подновиха с нова сила.

На 30 юли привържениците на Ал-Садр отново нахлуха в парламента, но този път с искане за разпускане на законодателната власт и сформиране на преходно правителство, както и смяна на ръководството на Висшия съдебен съвет. Самият Ал Садр нарече случващото се революция.

В Багдад бяха въведени допълнителни войски, но демонстрантите блокираха няколко моста в центъра на града. През цялата нощ на 1 август в столицата имаше сблъсъци между силовици и протестиращи, имаше жертви и от двете страни.

Митинги започнаха и в други провинции: Мейсан, Диуания, Вавилон, Дияла, Зи-Кар, Басра. Муктада ал-Садр отново показа, че има влияние и е в състояние да изведе хиляди поддръжници на улицата. Според иракските медии, редица висши служители са напуснали страната.

Тази безизходица не може да се разреши сама. Основният закон на страната, написан под диктовката на англосаксонците, съдържа бомба. Системата от квоти за власт по национално-религиозен признак (като в Ливан или Босна) поражда постоянни кризи и не оставя перспектива. Промяната на конституцията, дори и поправката й обаче не е бърза работа, а при сегашните обстоятелства е изключително малко вероятна.

На фона на постоянни политически разправии, подклаждани от икономическата криза, страната отново се оказа на ръба на гражданска война. Въпреки това, ако кървавата конфронтация между сунити и шиити след свалянето на Саддам беше инспирирана, днес разпределението на силите е различно. Шиитското движение Сайрун получи подкрепата на Демократическата партия на Кюрдистан (KDP) Масуд Барзани и алианса Ал-Азм, ръководен от сунитския политик Хамис ал-Ханджар. Патриотичният съюз на Кюрдистан (PUK) взе страната на другите шиитски партии, които формираха Координационната структура.

Освен това активността на бойците на ИДИЛ остава: съгласно официалните данни, през 2021 г. те са извършили 257 терористични атаки в различни региони на Ирак, в резултат на които са убити 387 души, 518 са ранени, а 37 са изчезнали.

На всички е ясно, че гражданска война е най-лошият възможен сценарий. Сред кардиналните начини за предотвратяването му е военен преврат. Напомням: всички военни преврати, извършени в арабските страни (Египет, Ирак, Сирия, Либия – далеч не всички), победиха под лозунга на арабския национализъм. Затова г-н Ал-Садр упорито призовава за национална революция, за прогонване на „западните и източните интервенционисти“, намеквайки за САЩ и Иран.

Сред военните обаче няма единство: в допълнение към традиционните племенни нишки, много от тях са тясно свързани с различни политически групи. В допълнение към редовната армия, МВР и специалните служби, има мощна паравоенна шиитска „народна милиция“, която се подчинява не толкова на инструкциите на Багдад, колкото изпълнява задачи в интерес на радикални фигури, тясно свързани с Иран .

И накрая, има прокси война между САЩ и Иран на територията на Ирак, а Турция продължава своята постоянна СВO срещу ПКК в северните (и не само) иракски провинции. Проблемът с подкрепата на САЩ и Израел за кюрдския сепаратизъм с опитите за отделяне на Иракски Кюрдистан остава. Де факто днес кюрдската автономия е независима единица и Ербил не пропуска възможност да подчертае това.

Отново се появява план за разпадането на Ирак на три части: Кюрдистан, шиитски юг и сунитски регион (провинциите Анбар, Салах ад-Дин и големи територии от други провинции). Този вариант отдавна се счита за предпочитан в САЩ, защото обезсмисля възможността Ирак да възкръсне като регионална сила с нови заплахи за Израел, основният съюзник на Вашингтон в Близкия изток.

И само Китай непрекъснато разширява влиянието си в Ирак, като уверено държи първото място сред инвеститорите и придобива най-обещаващите активи. На 20 януари Багдад обяви подписването на споразумение с китайската компания Sinopec за разработване на газовото находище Ал-Мансурия, разположено в провинция Дияла. Акциите са разделени между Basra Oil Company и Sinopec в съотношение съответно 51% и 49%; китайската компания получи договора, след като Ирак прекрати вече подписано споразумение с група, ръководена от Turkish Petroleum Corp (TPAO). Говорител на Sinopec отбеляза, че китайски компании са инвестирали 20 милиарда щатски долара в Ирак миналата година.

Американски агенти ни призовават от ТВ Студиата всички да стоим на студено и да не „ходим да правим с…..ки на Путин“

Откакто имаме четвърто служебно правителство тук се нагледах и начетох на квалификации и подигравки с новите министри. То не бяха елементарни и просташки асоциации с лични имена, външен вид, възраст и т.н. Ами да, доста е просташко и комплексарско. И, разбира се, дежурните плюВки по Радев и неговата професионална квалификация като боен пилот.

Това даже намира място и в националния ефир от дежурните говорещи глави, които в безсилието и семплостта си ползват тези квалфикации като аргументи. Неоригинално е и издава твърде примитивно ниво на „мислене“. И когато това се прави от т.нар. анализатори, кометатори, журналисти всякакви претенциозници, става още по-жалко. За пример ще дам казаното в студиото, извън ефира, от един разследващ журналист, който е достатъчно зрял и с огромни претенции. Та, той си позволи в присъствието на десет души, докато текат рекламити да призове всички да стоим на студено, но да си запазим достойнството, защото другото значело да „ходим да правим с…..ки на Путин“. Направих му остра забележка за кръчмарския тон и той се извини. Но ми остана горчивината от огромното разминаване между претенциите му и начина на публичен изказ. Е, жалко е и много, ама много елементарно и говори за твърде примитивен психичен строй. Аз не приемам, че говореното нямало значение. Не, има. Защото думите са облеклото на мисълта. Ако я има, де.

Виждам огромен проблем в това отношение – реч, наситена с агресия, на некнижовен български език, пълна с грешки, обидни квалификации и аргументи ад хоминем. Следвайки реторика научих, че има много – поне десет вида, аргументи, които да използваме. А у нас публичната реч стига именно до аргументите към личността. Това е обидно и за ползващите ги и за аудиторията. Затова съм решила, че ще се заема с оздравяване на действителността около мен в това отношение, поставяйки изискване към речта на стената ми. Това е моят дом и тук няма да допускам обиди, лични квалификации и негармотно писане. Няма да изтривам коментари – добре е да остане нещо за поколенията 🙂, но ще премахвам възможността за коментиране на този, който си е позволил да прекрачи границите на добрия тон в спора. А добър тон означава уважение и аргументи.
Няма да допускам такава реч и по отношение на хората, които не харесвам, а може би и не уважавам. Защото уважавам себе си.

Другото, което силно ме впечатлява напоследък е кресливото налагане на собственото мнение, особено от хора, които се опитват неистово да се откъснат от жилавите си корени и да ни се представят като новоразцъфнали кокичета с нежни бели качулчици, избили изпод снега. Е, няма как да стане при мен. Все пак добре помня онова време – австриецът не ми е взел ума. На тези новопокръстени демократи, а и на младите, които нямат лични спомени, ще доведа до знание и памет кой – с какъв произход и родители, отиваше да учи в източната или западната чужбина, кой и как ставаше преподавател по научен комунизъм или агент на ДС, ама от тези, които пишеха доноси, кой и как се уреждаше на хубава службичка по заслуги на мама, тате, баба, дядо или друг близък роднина АБПФК /активен борец против фашизма и капитализма/ и т.н. Помня и ще припомням редовно. Пребоядисването стана бъро и според тях лесно, но петната избиват отвсякъде. Та тези хора да ни учат на морал не може да стане. Но на евроатлантически ценности – да. Е, да, ама аз съм привърженик на общочовешките ценности и съм дълбоко убедена, че те не съвпадат с горепосочените. И няма да се притеснявам, не че досега съм се притеснявала, да го заявявам.

Не очаквам всички да са съгласни с мен, готова съм да влизам в спорове, но при посочените от мен условия. Все пак става дума за моя виртуален дом. Хубаво е, когато се аргуметираме да не забравяме, че има едно коварно достижение на цивилизацията, наречено интернет. Ако ние нещо сме позабравили, то там има достатъчно информация за нас, за нашите резили, предпочитания, залитания, членство в партии, гръмко декларирани намерения. И много данни за произхода и професионалното ни развитие. И да не се излагаме много, правейки се на по- католици от Папата, забравяйки услужливо в кой гьол и с коя жаба сме крякали.

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ФАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАНИЦА, ДОМ

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА