Геополитиката на Новорусия седем години по-късно

Пропуснатият шанс беше наречен „Новоросия“, „Руска пролет“, „Руски свят“. Значението му беше следното:

Непризнаване на киевската хунта, която завзе властта в хода на насилствен и незаконен преврат.

Искането на Янукович да се застъпят за възстановяване на конституционния ред.

Подкрепа за въстанието в Източна Украйна.

Въвеждането на войски по искане на законния президент (модел Асад).

Установяване на контрол над половината от територията на Украйна.

Придвижване до Киев.

Тук можеше да се спре и да се намери баланс, преди да се продължи напред, или да се обяви съществуването на друга държава.

Вместо това Москва се задоволи с обединението с Крим и продължителната помощ на Донбас. Слава Богу, че все пак направихме нещо.

Отказът от подобно развитие на ситуацията е мотивиран от „хитър план“. След 7 години е очевидно, че, уви, нямаше „хитър план“. Кой говореше за него? Негодници и страхливци.

Освен това Сурков се втурна към Донбас и процесът в Минск започва. Но въпросът, разбира се, не е Сурков, а фактът, че знаейки кой е Сурков и как действа, той беше хвърлен там. Това беше знак: спираме и започваме продължителен и безплоден процес, защото всичко, докоснато някога от Сурков, не стига доникъде.

Точно тогава и точно за моята позиция по Новоросия Кремъл ме отпрати в позор. Който продължава до сега. Напуснах Московския държавен университет, спряха ме от основните канали, където до този момент бях канен ежеседмично. Стена от мълчание.

В тази ситуация – дори преди признаването на Крим – дадох много важен структурен анализ, като го изразих по основните руски канали, в много публикации, в блогове и социални мрежи. Тя се свежда до следното:

1. Ако признаем Крим, петата колона ще се издигне, тоест откровени чуждестранни агенти, които не се притесняват да работят директно за враждебни на Русия сили.

2. Ако се включим в създаването на Новоросия, шестата колона ще се издигне, тоест либералите на власт, олигарсите и онази значителна, ако не и основната част от руския елит, която, бидейки формално лоялна към патриотичният курс на президента Путин, е органично свързан със Запада и е изключително обременен от този курс.

3. Ако се изградим Новоросия, петата и след това шестата колона логично ще бъдат победени, ще започне руският завой и пълноценни империализъм с контрахегемонистична идеология. Беше ми ясно, че това е единственият начин да действам.

Всички фази на наблюдение на разгръщането на драматични събития в Украйна и техния геополитически анализ – последователно, стъпка по стъпка – описах в книгата „Украйна. Моята война“.

Книгата беше едва ли не забранена.

Крим беше признат, въпреки че в началото изглеждаше, че може да не бъда признат. По този повод имах тежък сблъсък със Соловьов в ефир. Едва сега той стана краен. В този момент той най-малкото се колебаеше, ако не и по-лошо.

Проектът на Новоросия е определен от самия Путин, но веднага рухна.

Думите му в ефир за помощта на руския свят все още не са престанали да звучат и политиката вече се е променила в обратна посока. Страните спряха на това и започнаха да водят преговори. Новоросия не е предадена, но и не е спасена. Отложиха решението.

Това означава, че тогава е спечелена шестата колона. Петата все пак излезе на митинги под лозунгите „Путин, върнете Крим на Киев!“, А шестата – очевидно против волята си – призна кримския консенсус. Но при условие, че Путин спира дотук. За съжаление той спря в този момент.

Оттук започна грозната история с „хитрия план“. „Хитрият план“ се състоеше само в потушаване на ескалацията – и това при пълната неподготвеност на хунтата да води каквато и да е ефективна война. Очевидно Путин не стоеше зад плана, но Путин го прие.

Не можеше да се стигне до нищо и не стигне до нищо. Загубихме 7 години, а нашите противници ги спечелиха.

Единственото нещо, което разведри този период, беше мандатът на Тръмп. Тръмп не беше убеден атлантист и се опита да не ескалира ненужно напрежението с Русия. Неговият план беше да се съсредоточи върху вътрешните проблеми на САЩ и да остави света сам. Нещо повече, той предизвика най-мощното глобалистическо лоби, като го определи като „блато“. Ние обаче също не се възползвахме от това. И отново за това трябва да благодарим на 6-та колона. Освен това преките атлантически агенти, изпратени от САЩ под прикритието на „левичари“, демонизират Тръмп и Тръмпизма по всякакъв възможен начин.

Санкциите срещу Русия бяха наложени докрай. Все едно сме освободили цяла Новоросия.

Сирия беше успешен и правилен геополитически ход, но това по никакъв начин не премахна или разреши украинската безизходица. Постигната е тактическа победа в Сирия. Това е добре. Но това не е толкова фундаментално, колкото преходът към пълноценни евразийски усилия за възстановяване на континентална сила. И така и не се случи. Новоросия беше ключът.

Тъй като шестата колона действително спечели, духовната трансформация на Русия също не започна. Идеологията беше отложена, техническите въпроси бяха разгледани, контролът върху политическите процеси беше в ръцете на технократите. Започна стагнация, където примитивните забавления и корупция, бързо засилвани от липсата на идеи, излязоха на преден план. И върнатият Крим стана част от същия мрачен руски социален пейзаж – без Донбас Кримската пролет също се превърна в компромис. По-добре, разбира се, отколкото при нацистките либерали в Киев, но далеч от това, което трябваше да бъде.

И сега, след бруталния пробив на Байдън в Белия дом, всичко се върна на позициите, на които страните спряха през 2014 година.

Не остана нищо от Минския формат..

Украинската армия за 7 години успя да се подготви, да се доближи до членството в НАТО и да отгледа цяло поколение радикални русофоби.

През цялото това време Донбас вегетира. Да, имаше помощ, без нея той просто нямаше да оцелее. Но нищо повече. И процесът на преговори в Минск висеше като дамоклев меч над него – заплахата, че при някои условия Москва ще върне гордите бунтовници на републиките в Киев – тоест ще ги предаде на палачите.

Сега Вашингтон е на крачка от даването на зелена светлина за атака. И нямаме избор – да отговорим или не. Отново, както преди 7 години, думите, които изказах по Първи канал и поради които вече не се появявам там, запазват своето значение в пълен размер:

„Ако загубим Донбас, ще загубим Крим, ако загубим Крим, ще загубим Русия.“

Днес, през 2021 г., ако Киев започне наказателна операция, ние просто няма да имаме друг избор, освен да влезем във войната. Но ако започнем, целта на неоконсерваторите ще бъде постигната. Те може да пожертват Украйна, както Грузия, още по-съюзна с тях, през 2008 г. Но това ще удари руско-европейските отношения, ще подкопае напълно „Северен поток-2“, ще отсече Русия от Запада и в същото време ще консолидира НАТО. Не толкова за Русия, колкото би трябвало да бъде, а за Русия, каквато е сега – с всички компромиси и несигурности – това ще бъде сериозен удар. За нас няма да свърши толкова лесно, тъй като радикализацията на натиска на глобалистичния Запад ще тласне прозападните елити и корумпирани кланове, притежаващи активи на Запад, да се разбунтуват в самата Русия. Шестата колона няма да може да се примири с Новоросия и ще се опита да свали президента. Това е планът.

Тоест „колективният Байдън“, като цяло има напълно рационална стратегия. Тръмп отложи неизбежното, но почивката приключи.

Това ли ще бъде началото на пълномащабната война между Русия и САЩ? Абсолютно не, каквото и да говорят някои.

Украйна не е стратегически приоритет за САЩ. Това, което остане от нея след настъплението ни, ще стане член на НАТО, но това също не е особено важно, цяла Източна Европа вече е в НАТО. Ударът върху Русия ще бъде най-силен. Особено защото всичките предишни 20 години – да не говорим за 90-те – Русия се опита да балансира между два вектора – континентално-патриотичният и умерено-западният.

Дори преди 20 години, когато Путин тъкмо беше дошъл на власт, писах, че подобен баланс ще бъде изключително труден и би било по-добре незабавно да избере Евразия и многополюсността.

Путин отхвърли – по-точно, отложи за неопределено време – континентализма или се придвижваше към него за час по чаена лъжичка. Единствената ми грешка беше, че предполагах, че подобно половинчатост не може да продължи дълго.

Но всичко винаги приключва.

Не съм на 100% сигурен, че сега се случва точно това, но има определена – и много значима – възможност. Краят идва на компромиса между (непоследователен) патриотизъм и (още по-малко последователен) либерализъм (главно в икономиката, културата, образованието), между които – опитвайки се да съчетае несъвместимото – руското правителство балансираше.

И това в известен смисъл е напълно естествено, ако не и добро. По-добре късно от колкото никога. Не казвам, че трябва първо да започнем. Нека го кажат онези, на които днес е позволено да правят всичко. Просто искам да кажа, че ако Киев започне настъпление в Донбас, ние просто няма да имаме шанс да избегнем неизбежното. И ако войната не може да бъде избегната, остава само да победим.

Освен това ще се върнем към същото нещо, което беше подробно описано в книгата „Украйна. Моята война ”- тоест на Нова Русия, Руската пролет, окончателното освобождение от шестата колона, пълното и окончателно духовно прераждане на Русия. Това е много труден път. Но вероятно нямаме друг избор.