Следващият Афганистан: Европа трябва да се заеме сериозно с отбраната си

„Стратегическата автономия“ означава да можеш да действаш, когато Вашингтон няма желание

Трагичният ход на събитията в Афганистан трябва да послужи като сигнал за събуждане на Европейския съюз.

Когато САЩ едностранно решиха да прекратят присъствието си в страната, Европа нямаше друг избор, освен да последва примера им. И докато Афганистан бързо падаше под влиянието на талибаните, всичко, което ЕС можеше да направи, беше да стои отстрани, безпомощен.

Лидерите на континента нямаха средства да вкарат сили в Афганистан, дори и да искаха да го направят, изобличавайки не само провалите на две десетилетия усилия на САЩ и НАТО, но и провала на подхода на алианса след 11 септември към защитата на Европа, пише Макс Бергман за „Политико“.

През последните няколко години в Брюксел имаше много големи разговори за „геополитическа комисия“ и „европейска стратегическа автономия“ – крайно време е Европа да започне да действа, а не само да говори.

Като цяло ЕС харчи толкова средства за отбрана, колкото Русия и Китай, и въпреки това му липсват основните военни способности за поддържане на бойни операции в чужбина без помощта на САЩ
Европа не разполага с танкери за зареждане във въздуха или въздушни и морски превозни средства, необходими за разполагане на сили. Освен това няма способностите за разузнаване и наблюдение(ISR), необходими за съвременната война, или огромната логистична мрежа, съставена от онези в поддържащи роли, която трябва да подкрепя бойните сили.

Дори в Сахел, където Франция ръководи сили на ЕС, САЩ осигуриха критичното зареждане на самолети във въздуха и ISR поддръжка.

Намаляването на европейската зависимост от американската армия може да изглежда ненужно, тъй като това е установена реалност от над 75 години. Развитието на тези способности е скъпо, отнема много време и би било бреме за всяка отделна европейска държава, поради което през последните две десетилетия е постигнат малък напредък на този фронт.

И все пак има нарастващо, но естествено разминаване между Европа и САЩ. САЩ с право се тревожат, че Европа не приема Китай сериозно. От своя страна европейците с основание се притесняват, че Вашингтон проявява малка загриженост за все по-несигурния им регион.

По време на дебатите във Вашингтон за изтеглянето от Афганистан почти не се обърна внимание на потенциалното въздействие върху Европа – въпреки че предстоящата бежанска криза може сериозно да засегне Европа и нейните сили на терен. Европейците имаха право да се чувстват пренебрегнати, но изтощеният от войната Вашингтон знаеше, че континентът няма какво да предложи.

Ако европейските лидери имаха способността да действат автономно и бяха предложили да поемат мисията за подкрепа, САЩ щяха да бъдат наистина доволни.

Европейската стратегическа автономия не е свързана с отделянето на Европа от САЩ; става въпрос за Европа, която може да действа, когато САЩ не са заинтересовани от това. И става все по-лесно да се прогнозират сценарии, независимо дали в Близкия изток или Северна или Западна Африка, където сигурността и интересите на ЕС са застрашени, но няма почти никакъв интерес за действие от страна на САЩ.

Това не означава, че САЩ и Европа се отдалечават един от друг или че НАТО е остаряло. Напротив, това означава, че САЩ и Европа трябва да преосмислят трансатлантическото партньорство и идеята за „споделяне на тежестта“.
В продължение на две десетилетия разпределението на тежестта е свързано с това, че европейците допринасят повече за войните, ръководени от САЩ. Днес е необходим нов подход, изграден върху по-балансирани взаимоотношения, при които Европа дори може понякога да поеме водещата роля.

Това на практика би формирало европейски стълб в рамките на НАТО. Това също ще изисква решаване на огромните структурни проблеми, които тормозят европейската отбрана.
Най-добрият начин да се направи това би бил чрез ЕС, където суверенитетът вече е споделен и държавите членки могат да обединят ресурси, да интегрират сили и да направят стратегически „европейски“ придобивания. Важното е, че развитието на отбраната на ЕС би спомогнало за овластяването и укрепването на ЕС, което би позволило на Брюксел да отстоява по-добре европейските интереси.

Като начало европейските политици трябва да си зададат един прост въпрос: Какво би било необходимо на ЕС, за да вкара сили в Афганистан? Ако основният проблем в липсата на въздушен транспорт, ЕС можеше да закупи самолети и да привлече опитен персонал от целия блок, за да създаде специализирано военно подразделение, което да ги експлоатира – точно както Европейската служба за външна дейност изтегля дипломати от дипломатическия корпус на своите членове.

Развитието на притежаваните от ЕС способности ще изисква ново финансиране, реформи във външната политика на ЕС и трансформация на отношенията между ЕС и НАТО. Това също ще изисква благословията на Вашингтон.
Но в крайна сметка причината за военната неадекватност на Европа се крие в самата нея. Само поради военната зависимост от САЩ, Вашингтон има ефективно вето върху усилията на ЕС за отбрана – и САЩ го използват, за да се противопоставят на инициативите на ЕС, и енергично да лобират от името на американските отбранителни компании.

Въпреки че администрацията на Байдън не е направила много за промяна на този подход, иронията е, че САЩ са напълно изморени от статуквото, въпреки че упорито действат, за да попречат на ЕС да го промени.

За да промени тази динамика, ЕС ще трябва да наложи разговора с Вашингтон, който сега е фокусиран изцяло върху Азия. И за да направи това, съюзът трябва да излезе с осезаемо и амбициозно предложение за отбрана, точно както го направи по въпросите за климата и цифровите технологии, и да поиска от администрацията на Байдън да ги подкрепи.

Вместо постоянно да гледат към САЩ, европейците все повече ще трябва да се вглеждат в себе си. Америка след две десетилетия война ще бъде разбираемо сдържана да се меси в бъдещи кризи, особено когато интересите на САЩ не са пряко засегнати. Време е стратегическата автономия да стане реалност. Трансатлантическият съюз ще стане по-силен заради нея.

Макс Бергман е старши сътрудник в Центъра за американски прогрес. Той е бил старши съветник в Държавния департамент на САЩ от 2011 г. до 2017 г.