Тънките сметки убиха идеологиите в политиката

Левите и десните формации се преподреждат предизборно в каквито коалиционни конфигурации намират за изгодни.
Леви, десни и центристи – така бяхме научени да делим политическите играчи. Колкото и да беше относително, това разграничение помагаше на хората да се ориентират какво могат да очакват от дадена партия, ако я подкрепят в похода й към властта. Сега обаче идеологическите граници между формациите са почти напълно разрушени. А избирателят е оставен да подбира на сляпо – все едно прави хазартен залог и се надява да извади късмет.
Предстоящите избори затвърдиха тенденцията, която постепенно се налагаше в политическия живот на страната през последните 20 години – откакто гръмовният успех на „царската” партия НДСВ ознаменува края на двупартийния синьо-червен модел. Левите и десните формации вече свободно се преподреждат в каквито коалиционни конфигурации намират за най-изгодни. Идеологическите етикети масово отиват в кофата за боклук. А политиците се закичват с титлата на борци с „корупционния модел” и търсят подкрепа отвсякъде, без оглед на политически убеждения и пристрастия.
Най-яркият пример е Мая Манолова.
Като бивш депутат от БСП, тя беше смятана за политик с лява ориентация. На кметските избори през 2019 г., в които участва, Манолова обаче отсече левите си корени и се обяви за обединител на гражданите, които искат разбиване на статуквото. Същото прави и сега със своята коалиция „Изправи се! Мутри вън!”. „Битката не е между леви и десни, между партийни и безпартийни. Битката е на обикновените хора срещу необикновените пари, циничната наглост, огромната бедност и несправедливост”, тръби Манолова.
Тази реторика се превърна в удобно оправдание за събирането на шарена като дъгата коалиция. Включи се „Движение 21” на Татяна Дончева – също бивш соцдепутат, която на парламентарните избори през 2017 г. се съюзи с лявата АБВ на експрезидента Георги Първанов. Към „Изправи се! Мутри вън!” се присъедини и „Движение България на гражданите”, което влизаше в десния Реформаторски блок и до последно крепеше кабинета „Борисов 2”. В тази бъркотия се омеси и друга формация, обявяваща се за дясна – „Единна народна партия” на Мария Капон.
Тук изниква и съвършено неясният политически субект, известен като „Отровното трио”. Арман Бабикян, Велислав Минеков и Николай Хаджигенов набраха популярност на протестите срещу правителството през 2020 г. Цялата им платформа се свеждаше до едно – да смъкнат Борисов от властта. Като наближиха изборите, троицата се разпадна – Бабикян и Хаджигенов влязоха в листите на „Изправи се! Мутри вън!”, а Минеков, без да е в листа, тихомълком отиде при „Демократична България”. Стана смешно, защото всеки от тях продължаваше да смята, че принадлежи към триото. А де факто са „Отровната единица” към ДБ и „Отровната двойка” към „изправилите се”. Абсурдна история, откъдето и да го погледнеш.
Но какво толкова да се чудим след появата на „Патриотична коалиция ВОЛЯ и НФСБ”.
Съюзът между Веселин Марешки и Валери Симеонов беше голяма изненада, защото всички помнеха отвратителните нападки, които двамата партийни водачи си разменяха в парламента. Симеонов нарече „Воля” „уродливо политическо явление”, а Марешки се кълнеше, че няма да стъпи на трибуна, „осквернена” от присъствието на лидера на НФСБ. Сега обаче Симеонов с един замах отпрати всичко в миналото: „Кадрите със скандалите между мен и Веселин Марешки са от март 2019 година. Оттогава няма обидни реплики между нас.” Да не забравяме – по същия начин той (поне) на два пъти се караше и събираше с Волен Сидеров. А, и още нещо – „патриотичната коалиция” събра в себе си половин дузина партийки, покриващи голяма част от политически спектър – земеделци, радикалдемократи, социалдемократи, християндемократи. За всеки избирател по нещо плюс безплатни лекарства и евтин бензин – такава изглежда е програмната формула на съюза Марешки – Симеонов.
Картината на предизборната мешавица у нас няма да е пълна
без станалата знаменита коалиция „Граждани от протеста”. Под това наименование се прикриха стари партийци от разни цветове, а не нови за политиката лица, както човек би се подвел. Това, което порази всички, беше, че коалицията събра заедно „Съюз на комунистите в България“ със „Съюз на свободните демократи” на видния някогашен седесар Стефан Софиянски. Бившият столичен кмет упорстваше, че станала грешка – как той ще бъде заедно с комунистите! Никой не му повярва, разбира се – при всичките политически, организационни и административни усилия, които трябва да се хвърлят за сформирането на една коалиция, направо е абсурдно да говориш, че си се объркал с кого се съюзяваш.
Къде обаче стои избирателят сред всичкото това?
От него вече не се очаква да направи политическия си избор на базата на някакви трайни принципи. Него го призовават да гласува за дадена коалиция, защото щяла да се бори с корупцията или обединява партии от половината политически спектър, или ужким била съставена от протестиращи срещу статуквото граждани. Като че ли това е достатъчно, за да може някаква подобна формация да претендира да управлява държавата.
И кой може да гарантира на хората, че такива нестабилни предизборни образувания няма да се разпаднат при първата политическа буря в следващия парламент? За какво и за кого ще са гласували тогава избирателите, когато тези коалиции ги няма? Въпроси изникват много, ала отговори от политиците няма.