Въпреки небивалото изостряне между Москва и Тел Авив, Русия е на път да се превърне и в главен фактор за оцеляването на Израел, а в перспектива – и за развитието на израело-палестинския въпрос.
Пресконференцията след срещата на Тръмп и Нетаняху в ООН на 26 септември бе интересна, но не с казаното, а с неказаното и недоизказаното.
Американският президент отказа да ходатайства пред Путин срещу доставката на С-300
и другите мерки, огласени от Сергей Шойгу, които ще блокират бъдещи израелски удари срещу иранските сили, съюзници и оръжия в Сирия и ще ликвидират постигнатото за няколко десетилетия от Израел в конфронтацията му с Ислямската република. Ето какво точно каза Тръмп:
Въпрос: Ще говорите ли с президента Путин за напрежението между Израел и Русия?
Тръмп: Ще говоря, ако е подходящо, когато е подходящо. Да, ще го направя.
…
Въпрос: Г-н президент, каква е позицията Ви за руските… ракетите, които, руснаците дават на Сирия?
Тръмп: Ами, не съм го чул това! Точно го обсъждахме преди две минути и ще вземем решение. Ще измислим нещо.
Другото недоизказано от Тръмп беше, че САЩ са недоволни от липсата на „сделка“ с Израел за компенсация за преместването на американското посолство в Йерусалим, което породило много проблеми за Вашингтон, и че Тръмп е привърженик на решението с две държави, но засега по него няма прогрес.
Очевидно твърденията, че Тръмп е играчка в ръцете на зетя си и чрез него – на Нетаняху, са доста далече от истината.
В тази руско-израелска криза „чревният“ рефлекс на американския външнополитически естаблишмент естествено е за ненамеса, както в Суецката криза в 1956 г. САЩ хладнокръвно оставиха Великобритания и Франция да се провалят като стари империалистически хиени, а Израел – да се изложи като колония на западноевропейските сили.
Също толкова далече от истината са обаче и оценките на руските патриотични „говорещи глави“, че
външната политика на Москва досега била пряко подчинена на Тел Авив,
а сега предстояло събуждане. Руските олигарси с второ израелско гражданство като Роман Абрамович, които крият в Израел попадналите си под западни санкции активи, са наистина известен фактор за Кремъл, ако не водещ. Руските либерални медии, ако не чак „телавидение“, както ги наричат патриотите, са естествено прозападни, но външнополитическото им влияние е ограничено.
Но цялата сирийска епопея на Путин от 2013 г. насам бе ориентирана ярко анти-Нетаняху.
При все това обаче участието на последния в Милионния марш в Москва на последния Ден на победата, свиренето на израелския химн на Червения площад не беше бутафория.
Израел днес реално си е една втора руска държава –
общият култ към героите от Втората световна война и към жертвите на нацизма е само една от човешките спойки на двете страни. Враждата на комунистическа Москва към социалистически Тел Авив от 60-те години, когато начело там бяха стари руски социалисти като Голда Меир и Леви Ешкол, бе историческа аномалия на Студената война, която няма изгледи да се повтори.
Затова не допускам нито за миг военна конфронтация на Русия с Израел,
за каквато мечтаят някои горещи патриотични глави в Москва, а някои български сини колеги, заслепени от русофобия, дори мечтаят на глас как Израел превъзхождал военно Русия, поне що се отнася до конвенционалните сили в региона. Пропагандната конфронтация достигна на моменти наистина висок градус, но да не забравяме, че едни от най-горещите антиизраелски пропагандисти в Москва са руски евреи!
Новата роля на Русия в Близкия изток и света след фактическото изтегляне на САЩ от Сирия и консолидацията на сирийската държава обаче изисква последователна неутрализация на всички антиасадовски сили в региона. Агресивната борба на Нетаняху срещу Иран с въздушни удари на територията на Сирия влезе в противоречие с налагащия се постепенно нов ред.
И те ще бъдат прекратени, а всъщност реално вече са – след инцидента от 17 септември. Съгласен съм с Путин, че инцидентът бе резултат от трагична поредица от грешки най-вече от израелска страна. Но и да не бе станал, рано или късно на свободното шетане на израелските ВВС в Сирия трябваше да се тури край. Това ще е и последното доказателство на Путин за качествата на руската противовъздушна отбрана, и последният му аргумент срещу мита за F-35.
Това се възприема в Израел като крайно опасно положение. Все пак доктрината на Ислямската република за унищожаване на еврейската държава в Палестина не е отменена!
Но и тук израелците вече нямат по-добър шанс от посредничество на Русия пред Техеран.
Играта на Нетаняху в Сирия е загубена. Походът му в ООН срещу иранската ядрена програма дава постоянни поводи да си припомняме как сам Израел се сдоби нелегално с ядрено оръжие и как дръзко тогавашният премиер Давид Бен-Гурион баламосваше Джон Кенеди за предназначението на реактора в Димона. Тоталното военно превъзходство на Израел над съседите е вече минало.
Световната хегемония на САЩ също приключва. С Тръмп начело – като фарс, което е за предпочитане пред приключването й като трагедия.
Време е в Тел Авив да си спомнят, че СССР беше основен фактор и за създаването на еврейската държава в Палестина, и за оцеляването й в първата жестока арабско-израелска война на изтребление.
Ерата на американската хегемония в Близкия изток залязва сред пожарища и развалини. Време е да се опитат новите възможности на постамериканския свят.
