Нека само да уточня в началото. Никога не съм си представял интервюто на Слави Трифонов с Бойко Борисов като ММА-двубой, където във въздуха хвърчат зъби, кръв и слюнка и се надават болезнени крясъци. Фактът, че хората искаха да получат точно такава гледка издава болезнения дефицит на справедливост в нашето общество, огромната нужда на обществото да види, че някой отмъщава зрелищно от тяхно име, както и колективното желание виновниците за целия позор, бедност и безпътица край нас поне един път да бъдат притиснати в ъгъла и изправени пред стената на позора.
Уви, в реалния живот това се случва рядко. Заради това аз не очаквах битка, а и бях наясно, че няма как да има такава. Но ми се искаше, ох, как ми се искаше в името на всички богове на свободната телевизия и остатъци от автентична журналистика, Слави Трифонов да има куража да изпоти Бойко Борисов, да му опонира подготвено, да не оставя реторичната дебелащина на премиера да взима връх и да се опита да изтръгне поне един истински отговор от него, отговор естествен, незамърсен от опорни точки и пиарска технология.
Нищо такова не стана. Именно липсата на истински журналистически разговор остави у всички хора усещането, че са станали свидетел на мръснишки политически спектакъл, на някаква нечистоплътна медийна сделка, която се е извършила пред очите на всички и в крайна сметка на унищожението на Слави Трифонов като глас на „суверена“, защото истинският суверен е пълен с гняв, обида, ярост и огорчение, а тв-водещият се държа като мъркаща и доволна болонка, която пролайваше от време на време, за да имитира някаква съпротива.
Пиеската беше толкова мелодраматична, че напомняше на шоу от времената на Хачо Бояджиев. Борисов нито за миг не бе притиснат да говори истината, нито пък зоната му на комфорт беше нарушена поне за миг. Пролича си, че Слави Трифонов избра максимално популистката форма на интервю (не питам аз, а давам думата на хората) и това му изяде главата, авторитета, имиджа и достойнството. В нито един момент той не беше адекватен събеседник на Борисов и колкото и да вдига щита на оправданията пред себе си, то спокойно можем да кажем, че политическият му полет почна с жестока авария. Съвсем не изключвам след това фиаско той все пак да влезе в политиката, но проектът му гръмна драматично, а отзвукът от този провал ще оттеква още дълго време и ще го преследва като мрачна сянка.
Нямам време, нито енергия да разбивам всички лъжи, които Борисов предостави на публиката докато тв-водещият му кимаше неясно, но ще ви дам няколко примера. Премиерът обяви, че ходи в парламента винаги, когато има питане към него, а и бил толкова зает в сряда сутринта, че просто не намерил физическа възможност да представи новата вицепремиерка. Това е политически абсурд. Говорим за човек, който ще има правото да замества самия министър-председател, когато той е в чужбина. И Борисов не е сметнал това за важно? Вероятно в страната на телевизионните наивници това може да бъде продадено като обяснение, но като цяло звучи като нещо, което дори и Паулу Куелю не би напъхал в наивните си романи. А колкото до ходенето в парламента, Борисов можеше да бъде питан като как така в периода 2017-2018 година той почти година не стъпи в сградата на Народното събрание. Нима толкова нито един заблеян депутат не се е сетил да му прасне някое питане? Или дадената заповед беше всеки въпрос към премиера да бъде безмилостно отхвърлян от бездушната администрация на НС? Има неща, които са проверими, ясни и точни и на техния фон Борисов в никакъв случай не би изглеждал като изпълнителния ангел, смутен от човешката злоба.
Колизията на тема „колко е дългът на страната“ също трябва да влезе в учебниците. Водещият попита в абсолютни числа, отговарящият предпочете да изнася данните в проценти. Разговор между сляп и глух. Единият вика „дългът е 26 милиарда“, другият остро репликира: „не, 20 процента е“. Богът на журналистиката тук би си пръснал мелодраматично мозъка. Без да е враждебно действие – точно тук премиерът трябваше да бъде притиснат, за да даде ясен отговор. Отговор разбираем, смислен, подреден, а не продукт на злъчен поток на съзнанието. Водещият предпочете да си мълчи. Борисов беше оставен да говори каквото му дойде наум, да жонглира с числа, спуснати му предварително, а дори и не стана ясно дали всяко едно от тях отговаря на истината. Тук разговорът придоби мощен сюрреалистичен оттенък, за да се омаже напълно при обсъждането на свободата на медиите и словото у нас. Именно тук подозренията, че има някаква интелектуална или политическа сделка между двамата събеседници вече станаха ясни и почти неоспорими. Премиерът се изсули по терлици и дори успя да се самообяви за жертва на свободното слово (отвратителни анализи, лъжи и злобни карикатури), които обаче търпял, защото това било демокрацията. В България нямало цензура, а автоцензура. А какъв е генезисът на тази автоцензура, ако приемем версията на премиера? Защото тя не се появява от нищото, нали така? Но такива въпроси просто нямаше.
В крайна сметка обаче потресаващото впечатление от интервюто дойде не от въпросите, които бяха зададени и от абсолютната неподготвеност на водещия, а от въпросите, които бяха спестени. Нито един въпрос за „Кумгейт“? Нито един въпрос за реалното качество на магистралите у нас? Нито едно питане за бедността? Нито едно питане за бумът на криминални престъпления? Питате ме откъде знам, че това са проблеми ли? Ами в последно време доста обикалям страната и знам, че няма аудитория, в която да не ми ги задават. Постоянно. Интересно как така при подбор на толкова въпроси точно на Борисов му бяха спестени.
Това е съвсем кратка част от темите в интервюто. Можем да се задълбочим по всяка тема, но така само допълнително ще лъсне колко убеден беше Бойко Борисов, че Слави Трифонов няма да му даде никаква битка. И се оказа, че борецът срещу партиите, срещу досегашния модел не само няма политическа харизма, той е просто пионка, която си е повярвала, че играта зависи от нея. За съжаление на всички почитатели на лесните решения и шумните лозунги, този път се оказа без изход, улицата свърши в телевизионната пропаст. Голямото морално съдебно дело се изроди до долнопробна порнография.
В крайна сметка телевизионният спектакъл доказа само едно – колко стратегически правилно подходи президентът Румен Радев като отказа офертата на Слави Трифонов. Защото пред очите ни един телевизионен популистки проект претърпя зрелищен провал. „Шоуто на Слави“ от години насам се изживява като морална прокуратура в България, но в мига, в който трябваше да покаже истинско качество и висота, катастрофира не просто политически, катастрофира интелектуално. В единствения миг на откровение, в самото начало, Трифонов изрече фраза, която е ключова: „Аз не съм журналист, аз съм телевизионен водещ“. Ето това е проблемът с интервюто. Бойко Борисов почти никога в живота си не е бил обект на истинска журналистика, на хора, които не биха му простили финтовете, пируетите и откровените измами и които биха го сблъскали със самия него от миналото. Пред Борисов обаче застана не журналист, а кандидат за политик. Пред него се появи човек, който от години флиртува с политическите нагласи на хората и това унищожи предварително възможността истината да бъде достигната. Нещо повече – разговорът, проведен като театър, оголи и подозренията, че политическото инженерство ала Слави Трифонов е спасителен пояс за Бойко Борисов в турбулентните времена, които предстоят. И заради това романтичната телевизионна комедия „Когато Бойко срещна Слави“ ме изпълни със слънчев оптимизъм. Гражданинът премиер очевидно е в паника щом гръмна и освети основния си план за бягство от отговорност. Защото след целия разговор е ясно това – Слави Трифонов беше резервния парашут на Борисов. За мен те винаги са били един и същи човек, който по случайност е получил две тела. Не напразно двамата дълго време бяха приятели и галеха доброжелателно егото си един в друг. Не знам какво е правил Харви Уайнстайн с холивудските актриси, но ми се струва, че след вчерашното интервю вече имаме някаква визуална представа за случилото се. Но Борисов отстреля своя план Б, а това поне прави ситуацията с една идея по-ясна. Мъглата се поразсея, за да видим, че там, където ни обещаваха светло бъдеще и морално настояще, има единствено ходещи телевизионни нелепици. В нашия собствен Туийн Пийкс трябва да ценим всеки слънчев лъч пък бил и той под формата на ритуално самоубийство в ефир.
