Не, популизмът изобщо не е лошо нещо. Той е такъв само за хора, чието съзнание е промито от мулти-култи клишетата. Латинската дума populus означава народ. Съответно политики, които са насочени към подобряване живота на народа, т.е. популистките политики, не могат да бъдат лоши. Истинският проблем на мултикултуралистите и либералите е, че те ненавиждат народа. Те възприемат себе си като елит и се гнусят от всичко, което „не е елит“. В някакъв смисъл тези хора наистина са елит. Но съвсем не защото са по-умни, по-талантливи, по-знаещи или по-можещи от останалите. Голямото им преимущество е в достъпа до медиите, които в голямата си част също са разположени в либералната матрица. Така се стига до парадокса едно нахално-нарцистично либерално малцинство да поучава огромната част от населението по целия свят как да живее и какво да мисли. Дълго време тази модел работеше безотказно. Моделът на либералния диктат изглеждаше безалтернативен. Днес обаче ситуацията е коренно променена. Днес има съпротива. Популистка съпротива.
Разбира се, популизмът не е единно явление. В последно време силна популярст придобиха десните популистки движения. Те са критично настроени към статуквото, но основният им недостатък е, че концентрират основната част от обвинителната си енергия основно срещу чужденците и мигрантите. Това носи дивиденти в краткосрочен план /по-високи изборни резултати, дори участие във властта/, но като цяло е безперспективно. Каквито и проблеми да създават мигрантите, не те са коренът на злото, не те са виновни за трудностите, пред които се изправят обикновените хора. Затова и гневът трябва да бъде насочен не към хората с различна религия или различен цвят на кожата. Гневът трябва да се стовари върху местните елити – политически, икономически, медийни. Истинският сблъсък не е между местни хора и чужденците. Истинският сблъсък е между привилегированите от всички страни и губещите от статуквото във всички страни. Левият популизъм трябва да прави точно това – да посочва истинските, а не фалшивите противоречия и да сочи пътища за тяхното разрешаване. По принцип с това трябва да се занимават всички леви партии. Само че традиционната левица, класическите социалисти и социалдемократи, с моного малки изключение, отдавна изневериха на хората на труда. Традиционната левица е тотално либерализирана и, вследствие на това, маргинализирана. Някога могъщи социалистически и соцалдемократически партии, управлявали страните си в продължение на десетилетия, днес срещат трудности дори с влизането си в парламента. Причината за провала им е проста – те изоставиха хората на труда и прегърнаха сексуалните и всякакви други малцинства. Традиционните леви станаха част от либералния мейнстрийм и така загубиха мнозинството.
Задачата на левия популизъм е да върне доверието на това мнозинство, което класическата левица пропиля. Как може да стане това? С обръщане към истинските, а не към някакви измислени, проблеми на повечето хора. Ето ви пример за измислен и, загубил всякаква актуалност, проблем. Преди 70-80 години хомосексуалистите са били дискриминирани, включително и законодателно. Затова и тогава борбата за техните права е била нещо напълно естествено и даже необходимо. Отдавна обаче тази дискриминация не съществува. Тъкмо обратното. В много сфери на модерния свят днес важи принципът „Хомосексуалист – това звучи гордо“. Затова когато някой се изживява като страстен боец за правата на „ЛГБТ хората“, той е изцяло извън времето и пространството. Истинските проблеми на хората са много по-различни от това, което ни представят мулти-култи либералите. Те са свързани с работата, достойното заплащане, достъпа до качествена медицинска помощ и качествено образование, сигурносттта. Глобалните неравенства, луксът, в който тънат малцина, и мизерията, обхващаща все повече хора, унищожаването на природата в името на пазарните принципи също са сред най-болните въпроси на нашето съвремие. Сигурно за представителите на горната средна класа, която е люпилня на всякакви либерали, и десни, и леви, много от тези проблеми не звучат достатъчно „елитарно“. За либералите да говориш за повишаване на заплатите не е нито „cool“, нито „trendy“. За истинските леви хора обаче това е един от най-важните разговори. Някои наричат това популизъм. Нека. Точно от този популизъм имаме нужда.
