За и без това опетнената ни демокрация това не може да бъде нещо добро
Липсата на държава е сред основните проблеми на съвременното българско общество. Това се доказва и от ужасната слава, която придоби неправителственият сектор у нас, и масовото недоверие към него. Това всъщност е знак за недоверие към демокрацията. Защото именно правото на гражданите да се сдружават, плод на което са НПО, е сред най-важните й измерения.
Как българите се научиха да мразят НПО? Заради политиците. Всичко – ругателствата, негативните стереотипи, конспиративните теории – навлезе в публичното пространство от политическия език. А каква е изгодата на политиците секторът да се превърне в обществен враг? Причините са поне три: идеологически, икономически и политически.
Тук е мястото за една важна уговорка. Политиците не атакуват самото съществуване на НПО сектора. Иначе можеха да бъдат обвинени, че вървят срещу принципа за плурализма в обществения живот и правото на свободно сдружаване. А те не са толкова глупави. Битката на политиците е срещу определени представители на сектора – либерали, природозащитници и др. Това обяснява защо онези, които така яростно атакуват НПО, често поддържат връзки и действат съвместно с организации, с които имат съвпадащи интереси.
НПО, идеологията и „културната война”
Вече десетилетия западният свят се разтърсва от ценностен сблъсък, който популярно се определя като „културна война“ – противоборство между традицията и модерността, консерватизмът и либерализмът, десницата и левицата. С вълната на демократизация след 1989 г., всичко това стигна и до бившия социалистически блок, където масово се разпространи подозрението, че НПО секторът активно участва в културната война на страната на либералите. Това впечатление се затвърди от активната подкрепа на фондацията на милиардера Джордж Сорос за либералните ценности в постсоциалистическите страни, което провокира повсеместната съпротива на консерватори и националисти.
България не прави изключение. В началото на века разделението комунизъм – антикомунизъм загуби мобилизиращата си сила. Тогава политиците у нас започнаха да преоткриват силата на национализма. С него дойде и култът към традицията, а оттам и растящата враждебност към НПО, които бяха обявени за проводници на чужди ценности, подриващи българската държавност, нация и семейство. Първа партия „Атака“ усети ползата от подобна реторика и така павира пътя за множество други крайнодесни формации през следващите две десетилетия. Нападателно срещу НПО сектора се държат и десни политици, които се обявяват за следовници на западния консерватизъм и така примамват по-умерени избиратели.
Опонентите на НПО се фокусират върху правозащитната дейност на някои организации, за да ги представят като рушители на държавата. Например силно бяха раздухани казуси като защитата, която сдружения оказаха на осъдения за убийство Джок Полфрийман, или системната подкрепа за правата на ромското малцинство – каузи, които се оказаха силно непопулярни в българското общество. „В България има върхушка от НПО-та, които се приемат за мерило на опазване на човешките права. Те правят сериозни пари, неизвестно откъде. Винаги са готови да излезнат с антитеза срещу наши предложения – било от Хелзинкския комитет, било от разни псевдоправозащитни организации. Единствената им цел е да саботират нормалното функциониране на обществото“ – тези думи на бившия депутат от ВМРО Искрен Веселинов обобщават представата за НПО сектора, която българските националисти налагат в публичното пространство.
В същото време обаче националистите активно работят с организации, които споделят техните интереси и ценности. Такъв пример е „РОД“ – консервативно сдружение, което активно търсеше и получи политическа подкрепа срещу инициативи, за които смята, че подриват традиционното семейство – Законът за социалните услуги, Стратегията за детето, Истанбулската конвенция. И в трите случая противниците им развиха активна пропагандна и протестна дейност и убедиха публиката, че става въпрос за налагане „отвън“ на нови полови идентичности, широки права за сексуалните малцинства, че дори и за отвличане на деца. Това пролича особено силно в случая с Истанбулската конвенция, която българските управляващи се отказаха да ратифицират след жестока обществена и политическа съпротива. Това тежко навреди на НПО сектора, който изгуби битката за общественото мнение, а репутацията му трайно се обвърза с епитети като „джендъри“ и „майцепродавци“.
НПО в сблъсък с икономическите интереси
Не само идеологическата борба, но и икономически интереси мотивират политиците да атакуват НПО сектора. Класически пример са сблъсъците между природозащитниците и политически защитени бизнеси.
Такъв пример е дългогодишната война с еколозите заради плановете за разширяване на ски зоната в Банско. Още през 2012 г. започна мобилизация на местните жители срещу „зелената мафия“ в полза на изграждането на втори лифт. Хората бяха събирани от името на неправителствената Коалиция „Природата за хората и регионите“, но водеща роля играеха представители на местната власт в Банско и няколко други съседни общини, а на демонстрациите се появяваха и депутати от управляващата ГЕРБ
С проточването на спора през следващите години подобни публични прояви продължиха – винаги под надслови като: „Народът на Банско срещу зеления рекет” и „Българите срещу зелената мафия”. „Докога шепичка хора, непредставляващи никой освен себе си, защитавайки единствено небългарски интереси, ще пречат на развитието на цял един регион?“ – така описваше дейността на еколозите бившият кмет на Банско Георги Икономов, който неизменно водеше демонстрациите. Активен организатор беше и друго сдружение – „Бъдеще за община Банско“, което подкрепяше кандидати на избори, които впоследствие бурно ратуваха в полза на ски зоната. Например Димитър Русков – бившият председател на общинския съвет на Банско, оглавяваше и сдружението. Така напълно се размива границата между политическа и неправителствена организация.
Междувременно политици на национално ниво вкараха спора между еколози и бизнес в контекста на идеологическото противопоставяне. За „зелен комунизъм“ заговори Нено Димов – бивш депутат от ДСБ, издигнат от ВМРО за екоминистър в кабинета „Борисов 3“, а впоследствие арестуван и обвинен в умишлена безстопанственост. „Зелена хунта“, която „отнема правото на хората да се разпореждат със собствеността си“ – така определяше еколозите Валери Симеонов – лидер на националистическата партия НФСБ и вицепремиер по онова време. А ДПС, иначе рекламиращо се като либерална партия, се заканваше да излезе с мерки „как да отървем инвеститорите от зеления октопод, който ги изнудва“.
С подобни нападки политиците имплицитно твърдят, че природозащитниците са навързани със зелените партии в заговор срещу правото на собственост и предприемачеството. И обясняват тази предполагаема конспирация или като криворазбрана левичарска грижа за природата, или като параван за скрити интереси. Тук обаче неправителствените организации са в по-добра позиция – у нас много млади хора схващат битката за спасяването на природата като национална кауза.
НПО в конспиративния свят на „задкулисието“
Българското конспиративно мислене от поне десетилетие насам се доминира от представата за вездесъщието на „задкулисието“. В него често се отрежда място на НПО сектора – обикновено заради Сорос, който се превърна в плашило за национал-консервативните сили навсякъде по света. В последно време обаче се проявява друга тенденция – политици обвиняват сектора, че участва в тайни сценарии за овладяване на политическата система и държавната власт.
Подобни твърдения изникнаха през миналото десетилетие в медиите, притежавани тогава от Делян Пеевски – ексдепутат от ДПС, бизнесмен и издател. Поводът беше противоборството между него и друг бизнесмен и издател – Иво Прокопиев. Медиите на Пеевски развиваха тезата, че Прокопиев създава НПО чрез свои приближени, за да обработват общественото мнение в полза на подкрепяни от него политически формации. Тази теория беше възродена от ДПС в парламентарните му битки с „Демократична България“ от лятото на 2021 г. Тогава лидерът на движението Мустафа Карадайъ обвини дясната коалиция, че е продукт на „една организирана олигархично-медийна НПО политическа група“, оглавявана от Иво Прокопиев.
Целта на движението е да преобърне наложената за него представа, че защитава интересите на олигарси, действащи в полето на бизнеса, медиите и съдебната власт. В огледалния разказ на ДПС мястото на влиятелния олигарх преминава от Делян Пеевски към Иво Прокопиев; на медийната група, бранеща интересите на олигарха – от тази на Пеевски към тази на Прокопиев; а формацията, която служи като политическо крило на олигарха – от ДПС към „Демократична България“.
Това словесно жонгльорство е съвсем типично за българската политика. Лошото е, че компрометира целия НПО сектор. От твърденията на ДПС въобще не се разбира каква е ролята на сдруженията в „олигархично-медийната НПО група“. Но подозрителният към сектора зрител остава с впечатлението, че „соросоидите“ отново са замесени в нещо тъмно.
Тежко увредена репутация
Атаките срещу българските НПО идват от различни посоки и по различни причини – идеология, бизнес, политика. Те може да не са насочени към сектора като цяло. Но крайният резултат е, че тежко се уврежда репутацията на всички неправителствени организации пред българската общественост. За и без това опетнената ни демокрация това не може да бъде нещо добро.
Не е учудващо, че състоянието на сектора остава същото през 2020 г., както в предните години, както показва международният Индекс за устойчивост на НПО, който у нас се публикува от Български център за нестопанско право. Стигнали сме дотам, че смятаме липсата на развитие за положително развитие. За отбелязване е, все пак, че общественият престиж на сектора отбелязва мъничко подобрение сред българите заради положителната му роля по време на пандемията. Това доказва, че трябва да съдим за НПО по практическите резултати от работата им, а не по политическите митове, разпространявани за тях.
