Пътят към обединена Европа зави през Русия

Нямаше по-жалка персона миналия вторник от „външния министър на ЕС“ Жозеп Борел по време на дебата в Европарламента за посещението му в Русия от 4 до 6 февруари. 73-годишният ветеран на дипломацията, който би трябвало да се радва на обществено уважение и добра пенсия, се оправдаваше като ученик, хванат да пуши в задния двор. Колкото и верни неща да говореше в своя защита, никой не искаше да го чуе.

81 евродепутати му събраха подписка да подаде оставка, а след това приблизително толкова оратори в Брюксел го нападнаха, че не е трябвало да ходи неподготвен в Москва. Чуха се такива реплики: „Заради Вас Русия се подигра с нас“ (Мунир Сатури – Франция), „Отношенията с Русия станаха по-лоши, отколкото преди Вашето посещение“ (Хилде Ваутманс – Белгия), „Русия Ви заложи капан“ (Траян Бъсеску – Румъния), „Лавров Ви матира в 4 хода“ (Чарли Ваймерс – Швеция) и пр.

В парламентарното кресчендо никой не обърна внимание на

две негови разумни реплики:

„Мисля, че след Москва излязохме с по-добра позиция“ и „От нашите различия печели единствено Кремъл“. От колективния ропот без разлика в партийната принадлежност на евродепутатите произтече общ извод – всички са недоволни от слабия външнополитически глас на Евросъюза. За разлика от руския външен министър Сергей Лавров неговият гост Жозеп Борел се стремеше да се държи вежливо (по собствената му оценка), защото нямаше нито зъби, нито нокти да покаже европейски характер. Едва осмелил се да запита за съдбата на руския опозиционер Алексей Навални, отговорът на Лавров бе експулсиране на трима европейски дипломати. Унижен и в Москва, и в Брюксел, Борел се опита да обясни, че това са били възможностите му в рамките на неговите скромни пълномощия. А евродепутатите го нападнаха защо не са били по-големи.

Само че въпросът им отиде на погрешен адрес. Върховният представител за външната политика, както и председателят на Европейския съвет и председателката на Европейската комисия не бяха техен избор, че да им търсят сметка (и съответно да ги уволнят), а бяха персонални номинации от ръководителите на европейските държави след тежък пазарлък точно преди две години. Нарочно бяха предпочетени лица, чийто авторитет да не съперничи на националните лидери от най-влиятелните държави. По този начин последната дума по главните европейски въпроси бе запазена за Германия и Франция, които традиционно играят ролята на двигател на ЕС.

Жозеп Борел и Урсула фон дер Лайен се сдобиха с мисията на високоплатени фигуранти, орисани да служат за боксови круши при неуспехи на европейската политика.

В техните постове се оглежда вечният спор в ЕС:

повече или по-малко Европа; федерална Европа или Европа на нациите. След посещението на Борел в Москва се създаде впечатлението, че евродепутатите искат представител на ЕС във външната политика със силен глас в света. Белгийската либералка Фредерика Рийс заяви точно това: „Ролята на върховния представител трябва да бъде преосмислена“. Но ако запитате различните политически групи дали биха му дали повече пълномощия, веднага ще се изпокарат и ще се разделят на националисти и федералисти.

В същото положение ден по-късно се оказа и председателката на ЕК, която бе подложена на канонада от критики в Европарламента заради недостига на ваксини. Урсула фон дер Лайен мигаше мълчаливо, докато стотина евродепутати 4 часа й търсеха сметка защо е похарчила милиарди, а държави извън ЕС измъкват ваксините под носа й. Великобритания, която преди месец и половина скъса официално с ЕС, успя да ваксинира 20% от населението си, а самият ЕС – едва 3%. Толкова ли няма авторитет Европейската комисия да тропне по масата на производителите и да си потърси правата от името на всички европейски граждани?

Очевидно не, защото Фон дер Лайен не посмя да покаже дори на евродепутатите какви договори е сключила с фармацевтичните компании, а им предложи да четат заличени с чернило страници. Имала забрана от фирмите заради търговската им тайна и патентните им права върху ваксините.

Жалка картина

– както за председателката на ЕК, така и за целия ЕС. Евродепутатите основателно се възмутиха, поискаха Брюксел да покаже по-твърд характер, но отново забравиха кой постави на поста тази плаха жена и с каква цел. Дебатът спря дотук, защото продължението му отново щеше да затъне в спора какво искаме: повече или по-малко Европа.

Истината е, че всички кризи в ЕС водят до този проклет въпрос. Европейският проект няма формулирана цел и се знае само неговата посока – сближаване на държавите, но колкото е възможно по-предпазливо и с достатъчно буфери между тях. Затова Евросъюзът не може да стане федерация в предвидимо бъдеще и дълго ще съществува като хлабава конфедерация, която ще разчита на компромиси и деликатни равновесия. Общите правила и общата валута не са достатъчни спойки, за да заговори съюзът с единен глас. В критични моменти се вижда, че той липсва, и глобалната сила Европа се смалява пред големите национални сили като Русия, САЩ и Китай. Те могат да се изявяват като солисти на международната сцена, докато ЕС разчита на хорово изпълнение. За него всеки път е необходима хармонизация, но това е деликатна задача, защото никой не признава някого за диригент.

Сергей Лавров и коронавирусът изиграха положителна роля за вразумяването на ЕС: показаха му неговите слабости и за кратко го извадиха от националните и политическите препирни. Може би това не е голяма крачка към консолидация на съюза, но поне е в посоката, която е избрал от възникването си.