Как войните хранят американската икономика

Стотици са секретните бази на САЩ по света, които няма да срещнете в докладите на ПентагонаПетте нови мисии на военната империя САЩ

Чалмърс Джонсън*

От епохата на Римската империя и китайската династия Хан, та до днес империите строят постоянни военни гарнизони, укрепления, бази. Тези обекти имат за цел да държат в подчинение покорената територия, да поставят под контрол непокорните населения и да служат като трамплин за по-нататъшни имперски завоевания. В сравневние с тях американската империя е уникална, защото е изградена не от територии, а от бази. Те опасват цялата планета по начин, който въпреки вековната възраст на мечтата за глобална хегемония, би бил немислим до наше време.
По време на Студената война американските бази в чужбина изпълняваха четири мисии – 1) осигуряват конвенционална военна мощ в региони, важни за САЩ; 2) подготвят се, ако се наложи, за ядрена война; 3) нанасят американския ответен удар в случай на атака (особено в разделени нации като Германия и Южна Корея); и 4) служат като символ на американската военна мощ.
От края на Студената война досега Вашингтон търси непрекъснато нови и нови оправдания за разширяване на своята глобална мрежа от бази – от „хуманитарна интервенция“ до „разоръжаване на Ирак“. Някогашните 4 мисии на тази мрежа днес са заменени с пет нови:
1. Поддържане на американското военно надмощие над останалия свят;
2. Изпълнение на полицейски функции, за да не допуснат някоя част от империята да се измъкне от юздата;
3. Подслушване на комуникаците между гражданите на държавите – както съюзническите, така и противниковите;
4. Контрол над петролните залежи и съоръжения за добив на петрол по света – не само за задоволяване на ненаситния глад на Америка за горива, но и защото могат да се използват като разменна монета при преговори;
5. Осигуряване на заетост, висок жизнен стандарт на американската армия и приходи за военно-промишления комплекс на САЩ.

Но дори и тези пет цели не могат да обяснят защо Вашингтон непрекъснато разширява своята военна империя. Има още нещо, което я движи. Това е

империализмът на американските елити, които след Студената война изпаднаха в опиянение от безкрайната си военна мощ.

Те са обсебени от мисълта, че могат да доминират над други народи. А за да запазят имперския си обхват, трябва непрекъснато да го разширяват.
За целта Пентагонът измисля нови и нови оправдания за поддържането на базите в региони, където войните и конфликтите са отдавна отминали. Още през 1970 г. в сенатската Комисия по външни отношения е направено следното изявление: „След като бъде изградена, всяка американска военна база в чужбина заживява свой живот. Ако първоначалната й мисия стане излишна, ще се разработват нови мисии, не само за да се удължи животът на базата, но и да бъде тя разширена.“
Повечето американци не признават – или не искат да признаят – че Америка господства над света благодарение на своята военна мощ. Поради потайността, в която работи правителството, повечето от тях остават слепи за факта, че цялата планета, с изключение на Антарктика, е вече опасана от американски гарнизони. Тази империя има своя география, която не се изучава в нито едно американско училище. Ако няма представа за този паралелен „гарнизонен свят“, човек не може да разбере нито естеството и мащаба на нашите амбиции, нито степента, в която новият американски милитаризъм подкопава конституционния ред на САЩ.

Пентагонът е дислоцирал над половин милион войници, шпиони, техници, инструктори и волнонаемни цивилни лица в чужди държави.

За да господства над моретата и океаните, Америка поддържа тринадесет морски флотилии, изградени около самолетоносачи, чиито названия говoрят красноречиво за намеренията им – „Кити хок“, „Констелейшън“ (съзвездие), „Ентърпрайз“ (инициатива), „Джон Ф. Кенеди“, „Нимиц“, „Дуайт Д. Айзенхауер“, „Карл Винсън“, „Теодор Рузвелт“, „Абрахам Линкълн“, „Джордж Уошингтън“, „Джон Стенис“, „Хари Труман“ и „Роналд Рейгън“. Ние имаме и многобройни тайни бази извън територията на САЩ, които следят какво си говорят хората по света, включително и американците – по телефона, факса и електронната поща.

От 1948 г. насам, по силата на строго секретно споразумение между САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, техните тайни служби си разменят разузнавателна информация не само за държави-мишени, но и за собствените си граждани. Американската Агенция за национална сигурност NSA (National Security Agency) британският Правителствен комуникационен щаб GCHQ (Government Communications Headquarters), канадското Управление по сигурността на комуникациите CSE (Communications Security Establishment), австралийската Дирекция за управление на комуникациите в отбраната (Defense Signals Directorate) и новозеландското Главно управление по сигурността на комуникациите (General Communications Security Bureau) са си разменяли информация за свои политици, без да нарушават националните си закони срещу подслушването и шпионирането. Защото във всички държави от този „консорциум“ действат закони, които забраняват на техните правителства да подслушват свои граждани, освен с разрешение на съда. В такива случаи американската NSA се обръща към някои от своите партньори в „консорциума“ с молба да проследи определени американски граждани и да й даде събраната информация.
Поне от 1981 г. насам това тайно и неформално споразумение за обмен на разузнавателна информация между англоговорещите страни е формализирано под кодовото име „Ешелон“.

Как войните хранят американската икономика

Не е лесно да се оцени размерът на американската империя от бази. Официалните данни са умишлено подвеждащи, макар че са показателни за мащаба й. Към момента на атаките срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. САЩ имаха военeн персонал в следните държави по света:

Европа: Белгия, Босна и Херцеговина, Германия, Гърция, Гренландия, Исландия, Италия, Бившата югорепублика Македония, Холандия, Португалия, Испания, Сърбия (Косово), Турция, Обединеното кралство, и на самолетоносачи в световния океан.

Бившият съветски периметър: Армения, Азърбайджан, Беларус, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан, Туркменистан, Украйна и Узбекистан.

Източна Азия и Пасифика: Австралия, Япония, Корея, Сингапур

Близкия изток: Бахрейн, о. Диего Гарсия, Египет, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства.

Западно полукълбо: Канада, Чили, Гуантанамо (Куба), Хондурас, Колумбия.

В годишния „Доклад за структурата на базите“ на Министерството на отбраната за фискалната 2003 г. са изброени недвижимите имоти на въоръжените сили в САЩ и чужбина. Там е посочено, че Пентагонът притежава или държи под наем

702 бази в около 130 държави и притежава още 6000 военни поделения в САЩ и техните територии.

Само базите в чужбина, според бюрократите на Пентагона, са оценени на минималната стойност от $113 милиарда – една очевидно занижена цифра.

Но дори и такава, тя остава по-висока от брутния вътрешен продукт на повечето от държавите, в които те се намират. Стойността на всички военни бази на САЩ е оценена на $591.519 милиарда.

Военният персонал на базите, изнесени в чужбина, има численост 253 288 души. Още толкова е общият брой на техните семейства и волнонаемните лица. Освен тях в базите работят 44 446 граждани на държавите-домакини на базите.

Американските бази са съставени от 44 870 казарми, хангари, болници и други сгради, които Пентагонът притежава, и още поне 4 844 сгради, които не са негова собственост, но са взети под наем.
Тези, иначе шокиращи, цифри не отразяват структурата на всички бази, които Америка поддържа по света. В доклада за 2003 г. например не се казва нищо за базата в Косово – Кемп Бондстийл, която бе построена през 1999 г. и оттогава се поддържа и снабдява от „Келог Браун и Рут“.

Пропуснати са и базите в Афганистан, Ирак, Израел, Кувейт, Киргизстан, Узбекистан и Катар, макар че след 11 септември 2001 г. САЩ построиха колосална структура от военни бази именно там, по тъй наречената „дъга на нестабилността“.

Чарлз Глас, кореспондент на телевизонния канал АBC в Близкия изток от 1983 до 1993 г., писа: „САЩ имат поне 6 военни съоръжения и поне една военна болница с 500 легла в Израел. Разположени са в пустинята Негев. Те са строго засекретени. Известни са като обекти 51, 53 и 54 и официално не съществуват. Няма да ги срещнете в нито един доклад на Министерството на отбраната.“
САЩ поддържат толкова много шпионски бази за събиране на разузнавателна информация по света, че, както каза Майкъл Моран от NBC News, „ако хвърлиш напосоки дарт върху картата на света, със сигурност ще попаднеш най-много на 100 км от най-близкото шпионско съоръжение на САЩ“.
За Окинава, най-южния японски остров, докладът споменава само една военноморска база – Кемп Бътлър. Но действителният брой на военните бази на САЩ в Окинава е 10, като най-голямата от тях, летището Футенма, се простира на 1186 акра. За сравнение, Сентрал парк в Манхатън заема площ от 843 акра. В Пентагона са забравили да споменат и военните и шпионски инсталации на САЩ във Великобритания, оценявани на около $5 милиарда, вероятно защото са официално завоалирани с етикета „бази на Кралските въздушни сили“.

На територията на 50-те щата на Америка има 969 военни бази – отделно от 6-те хиляди военни поделения. При едно честно преброяване, броят на американските военни бази в чужбина вероятно ще надхвърли 1000. Но към момента никой, дори в Пентагона, не знае точния им брой.
Тези места не са неприятни за обитаване. Днес военният занаят, който американците избират все още доброволно, няма никаква връзка с дълга на войника от Втората световна, Корейската, или Виетнамската война. Повечето от услугите като пране, КП (кухненската полиция), пощата, телефонните услуги, клозетите и поддръжката на сградите са възложени на частни военни фирми като „Келог, Браун и Рут“ (филиал на корпорацията „Халибъртън“ от Хюстън), Блекуотър, Динкорп и Винел Корпорейшън.
Тези частни военни фирми, ръководени от пенсионирани генерали, строят удобни гарнизонни градчета за нашите военни, поемат снабдяването и развлеченията им.

2010 г., Афганистан. Първи разузнавателен батальон на контингента на американската морска пехота позира с флага на SS (Schutzstaffel) – редом с националния флаг на САЩ.

Цели сектори от американската икономика съществуват благодарение на това, че продават своите продукти и услуги на американските военни.

В навечерието нa втората война срещу Ирак (тази от 2003 г.) например, заедно с поръчката на допълнителна доставка на крилати ракети и снаряди с обеднен уран, Пентагонът поръча и 273 000 флакона слънцезащитен крем за нашите войници в Ирак – истинска манна за фирмата-доставчик „Sun Fun Products“ от Флорида. Общо около една трета от финансирането на Иракската война през първата, 2003-та година, възлизащо на около

$30 милиарда, отиде в частни американски ръце

– това бяха пари на данъкоплатците, платени именно за такива услуги.
Където е възможно, се полагат всички усилия, та всичко да заприлича на холивудската версия за американския начин на живот. Според „Вашингтон пост“, в тежко охраняваното поделение на 82-ра военновъздушна американска дивизия, разположена в иракския град Фалуджа, келнери в черни костюми с бели ризи и черни папионки сервират на офицерите. В гигантската военна база на международното летище в Багдад бургери се доставят директно от компанията „Бъргър кинг“ в САЩ.
Така се осъществява една от 5-те основни мисии на американската военна империя – военните съоръжения на САЩ в чужбина носят печалби за цивилните отрасли на американската икономика, които проектират и произвеждат оръжия за въоръжените сили или сключват договори за услуги за военните бази на САЩ по света.

US-базите никнат там, където е петролът.

Милитаризмът и империализмът са сиамски близнаци, сраснати в слабините. Единият подхранва другия. Това двойно тяло сега осъществява качествен скок. След него американската военна мощ ще бъде разпъната по цялата планета, свръх своя максимален капацитет, което ще тласне държавата към финанов банкрут и най-вероятно ще нанесе смъртоносен удар на нашите републикански институции. Тази перспектива обаче не се обсъжда от американския истеблишмънт, а медиите не отиват по-далеч от дописки и анализи за „новото военно базиране на войските в чужбина“. Те дори нямат представа в колко сгради са разположени нашите 71700 войници в Германия и колко ще ни струва препозиционирането им в приблизително толкова сгради в най-бедните посткомунистически страни като Румъния. Офицер от базата в Ханау (Германия) каза за пресата, че „в Румъния, България и Джибути няма място за толкова много хора“, поради което 80% от американските войници в Германия ще трябва в крайна сметка да си останат там.

Сигурно е също, че висшите военни няма да се съгласят да живеят в третокачествени места като румънския град Констанца,

Те ще гледат да останат в щаба си в Щутгард и ще „стискат“ до последно военновъздушните бази в Рамщайн и Шпангдален и тренировъчния полигон в Графенвюрц.
Но и някои от военните бази в Близкия изток са толкова огромни, че имат по 9 вътрешни автобусни линии за войниците и служителите на частните фирми, които ги поддържат. Такъв е случаят с Кемп „Анаконда“- щаб на III-та бригада, IV-та пехотна дивизия, чиято функция е да контролира 1500 квадратни мили на север от Багдад, от Самара до Таджи. „Анаконда“ заема 25 кв. км и може да побере 20 хиляди войници. Въпреки тежката охрана, базата често става мишена на иракски минохвъргачки.
С учудваща бързина и ефективност Вашингтон употреби войната срещу талибаните, за да изгради военни бази в Афганистан и съседните страни, под претекст, че са нужни за военните операции. Днес САЩ държат три големи афганистански града – летището Мазар-и-Шериф в най-северната част на страната, военновъздушната база „Баграм“ в предградията на Кабул и международното летище Кандахар на юг. В самия Кабул американците охраняват правителството на Хамид Карзай, чиято власт не излиза извън очертанията на града.
През август 2002 г. генерал Томи Франкс заяви, че американските войници ще останат в Афганистан „много дълго“ и го сравни с Южна Корея, където САЩ държат войски повече от половин век. Освен окупацията на стратегически точки в Афганистан, Буш подписа споразумение с пакистанския президент генерал Первез Мушараф за изграждане на три важни военни гарнизона в Пакистан, един от които е военновъздушна база Джакобабаб, на 300 мили от Карачи.
Още през декември 2001 г., при посещение в Казахстан, помощник държавният секретар Елизабет Джоунс заяви на пресконференция: „Ние няма да напуснем Централна Азия след края на войната в Афганистан. Имаме дългосрочни планове за този регион“.

Отсега е ясно, че пребазирането на американските сили в чужбина няма да подпомогне войната срещу тероризма, напротив.

Русия е против приближаването на американски войски към нейните граници

и вече започна да строи „огледални“ руски бази в своята близка чужбина. Първата руска военновъздушна база, построена в постсъветския регион, е тази в Киргизстан. Там руснаците се разположиха на 40 км от американската база в Бишкек. А в Ташкент диктаторът Ислам Каримов вече изгони американците от базата им на узбекска територия.
Но макар неизменно да се твърди, че нашите войски са изнесени в чужбина, за да водят „война срещу тероризма“, „война срещу дрогата“, да обучават чужди войници, или участват в „хуманитарна интервенция“, те са там, за да защитават американските петролни концесии от конкуренти и да осигуряват полицейска охрана на петролопроводите,
Като започнем с организирания от ЦРУ преврат за сваляне на правителството в Иран през 1953 г. заради „Бритиш петролиум“, та до днес, американската политика винаги е била диктувана от петрола. С едно изключение – подкрепата за Израел. Петролът е причината за обширната мрежа от американски бази в Персийския залив.
И отново петролът е основният мотив за стремежа към придобиване на още американски военни бази. Правителствата на САЩ разработват специална легенда, с която крият истинския мотив. А той е винаги един и същ – налагането на американския частен корпоративен интерес, заради който те източват публичните финанси на страната. Нашествието в Афганистан и бързото разрастване на американското военно базиране в Централна Азия са типични примери за тази политика.
Търсенето на редките природни ресурси е, разбира се, традиционен фокус на всяка външна политика. Конкретно

САЩ станаха силно зависими от чуждестранен петрол

защото отказват да пестят или по друг начин да ограничат консумацията на течни горива. Другата причина е, че мултинационалните петролни компании и политиците, които те хранят, извличат огромни печалби от разточителното американско потребление. Например една година след атаките на 11 септември 2001 г. продажбите на „Дженерал моторс“ на един от джиповете „Шевролет“, който кара 13 мили с един галон, се удвоиха.
С новите бази, изградени в слаби държави с недемократични, репресивни правителства, нашата империя придоби нови очертания. Запазваме столетния си контрол над Латинска Америка и еднопартийната система на управление на Япония. Новите гарнизони в Косово, Ирак, Афганистан, Пакистан, и Централна Азия поставят под американска хегемония цялата южна част на Евразия и Близкия изток. Само Иран засега се оказва непревземаем.
Ние направихме всичко това не за да воюваме с тероризма, да освободим Ирак, да предизвикаме домино-ефект в демократизацията на Близкия изток или заради другите извинения, които нашите лидери изтъкват. Направихме го заради петрола, Израел, вътрешната политика на САЩ, и за да осъществим съдбата, която си въобразихме, че имаме – на новия Рим.

……………

*) Чалмърс Джонсън и неволите на империята

Чалмърс Джонсън (1931-2010) е професор в Калифорнийския университет в Сан Диего. Автор е на известната трилогия „Ответен удар“ (Blowback). Първият том, „Разходи на американската империя и последиците от нея“, бе публикуван през 2001 г. Три години по-късно излезе втората книга „Неволите на империята: милитаризъм, потайност и край на републиката“. Последната книга от трилогията, „Немезида: последните дни на американската република“, бе публикувана през 2007 г.

Професор Чалмърс Джонсън е ветеран от много американски войни. В Корейската война служи като морски офицер. После дълги години е работил като офицер за свръзка в американските бази в Япония. Бил е агент на ЦРУ от 1967 до 1973 г. По това време е войнствен антикомунист. След разпада на СССР през 1991 г. Джонсън очаква, че САЩ ще приберат своите окупационни войски от Европа и света. Вместо това, Вашингтон започва да фабрикува „врагове“, за да оправдае американската глобална окупация.

Джонсън е обзет от съмнението „дали Студената война не е била сценарий за прикриване на друг, по-фундаментален имперски проект, който днес заплашва старата република САЩ“. Убеден е, че „английският тип икономика ще бъде погребан под пепелищата на историята, подобно на комунистическите икономики.“

Животът на Чалмърс Джонсън бе пресъздаден във филма „Защо се бием“, който спечели Гран При за 2005 г. на филмовия фестивал „Сънданс“.