Страната изпадна в разкрач между правовата държава и диктата на недоволството
Днешният ден 1 май трябва да хвърли достатъчно яснота дали „кадифената революция“ в Армения ще прерасне в еревански Майдан. Днес парламентът на тази страна избира премиер.
Три са основните актьори за сегашното дередже на страната – икономически, политически и личностен. По официални данни една трета от близо 3-милионното население на страната живее в лишения, а 11,6% направо под чертата на бедността – или в нищета. Безработицата е 16 на сто, животът постоянно поскъпва (за ток, транспорт, други всекидневни разходи). Заради тежкото икономическо положение 900 000 арменци (почти една трета от населението) се труди в чужбина, най-вече в Русия. Арменската икономика в немалка степен е и диаспорна. Преводите за роднините на 8-милионнна диаспора, формирана още преди съветския разпад, представляват цели 14% от БВП на страната, писа наскоро агенция „Блумбърг“.
Една от причините за масовия изблик на недоволство е безпаричието и усещането у населението за липса на перспектива пред страната, съответно и некадърното управление на управлявалия от 2008 г. като президент Серж Саргсян (Армения бе президентска република до одобрената на 9 април т.г. конституционна реформа, с която страната премина към парламентарна форма на управление).
Клановата демокрация разлюля и тази държава
Що се отнася до политическия фактор, тук решаваща роля изиграха институционални хватки на Серж Саргсян и оглавявания от него „карабахски клан“ за едва ли не пожизнено управление. 63-годишният Серж Саргсян е във властта още от 1995 г., заемайки различни висши постове, включително министър на отбраната при тогавашния президент Левон Тер-Петросян. През 2007-2008 г. той вече е премиер при следващия държавен глава Роберт Кочарян. А от 2008 до тази година бе президент при два последователни 5-годишни мандата. В началото на втория си мандат той обяви, че заедно с пропрезидентската Републиканска партия, която е водеща в парламента, ще предприемат споменатата вече конституционна реформа, така че след края на този мандат Армения да стане парламентарна република. И тогава обеща нещо, от което сега пламна искрата на недоволството – че няма да се кандидатира за премиер.
Е, да де, ама не си изпълни обещанието, не си оттегли кандидатурата и на 17 април парламентът го одобри за премиер. Всеки арменец може да си направи следната сметка: Саргсян четвърт век е във властта, от тях 11 години е на самия й връх, а сега може да остане още 10 години. Това е нагон за пожизнена власт, демонстриран на фона на всенародното впечатление за некадърно управление.
Карабахският елемент е част от политическия фактор. Серж Саргсян е от Нагорни Карабах, роден е в столицата му Степанакерт. Като професионален военен той постига успехи за де факто откъсването на региона от Азербайджан, макар и с цената на престъпление срещу човечеството, за което го обвинява Баку.
Благодарение на военните успехи прави впоследствие политическа кариера. Така например той бе назначен за премиер през 2007 г. от Роберт Кочарян, който също е от Степанакерт. Впоследствие Саргсян сплотява около себе си карабахското лоби, като помага за преуспяването на неговите представители в държавните структури и бизнеса. Всъщност до голяма степен това лоби и Републиканската партия са се вплели един в друг. И понеже карабахският фактор има национален ореол, силните му позиции в политическия живот не дразнеха много-много арменците.
Това продължи до миналата пролет, когато Азербайджан предприе военна офанзива и си върна малка част от територията. Тогава арменците не без основания заподозряха, че Саргсян и карабахското лоби живеят на стари лаври. Излезе, че населението търпи бедност, за да купува армията съвременни въоръжения, но се оказва, че това е било на вятъра.
Саргсян водеше балансирана политика между Русия и НАТО, между ЕС и Евро-Азиатския съюз (ЕАС), което бе оценявано подобаващо, но и това нямаше как да го спаси от натрупалия се гняв на населението.
И тук вече важна роля играе чисто личностния фактор. От коментарите за Армения става ясно, че президентът облагодетелства не просто карабахския клан, колкото двамата си братя с техните семейства и най-близкото им обкръжение. Общо взето, най-вкусните парчета от баницата, която и без това не е богата, отиваха на тяхната трапеза. Всъщност до голяма степен обявената „кадифена революция“ беше персонална срещу Саргсян.
С една дума, класическа шуробаджанащита. В този смисъл Армения стана копипейст на другите бивши съветски републики – Украйна, Грузия, Киргизия, Узбекистан. Семейно-кланово управление, нагримирано като пазарна икономика и нагиздено с пъстър демократичен кич.
След като на 23 април Серж Саргсян обяви оставката като премиер, управляващата Републиканска партия издигна кандидатурата на Карен Карапетян, който също е карабахец.
Кой е Никол Пашинян?
Тогава предводителят на опозицията Никол Пашинян поиска властта за народа. Издигнат бе и лозунгът улицата трябва да го избере за премиер. 42-годишният опозиционен водач не е точно човек на улицата, макар да действа от нейно име. Той има бурна и противоречива биография с кредо на бунтар. Никол Пашинян е депутат, лидер на опозиционната партия „Елк“ („Изход“) с 8 места в парламента. По професия е журналист, учил е 4 г. тази специалност в Ереванския университет, но не се дипломирал – през 1995 г. е изключен от университета заради политическа дейност. През 2010 г. е осъден за организиране на масови безредици, но през 2011 г. е освободен от амнистия, а през 2012 г. е избран за депутат.
С външния си вид Пашинян поддържа имиджа на човек от народа – виждаме го с милитари тениска, раничка на гърба, неизменна бейзболна шапка, че и бинтосана ръка от сблъсъците. А и с брадясалото си лице внушава впечатление на един такъв мъжкар, който знае как да се справи с нечестивците и корупционерите. Семейното му положение с три деца също вдига обаянието му, съответно и доверието към него.
Главната му цел е да вземе кормилото на управлението от Републиканската партия, тоест от карабахския клан. Той смята, че финансовите и енергийните потоци трябва да минат под контрола на опозицията. И народът подкрепя тези цели и лозунги, нищо че на парламентарните избори през 2017-та партията му „Елк“ събра само 8%, докато Републиканската партия близо 50 процента.
По външнополитическите въпроси Никол Пашинян изпраща противоречиви сигнали. Той е критик на участието на Армения в Евро-Азиатския икономически съюз (ЕАИС) и във военни споразумение с Русия. Но след оставката на Саргсян той сподели пред журналисти, че под негово ръководство Армения няма да развива и задълбочава отношенията с ЕС в ущърба на Русия, дори нарече отношенията с Русия „много и много важни“, а самите страни „братски“, макар да има отделни проблеми, като например продажбата на руския оръжия за Азербайджан. Той няма нищо против и руските военни бази в Армения.
Русия и САЩ
Неизбежна е и съпоставката на позициите на Русия и САЩ. Москва изрази ясна позиция – „ситуацията в приятелска Армения да бъде регулирана по демократичен път и в правното поле“, тоест демократично и със спазването на конституцията. Пашинян огласи след среща с руски дипломати в Ереван, че страната им няма да се намесва във вътрешните работи на Армения. Разговори със своите арменски колеги проведоха президентът Путин, премиерът Медведев и външния министър Лавров. Армения, русия стои зад теб, уверил Путин.
Не така обаче стоят нещата с Америка. Първоначално посланикът Ричард Милс излезе с декларация срещу избирането на премиера от улицата. Няколко часа обаче по-късно това становище изчезна от сайта на посолството и вместо него се появи друго: „Правото на арменския народ на мирни събрания и свободното изразяване са гарантирани от конституцията. Ние сме уверени, че тя трябва да се уважава и новото правителство трябва да бъде формирано в резултат на доброволни преговори“. Най-вероятно сред първата декларация началството във Вашингтон е набило канчето на посланика и му е изпратило написаната втора декларация, която да качи на сайта на посолството. Разлика между двата документа е очевидна. Ако умеем да четем между думите и редовете, ще открием, че във втория документ има скрити послания, че САЩ няма да имат нищо против бъдещият премиер и правителството на Армения да дойдат на власт и чрез натиск от улицата – тоест САЩ нямат нищо против да се случи арменски Майдан. Пак ако умеем да четем между редовете, това е нещо като заявка за намеса във вътрешните работи.
И така преди днешното гласуване разположението на силите е следното.
Управляващата Републиканска партия отказа да издигне своя кандидатура за премиер, което определено е отговорен подход. Това обаче не означава, че победата на Пашинян е в кърпа вързана. Опозицията предлага Пашинян, който вече направи едно крайно изявление: „Или аз ще бъда избран за премиер с подкрепата на народа, или в Армения изобщо няма да бъде избран премиер“. И дори постави ултиматум Републиканската партията да одобри „кандидатурата на народа“.
Има и трети вариант – предложение да се избере служебен премиер и да се насрочат предсрочни парламентарни избори, нищо че редовните бяха преди година. И които Републиканската партия тайно се надява да спечели.
Ако парламентът гласува за един от тези варианти, независимо кой ще е губещ и кой печеливш, разрешаването на кризата ще остане в правното поле. И това ще бъде един вид руският вариант за разрешаване на кризата. Но ако Пашинян отхвърли неизбирането му за премиер и призове улицата да се надигне и примерно да обсади парламента, докато той не стане премиер, това вече ще бъде арменският Майдан. И съответно американският вариант. С неизбежните тежки за Армения последици, ако се съди до каква окаяност изпадна Украйна след нейния си Майдан. Включително и с щети в Нагорни Карабах, за които едва ли някой ще обвинява Азербайджан.
