Истанбулската конвенция и търговията с политическо влияние Финансовата схема на Сорос и Истанбулската конвенция. Връзката е очевидна

Ливъридж е инвестиционна стратегия, при която с малко собствен капитал се привличат чужди средства с цел увеличаване на потенциалната възвръщаемост на първоначалния капитал. Така притежател на относително малко собствени средства започва да контролира и инвестира многократно по-голям чужд капитал. Сорос използва собствено финансиране (около 800 милиона щатски долара на година, с които изгражда инфраструктура и мрежи от организации, познати под името “гражданско общество”, НПО и др. Впоследствие организациите от тази мрежа са или основни бенефициенти, или чрез съучастия определят как се разпределят средствата на USAID – почти 30 милиарда щатски долара на година. България е много добър пример за това как работи тази финансова схема. Направена от авторите справка показва, че 92% от средствата, разпределени от българския клон на USAID (“Америка за България”) за периода 2009 – 2018 са дадени на организации, получили финансиране или вече работили по проекти с “Отворено общество”. Подобен подход организацията има и към фондове на други западни държави. Освен очевидната полза от безвъзмездното финансиране, така мрежата на “Отворено общество” получава и немалка политическа подкрепа от тези държави-донори. Тази брилянтна схема е разтърсена с избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016 година и последвалия рязък обрат в политиката. На 23 май 2017 година Държавният департамент (принципал на USAID) практически премахва всяко финансиране. В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант може да гарантира оживяване на поглъщащата все повече и повече средства мрежа от организации около “Отворено общество”. Този икономически гигант може да бъде само и единствено ЕС. И тук е мястото на Истанбулската конвенция.
Измина почти година, откакто Конституционният съд на Република България отсъди, че Истанбулската Конвенция (ИК) противоречи на Конституцията на Република България. В един Европейски съюз, който зачита суверенитета на страните членки и основополагащите договори ИК не би трябвало да бъде повече част от общоевропейската политика и законодателство.

Днес обаче тези принципи и договори могат да бъдат потъпкани и то не къде да е, а в Европейския парламент (ЕП). Отчаяни от нежеланието и невъзможността на Съвета на ЕС да одобри пълно присъединяване на Съюза към ИК, ляво-либералните сили в ЕП наложиха резолюция, с която да се отправи запитване към Съда на ЕС дали вече дадения мандат за частично присъединяване е легитимен и се иска становище каква точно трябва да бъде процедурата по присъединяването на ЕС към ИК.

В пълно незачитане на становището на КС на Република България Кристин Рево Д’Алон Бонфоа [1] казва по време на обсъждането следното:

“… някои страни членки продължават да възпрепятстват процеса на ратификация [на ИК] от ЕС. …. Ние не можем да приемем това; по тази причина Европейския парламент взе нещата в свои ръце, като отправи питане към Съда на ЕС относно всички правни възражения, поставени от Съвета на ЕС, които от наша гледна точка са само оправдания …” [2]

Целта очевидно е да се използва ляво-либералното лоби в Съда на ЕС, за да се изтълкува “правилно” уж неясния Лисабонски договор. Така се отваря възможност чрез посочена от съда процедура да се заобиколи съпротивата на източноевропейските страни срещу ИК.

Такъв ход е изключително рискован и и вади на показ отчаянието завладяло ляво-либералното лоби в ЕС. И това се случва точно сега – само седмици преди изборите за ЕП! Точно сега се повдига един въпрос, който в западноевропейските страни няма никаква електорална тежест, а в източната част на Съюза ще нанесе огромни щети именно на поддръжниците на ИК.

Това поражда редица въпроси:

Защо го правят? Защо сега преди изборите за ЕП? Защо тази Конвенция е толкова важна? Защо поемат този огромен политически риск?

За да разберем мотивите зад почти истеричните опити да се наложи Конвенцията на целия ЕС е нужна малко предистория.

Истанбулската конвенция е документ, създаден в духа на ляво-либералния неомарксизъм на Херберт Маркузе [3]. От десетилетия (края на 60-те години) тези идеи постепенно придобиват доминиращо влияние сред политическия и интелектуален елит в Северна Америка и Западна Европа. Основният замисъл e създаване на нов световен ред, основаващ се на идеите на Маркс и Енгелс, като класовата борба се води не в името на пролетариата (както е при марксизма, който познаваме), а в името /и от името/ на етнически, сексуални и други “онеправдани” малцинства.

Днес основно препятствие пред разпространението на неомарксистките идеи в ЕС се оказват страните от Източна Европа, изпитали на гърба си пагубните резултати на подобен социален експеримент. А точно тук след падането на желязната завеса бяха положени огромни усилия за налагането на ляво-либералната идеология.

Основен неин проводник става Фондация “Отворено Общество” на осъждания за финансови престъпления [4] борсов спекулант Джордж Сорос и цяла мрежа от свързани с нея организации. Ключ за нейното успешно развитие е моделът, по който се финансира. Той е широко използван във финансовите среди и се нарича “leverage”. Ливъридж е инвестиционна стратегия, при която с малко собствен капитал се привличат чужди средства с цел увеличаване на потенциалната възвръщаемост на първоначалния капитал. Така притежател на относително малко собствени средства започва да контролира и инвестира многократно по-голям чужд капитал. Тази стратегия увеличава размера както на възможната печалба, така и на потенциалната загуба.

В конкретния пример за разпространението на ляво-либералния неомарксизъм стратегията изглежда по следния начин: Сорос използва собствено финансиране (около 800 милиона щатски долара на година [5]), с които изгражда инфраструктура и мрежи от организации, познати под името “гражданско общество”, НПО и др. Впоследствие организациите от тази мрежа са или основни бенефициенти, или чрез съучастия определят как се разпределят средствата на USAID – почти 30 милиарда щатски долара на година.

България е много добър пример за това как работи тази финансова схема. Направена от авторите справка показва, че 92% от средствата, разпределени от българския клон на USAID (“Америка за България”) за периода 2009 – 2018 са дадени на организации, получили финансиране или вече работили по проекти с “Отворено общество”. Подобен подход организацията има и към фондове на други западни държави. Освен очевидната полза от безвъзмездното финансиране, така мрежата на “Отворено общество” получава и немалка политическа подкрепа от тези държави-донори.

Тази брилянтна схема е разтърсена с избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016 година и последвалия рязък обрат в политиката. На 23 май 2017 година Държавният департамент (принципал на USAID) практически премахва всяко финансиране за организации от ляво-либералния неомарксистки спектър [6]. Няколко месеца след това, на 17 октомври 2017 година, в отчаян опит да предотврати смут в редиците на своята структура от НПО [7] Джордж Сорос обявява, че е в процес на даряване на 18 милиарда щатски долара на Отворено Общество [8]. Звучи добре, но за глобалната мрежа от организации на Сорос дори и такава огромна сума е недостатъчна и може само за кратко да замести липсващото финансиране от страна на САЩ.

В допълнение към новия курс на Държавния департамент на САЩ администрацията на президента Тръмп не бездейства и в други направления. Така например, на 9 април 2019 година встъпва в длъжност новият президент на Световната банка, която е друг бастион на глобализацията. Дейвид Малпас е близък съюзник на президента Тръмп още от предизборната му кампания и очакванията са, че той е склонен да промени досегашната политика на банката в съзвучие с вижданията на президента. Един пореден удар по организациите, свързани с “Отворено общество”.

Сорос осъзнава какво се случва и в интервю за “Вашингтон пост” на 10 юни 2018 г. заявява, че “всичко, което можеше да се обърка се обърка” [9]. Публикуването на информация от доклада на прокурора Роберт Мюлер, оправдаващ напълно Доналд Тръмп по обвиненията за незаконни връзки с Русия прави положението още по-неприятно за ляво-либералните стратези, защото стана ясно, че Тръмп няма да може да бъде предсрочно отстранен от президентството и шансове за негов повторен мандат се увеличават [10].



В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант може да гарантира оживяване на поглъщащата все повече и повече средства мрежа от организации около “Отворено общество”. Този икономически гигант може да бъде само и единствено ЕС.

И тук е мястото на Истанбулската конвенция. Присъединяването на ЕС към тази Конвенция ще доведе до задължение за финансиране и политическа подкрепа на НПО и медии, занимаващи се с права на жените и сексуалните малцинства директно от бюджета на ЕС (около 140 милиарда на година [11]), заобикаляйки структурите на националните държави [12]! Финансиране, което ще замести липсващото финансиране от САЩ и ще гарантира оживяването на неомарксистките НПО и медии. Предпоставките за това финансиране обаче трябва да се случат преди да бъдат определени параметрите на многогодишната финансова рамка за периода 2021—2027 r. А тези параметри се определят сега.

С други думи ляво-либералните неомарксисти са изправени пред следните проблеми:

1. Ако искат да заместят отпадналото финансиране от САЩ с такова от ЕС, те трябва да го получат сега, или да чакат до 2027 година. А те не могат да чакат до 2027, защото без финансиране през 2027 година тях вече няма да ги има.

2. Поради липса на време за подготовка на нов международен договор, който да е приемлив за всички страни в ЕС и да наложи приоритети, гарантиращи нужното финансиране ИК се явява единствената опция на ляво-либералните структури.

3. Очаква се промяна на политическото представителство в новия ЕП, което далеч няма да е така благосклонно към манипулациите на неомарксистките мрежи.

Така създадената ситуация обяснява много добре защо ляво-либералните сили настояват на всяка цена тази Конвенция да бъде ратифицирана от ЕС сега! С други думи ляво-либералният неомарксистки социален експеримент заприлича все повече на политически и икономически балон, който се пука и неговите създатели със сетни сили се опитват да го спасят.

Защо е важно да знаем всичко това?

В разгара на последните политически скандали стана ясно, че практика като купуване на имоти на данъчна оценка е способна да съсипе политическата и административна кариера на хора от всички ешалони на властта. Какво биха направили всички тези хора, ако знаеха предварително какви биха били последствията от подобна “безобидна” сделка? Колко хора няма да получат желаните от тях назначения, защото всяка проверка на бъдещи кандидати за висши постове ще включва справка от Агенцията по вписвания?

В момента една идеология, изиграла решаваща роля в изграждането на част от днешния български политически и административен елит е вече в режим на финансов и политически банкрут. Не малко политици и магистрати са били съблазнени от възможността за бърза и успешна кариера, предлагана им от организации, свързани с “Отворено Общество”. Те едва ли са предполагали, че обвързването с определени властови мрежи може от предимство да се превърне в непреодолима пречка за тяхното кариерно израстване в бъдеще, когато на всяка връзки с “Отворено общество” ще се гледа като на потенциална търговия с влияние.

На 14 ноември 2017 година Найджъл Фараж, представител на Великобритания в ЕП иска в парламента да се създаде комисия за разследване на влиянието на “Отворено общество” сред европейския политически и административен елит [13]. Имайки предвид безотказния политически инстинкт на Фараж, предвидил много предстоящи политически събития (Брекзит, избирането на Доналд Тръмп и др.) можем да приемем, че такива разследвания ще има. Когато тези разследвания започнат и в България, много политици и магистрати ще осъзнаят, че на грантове, “безплатни” семинари, срещи, специализации и курсове в чужбина скоро ще се гледа не като на безобидно участие в събитие или проект, а като на търговия с влияние. Въпросът “какво дадохте в замяна?” ще е оръжието, с което ще бъдат атакувани много кариери.

А ние, българите, нагледали се на какви ли не исторически превратности за пореден път ще сме свидетели на пълен социално – политически обрат.

________________

[1] Christine Revault d’Allonnes-Bonnefoy описана като “надежден съюзник” на фондация Отворено Общество в сборника Reliable allies in the European Parliament (2014 – 2019), Open Society European Policy Institute

[2] https://www.socialistsanddemocrats.eu/…/last-chance-tackle-…

[3] https://youtu.be/veflfrs8opk?t=120

[4] https://dealbook.nytimes.com/…/soros-loses-challenge-to-in…/

[5] https://en.wikipedia.org/wiki/Open_Society_Foundations

[6] https://www.state.gov/secretary/remarks/2017/05/271051.htm

[7] https://www.wsj.com/…/george-soros-transfers-18-billion-to-…

[8] https://www.nytimes.com/…/george-soros-open-society-foundat…

[9] https://twitter.com/georgesoros/status/1005838891130195973…

[10] https://www.apnews.com/0bab63fd501b4100bfc06491c2061cc5

[11] http://ec.europa.eu/budget/graphs/revenue_expediture.html

[12] чл. 8 на ИК

[13] https://www.youtube.com/watch?v=PZLr0TtPjUc