Как профукахме Украйна

„Защо отне толкова време?“ питат много наши съграждани във връзка с първата годишнина на СВО. Самият въпрос подсказва, че очакванията са били малко по-различни. Руското общество като цяло не очакваше, че военните събития ще придобият такъв мащаб и че военните действия ще бъдат толкова ожесточени. Това не се вписваше в образа на братска Украйна, запечатан в съзнанието ни от съветско време.

Някой побърза да хвърли вината върху руската армия: тя, според тях, не била готова и се показала не по най-добрия начин.

В съзнанието на много цивилни армията е самодостатъчна единица. Това обаче не е така. Въоръжените сили на държавата са инструмент на държавната политика по същия начин, по който войната, според Клаузевиц, е продължение на политиката с други средства. Армията решава задачите, определени от политическото ръководство.

По отношение на СВО това означаваше, че въоръжените сили на Руската федерация са планирали параметрите на своето участие в тази операция въз основа на оценката на обстановката, разработена от извънармейски структури, съгласно заключенията, направени от компетентните държавни органи. на Руската федерация. Ако тези изводи бяха други, ръководството на ВС на Руската федерация щеше да направи корекции и по въпросите на оперативно-стратегическото планиране.

Директивите обаче бяха точно такива, каквито бяха и по редица важни точки се оказаха в разрез с реалността. Тук не става дума за погрешността на общите политически изводи относно световната ситуация като цяло. Точно в тази част държавното ръководство оцени ситуацията напълно адекватно.

Това, между другото, обяснява осемгодишната пауза преди началото на СВО, която направи Москва и предизвика почти всеобщо недоумение. Паузата беше оправдана с необходимостта от стратегическа подготовка не толкова за самата СВО, колкото за неизбежната конфронтация със Запада, включително и военна конфронтация.

Тези осем години бяха необходими, наред с други неща, за създаване на военни резерви, адекватни на мащаба на бъдещата конфронтация. Затова на Русия никога няма да й свършат ракетите, въпреки че Западът от година брои за още колко дни ще стигнат.

Само че все пак се случи засечка. Защо? Отговорът на този въпрос е съвсем очевиден. Във всеки случай за автора на тези редове, който имаше възможност десетилетия наред да наблюдава засилването на негативните тенденции в руско-украинските отношения, така да се каже, отвътре, от територията на Украйна.

Без да навлизам в подробности, ще кажа, че общият знаменател на тези отношения беше все по-голямото взаимно отчуждение. В същото време, ако от украинска страна имаше поне интерес към евтините руски енергийни ресурси, поради което киевският елит си уреди сладък живот, то за Москва украинската тема беше нещо като неприятно напомняне за това, което искате да забравите възможно най-скоро.

Дълги години в столицата на бившия СССР преобладаваха две противоположни гледни точки за Украйна. Колкото и да е странно, те съвпаднаха в нежеланието си да обръщат постоянно внимание на тази територия. Някои вярваха, че Украйна е същата наша Русия, просто не може да има някакви специални проблеми, заслужаващи внимателно проучване. Други, напротив, казаха, че това е „отрязано парче“, което трябва да се забрави възможно най-скоро и да се носи, накъдето и както си иска.

Привържениците и на двете противоположни позиции смятаха за напълно излишно да познават Украйна и да се задълбочават в естеството на протичащите там процеси.

И тъй като в Москва от началото на 90-те години преобладава прозападният либерализъм, отношението към Украйна като към нещо чуждо се култивира умишлено от онези кръгове, които изпълниха задачата на „Вашингтонския Окръжен комитет“ да консолидират резултатите от колапса на СССР и да предотвратяват каквото и да е обединение на неговите фрагменти.

Това засяга не само Украйна. Когато бях кореспондент на ОРТ в южната част на Украйна и Молдова, трябваше да слушам официални лекции в Москва за „твърде пристрастното“ отношение към събитията в Приднестровието, където нашият кореспондент естествено защитаваше интересите на руските сънародници. Ксения Пономарева, тогавашният ръководител на програмата „Время“, популярно ми обясни, че Приднестровието за Русия е почти същото като Сомалия!

И тъй като подобна гледна точка от помощничката на Борис Березовски за земята, която си спомняше подвизите на Суворовските чудо-богатири, не ме устройваше съвсем, сбогуването с ОРТ не закъсня. Такъв ни беше тогава тила.

Що се отнася до Украйна, вашият смирен слуга стана свидетел първо на занемаряването, а след това и на пълното замиране на руското информационно пространство на тази територия.

Започна с факта, че много бюра на московските медии бяха силно съкратени като ненужни от някои в Москва. Репортажите от Украйна бяха последното нещо, от което нашите московски редактори се интересуваха. Всичко завърши с факта, че от шест редовни бюра на ОРТ в Украйна беше оставен един офис в Киев, ръководен от пламенната бандеровка Наталия Кондратюк. Тя и започна да „поправя“ нашите текстове по свое усмотрение. На това всъщност всичко приключи.

Малцина се интересуваха от Украйна в Москва. Чувал съм за такава институция като Института на страните от ОНД, който, съдейки по опърпания му офис и външния вид на персонала, все още работи на чист ентусиазъм. Други структури бяха ангажирани до голяма степен с разпределението на парите между така наречените руски съотечественици и изобщо не бяха заинтересовани да установят поне някакви смислени информационни и културни връзки с живите хора „на земята“.

Непретенциозността на тази ситуация се почувства особено остро в медийната сфера. Западът направи каквото си иска. Той свободно провеждаше масово обучение на журналистически персонал от „новата вълна“, караше бъдещите си пропагандисти на тълпи на престурове до централата на НАТО и други места.

И веднага щом аз, като ръководител на не последната одеска телевизионна компания, помолих руските държавни агенции за съдействие при организирането на престурове на наши журналисти в Русия, за да отразяват живота на братската страна в Одеса, ние се натъкнахме на стена от оглушителен тишина.

Единственият път, когато ни „помогнаха“, беше като ни дадоха акредитация за посещение на оръжейна изложба в Нижни Тагил, където искахме да покажем перспективите на Украйна за сътрудничество в тази област с Русия. Вярно, трябваше да платя сам за това дълго пътуване, нямаше други източници. С това приключиха моите пари и информационното ни сътрудничество с Руската федерация.

Но от трийсетте одески телевизионни компании ние бяхме една от двете, които не съскаха срещу Русия. И неслучайно дори получихме ясно изразеното недоволство на американския посланик Джон Тефт за „антиамериканска пропаганда“.

Ами Нижни Тагил! Нито един руски снимачен екип не дойде на редките по това време съвместни учения на армиите на Русия, Украйна и Беларус на полигона Широки лан край Николаев. И нашата камера беше почти единствената.

Е, когато в Украйна „започнаха събитията“, които, честно казано, изненадаха мнозина в Москва, „столицата на бившата Родина“, както обичаше да казва кмета на Одеса, евреинът-бандеровец Едуард Гурвиц, дотърчаха голямо множество патентовани „борци за свободата на Украйна от нацисткия режим“. Някои от тези „бежанци“ пътуваха из Москва в „Майбах“, влизаха във високи офиси и пред очите ми почти на всеки шест месеца оседлаваха бели коне за ранно тържествено влизане в Киев.

Човек не трябва да има седем педи чело, за да познае какви „експертни съвети и заключения“ е разпространявал този специфичен контингент на водещите московски маси. И все още, между другото, разпространява.

Някак си се забрави, че в Украйна десетилетия наред се работеше върху хората за пълното смачкване и убиване на съзнанието им на най-изтънчената и премислена пропаганда в света – западната. Че за всички тези години ние сами не успяхме да създадем дори бледо подобие на система за информационно и идеологическо въздействие върху украинското население. Надявайки се, очевидно, че московските вестници се продават свободно там, а по телевизорите има почти само руски телевизионни канали.

Човек трябваше да живее там, за да види, че от тези уж московски вестници са останали само имената, а вместо програмата „Время“ и други руски новини Украйна пуска свое собствено съдържание.

Какво да кажа, тъй като от 2014 г. насам всичките ми опити в Москва да приложа значителния си опит като ръководител на голяма електронна медия за организиране на професионално излъчване за Украйна бяха неуспешни.

Ще завърша откъдето започнах. Невъзможно е да хвърлим всичките ни днешни цицини върху армията сега. Нашият главен провал беше на информационно-аналитичния и идеологически фронт (за страна с конституционно забранена държавна идеология това е естествено).

Ако аз, всъщност, сам успях в статуса си на депутат на Одеския областен съвет от обществото „Новоросия“ през 1994 г. да постигна приемането на резолюция, забраняваща премахването на руските телевизионни канали от регионалния ефир, която оттогава действаше много години, мога уверено да кажа: ако Москва тогава имаше наистина нужда от това и ако не ни разглеждаше като някаква Сомалия, щяхме заедно планини да преместваме. И нямаше да има нужда от СВO, защото нямаше да има и нацистка хунта.

И сега най-накрая трябва да направим изводи и да поправим грешките, направени в продължение на тридесет години. Цената им вече се измерва с човешка кръв.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ