Имало едно време в… Кан

Идването на Тарантино в Кан бе съпроводено със съспенс. Успя да завърши филма и да го покаже – 25 години след получаването на „Златна палма“ за „Криминале“ и 10 след представянето на „Гадните копилета“. Изкачи по червената стълба две от най-звездните момчета на нашето време, Брад Пит и Леонардо ди Каприо, заедно с по-скоро изгрялата Марго Роби. Булевардът пред фестивалния дворец се превърна в нещо като фронт – непробиваемо множество хора, приветствия с викове (както феновете си знаят), конна полиция… В Кан, който е видял всички величия на световното кино от 1946 насам, успех случаен няма.
„Имало едно време в… Холивуд“ е по-малко ексцентричен от предишните филми на Тарантино, по-малко абсурден (с което може и да разсърди някои от почитателите му), по-просто скроен и емоционално по-въздействащ. На шега или истина, за Куентин се казва, че е сред най-добрите познавачи на холивудската история. Сега ни води по граничната линия между двете епохи – тази на завършващата „златна ера“, с обеднелите и технологично, и художествено студиа, с второкачествените филми и второкачествените актьори. Представляват ги персонажът Рик Далтън (Леонардо ди Каприо) и неговият дубльор, каскадьор и момче за всичко – Клиф (Брад Пит). Ди Каприо и Пит усещат и разбират задачите си толкова добре, колкото самият автор на филма. Редуват с лекота иронията и самоиронията, историите, които им се случват, са от живота на киното и от всекидневието.
В действието е отделено място и за Шарън Тейт – бременната съпруга на имигриралия от Полша режисьор Роман Полански. И забавно, и тъжно е, до… момента, когато Клиф, шляейки се в свободното си време, не попада в хипи комуната на зловещия Чарли Менсън. Следва част от многоепизодната кървава вакханалия из вилите на Бевърли хилс. Не действителната, и не най-страшната, но достатъчно знакова. По волята на съдбата или на историята, все едно, след случката през август 1969 г. в Холивуд се ражда ново кино, със сериозните истории за Виетнамската война, със зашеметяващи въображението приказки. Киното на Робърт Олтман и Френсис Копола, на Спилбърг. И на самия Тарантино. Какво ли в бъдеще ще разкаже той за днешния Холивуд?!
В разговорите за успехите на румънските филми през последните години (в това число и в Кан) у нас все се намираше някой да каже: „Да, ама те не се гледат от широката публика“. Не зная доколко това е така, но един от представителите на школата, Корнелиу Порумбою, е печелил тук отличия с филми, които могат да се отнесат към печелившия сред зрителите жанр комедия: „12 часа 08 минути. На изток от Букурещ“ (2006), „Полицай е име прилагателно“ (2009), „Съкровище“ (2015). Новият му „Свирачи“ беше представен в основната състезателна програма. Криминалният сюжет, водещ ни из лабиринтите на кокаиновата мафия, е по-витиеват и изобретателен, а хуморът – изобилен и сочен.
Американският режисьор Терънс Малик снима рядко, но е ценен от колегите си като творец с философско мислене и ярък талант в създаването на екранен образ. През 1999 г. спечели „Златна мечка“ в Берлин „за „Тънка червена линия“, а Кан му даде „Златна палма“ за „Дървото на живота“ през 2011 г. В „Един скрит живот“ той разказва истински случай от времето на германския аншлус в Австрия по време на Втората световна война (действителност не достатъчно отразявана в киното досега). Малко от безброй видените филми за фашизма могат да му съперничат по задълбочено вглеждане в чудовищната мощ на това зло и във величието на човешката сила да му се противопоставя. При гледането на филма си спомних за казаното от Мартин Скорсезе по повод друг филм на Малик: „Всеки кадър може да бъде поставен в рамка“.