БЛОГ
Нещо ми писна от глупости, ръсени от недорасляци, та…
„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.
Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.
В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.
Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.
Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.
Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.
Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.
Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.
През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.
И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.
През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.
Още ли мисли някой, че гладувахме?
Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.
Но тогава бяха други времена.
Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.
Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!
Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахме
Но тия времена вече ги няма…“
Дарина Стоева
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
LIFE
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

БЛОГ
Дърво без корен
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук








