ИСТОРИЯ

НИКОЛАЙ ДОБРЕВ – НАЙ ОБИКНОВЕН ПРЕДАТЕЛ!

В битка за истината! Николай Добрев за върнатия мандат и за двете папки при президента Стоянов

И през вчерашния 4 февруари президентите Петър Стоянов и Георги Първанов влязоха в задочен спор – дали БСП е върнала мандата и така е спасила гражданския мир в страната или Стоянов е отказал да приеме връчения от Николай Добрев състав на ново правителство на левицата. Тънката линия на спора, където се пресича истината, е с колко папки са влезли при президента Стоянов тогавашният лидер на БСП Георги Първанов и номинираният за премиер Николай Добрев.

“Те дойдоха с една папка, в която имаше списък с готов Министерски съвет с премиер Николай Добрев. Аз я погледнах, видях, че вътре има предложение за правителство и им я върнах”, заявява в последните години Петър СТОЯНОВ.

“При Петър Стоянов отидохме с два документа (не просто папки) – единият съдържа списъка на утвърденото правителство (в архива ми е запазен този проект), другият е писмо, с което Николай Добрев отказва да бъде избран за министър-председател”, пише ПЪРВАНОВ.

В този спор днес липсва мнението на третия участник в събитията – Николай Добрев.

Но архивите са живи, ето как Добрев (агент на западните служби предаде България, за което по късно беше елиминиран)

Правим го в името наистината.

Дните от 8 януари 1997-а, когато Добрев е номиниран от левицата за бъдещ премиер, до 4 февруари 1997-а, когато става ясно, че мандатът е нереализиран, текат напрегнато в условията на дълбока обществено-политическа криза в страната; огромно недоволство от властта, преляло в масови протести и уличен натиск и почти фалирала държава.

След продължителни и трескави консултаци в края на януари Николай Добрев вече е наясно, че ресурсът на доверие към партията му вътре и извън страната е изчерпан и че отникъде няма да получи финансова подкрепа. И решението му вече се оформя.

На 2 февруари сутринта на „Позитано“ 20 започва съвместно закрито заседание на парламентарната група и на ВС на БСП. Добрев докладва: всички потенциални партньори, синдикатите и много от експертите са му отказали участие в състава на правителството. Вътрешната и международната изолация на БСП е факт.

На 3 февруари от 10 ч. на „Позитано“ 20 отново заседава пленумът. Поръчението на партията е категорично – правителство на всяка цена!

Добрев обаче вече е взел решение да върне мандата. Казва го първо в интервю за Ройтерс, което излиза в следобедните часове на този ден.

(Цитираме дословно)

Николай Добрев, 3 февруари 1997 г.в следобедните часове, пред Ройтерс в България: Утре ще върна мандата

– Въпрос на кореспондентката на “Ройтерс”: Президентът Петър Стоянов на летището след пристигането си от Брюксел апелира вие отново да върнете вашия мандат за формиране на правителство. Имате ли намерение да се срещнете с президента Стоянов и да изложите своите идеи по отношение на съставянето на правителството и вашата готовност да върнете мандата, ако се формира правителство на националното съгласие?

– Отговор на Добрев: Да, имам намерение да се срещна с президента. Имам намерение да му кажа това, което изложих пред вас. Още повече, да не прозвучи самонадеяно, но моето мнение е в пълна хармония с позицията на Европейския съюз. Тя в общи линии има три пункта – политиците да се разберат за дата на изборите (аз подкрепям и съм радетел за предсрочни избори). Второ, да се споразумеят по програмно преходно или коалиционно правителство. Това е мое дълбоко мнение още от първия ден, когато получих мандата. И трето, да възстановят разговорите с МВФ. Аз съм твърд привърженик за интензивни и плодотворни разговори с МВФ. Аз ще върна мандата при тези условия. Защото в противен случай ще избягам от отговорност. Защото еднопартийното правителство е нещо много лошо, но безвластието е нещо ужасно, катастрофално”.

Денят 3 февруари е разломен за БСП. Хората на Виденов продължават за настояват за ново правителството на левицата.

Добрев обаче е категоричен, че това е невъзможно и е готов да поеме лична отговорност за решението си.

На 4 февруари в 11 часа за пореден път в соццентралата се събира ръководството на БСП и на ПГДЛ.

Към 11,15 в залата на „Позитано“ 20 Добрев докладва резултатите от усилията си да състави кабинет: Отиваме при президента с две папки, но да сме наясно – ще върна мандата.

Ето изказването му пред пленума на БСП:

„Отиваме при президента с две папки. Но да сме наясно – никакви гласувания повече не може да има в този парламент. Дори ако утре всички гласувате за мен, по-нататък това няма да стане – парламентът е непълноценен! Това решение (да върне мандата – б.а.)го взех още вчера. Бях длъжен това да ви кажа, за да бъда честен към вас.“

И продължава: “Питате дали Изпълнителното бюро е решило, или аз съм решил да върнем мандата. Нито Изпълнителното бюро, нито аз. Решихте го вие вчера. Как може в дълбока икономическа и политическа криза ние да имаме правителство на малцинството!? Аз това ви питам най-сериозно и другарски. И хората, които ще представя на президента, ме питат… Вие вчера го решихте. Вие решихте, че ние отсега нататък сме правителство на малцинството. Аз знам, че ще ни изберат гласовете на СДС. Вие сигурно знаете – и друг път, когато има 121 наши гласа, няколко гласуват „против”, а правим 135 гласа. Направих много сериозни консултации в СДС – няма да влязат в залата. Няма вече парламент!

И недейте да изпращате така хора. Мене може да изпращате. Аз съм жилавият войник на партията. Другите? Те са специалисти и на тях не им е безразлично дали утре ще станат министри и в петък ще паднат, защото сме станали 119 души. А има опасност не 119, а по-малко да станем. Никого не упреквам, но не може в дълбока криза да не разчиташ на мнозинство.

Отрежете ми главата. Аз не съм предател. Но това трябва да го разбираме и да не храним излишни илюзии. Ето, отиваме с двете папки… И, моля ви, дайте да не си играем.Ние тук сме възрастни хора, никой не бяга от вашите поръчения. Никакви гласувания не може да има, когато ние ще бъдем малцинство. Даже и ако утре всички гласуват за мен, по-нататьк това няма да стане. Парламентът е непълноценен. Никой няма интерес да влезе в него, освен тези, които искат да имат широките пълномощия на служебно правителство… Да, партията има интерес, аз разбирам, но кога по-добре ще защитим нейния интерес? Аз съм също толкова партийно мислещ колкото вас – сега ли да се срутим, или да се срутим втори път по-силно? Мисля, че сега срутването ще е по-малко.

Състоянието на групата е такова, че тя не може да издържи. Не ви давам нито акъл, нито ви поучавам, нито ви критикувам, нито ви държа менторски тон. Това решение вие го взехте вчера. Прочетете днешните вестници и слушайте стенограмата. Вие решавате, че в тази тежка ситуация като правителство, подкрепяно от малцинство, можем да решим задачата. Ако това е вашата преценка…

Другарю Първанов, да вървим, защото в 12 часа ни чака президентът. Това бях длъжен да ви кажа, за да бъда безкрайно честен”.

В 11,45 часа Георги Първанов и Николай Добрев влизат в президенството и в 12.00 застават пред президента Петър Стоянов с две папки и с решение да върнат мандата.

Отварят едната папка – с проект за кабинет, за да покажат, че са изпълнили връчения им мандат за формиране на правителство. И я затварят.

Подават му втората – с писмото на Добрев, в което дословно се казва: “Намирам, че при създадената обстановка е невъзможно да се състави необходимото на страната правителство, поради което заявявам, че отказвам да бъда избран за министър-председател, както и да представя за избор в Народното сълрание състав на новия Министерски съвет. Връщам Ви връчения ми от Вас мандат”.

Стоянов не взема нито едната, нито другата. Неясно защо. Може би, за да не остане в архивите на президенската институция доказателство, че мандатът е върнат? За да може години по-късно този момент да бъде използван за фалшифициране на историята? Не знам. И вероятно никога няма да научим.

Срещата е само на шест очи.

Няма медии. Никой не снима. Никой външен не знае кой какво е казал. Затова днес се разчитаме само на думите на тримата участници в една от най-драматичните политически срещи в най-новата българска история.

След връщането на мандата Първанов и Добрев напускат президенството през тайни коридори под хотел “Шератон” и се отправят към “Позитано” 20, знаейки на какъв огън ще ги подложат съпартийците им.

Час по-късно там отново се свиква пренумът на соцпартията.

Добрев мотивира пред съпартийците си решението си за отказ от управлението (отново цитираме дословно).

Николай Добрев: 4 февруари 1997 г., 13.30 часа, Общо събрание на ПГДЛ след връщането на мандата: Нямаме никакви ресурси за кабинет, никой не ни подкрепя. Поемам лична отговорност

“Две седмици се опитвам да изуча състоянието на държавата. И две седмици съм ръководен само от една-единствена цел – кое е най- доброто решение за държавата. Достатъчно партиен човек съм, за да мислите, че подценявам проблемите и бъдещето на партията.

Първият извод, който се формулира през последните дни, е, че най-опасно за държавата е да продължат безвластието и агонията. Не защото вече ние слагаме държавните интереси над теснопартийните… Много мислих, цял щаб работи и по икономическите, и по социалните, и по други въпроси – ние не можем да спрем агонията на дьржавата и не можем да снемем общественото напрежение без сила. Силовото решение сега не е най-доброто решение.

Второ, много мислих за капитулацията на партията и за капитулантите. Ние започнахме да капитулираме, когато в началото или в средата на предизборната кампания, изместихме предмета на предизборната дейност от борба за победа към социално-икономическите проблеми на хората и критика към нас. Оттогава партията ни е в едно особено състояние и конгресът не успя да я консолидира.

Лично според мен по-малки поражения за партията ще има сега.

И аз като Георги поемам личната си отговорност и няма смисъл да се подлагам после на вот на доверие. Аз съм достатъчно горд и достоен човек, за да не ви поставям пред това изпитание…

Мислех, че има някакви малки ресурси. И накрая се оказа, че няма… Неколкократно ми казаха, попитал съм, изучил съм, звънял съм… Сera Русия е затруднена да ни помогне. На Запад всички ни казват: оправете се с МВФ, възстановете разговорите с него, побързайте да сключите споразумение. Но се поставят условия за време, стабилност, съгласие, ефективно правителство. Нека аз да съм виновен, но за това става дума”.

Търся истината за този ден и в спомените на тогавашния премиер Жан Виденов,публикувани в книгата му „Отвъд политическия театър“, която се появи през лятото на 1999-а: „Първанов и Добрев показаха на президента папката с имената на гласувалите предния ден от Демократичната левица кандидат-министри, но не му я връчиха. Вместо това заявиха, че предвид възраженията на другите политически сили, че не са против да обсъдят и вариант да не внасят проектокабинета в парламента. (След като в 12 ч. Първанов и Добрев заявяват на Стоянов, че връщат мандата, в 18,45 те декларират това и пред членовете на КСНС, за да се приемат формално документите за излизане от политическата криза, с които фактически се реализира отказът от мандат – б.а.) Опитах се да ги отклоня от тази логика, да им заявя, че официалната позиция на управляващата коалиция е съвсем друга, но никой не реагира и аз напуснах КСНС. Първите, на които съобщих, че Кольо и Георги сдават властта, бяха Велко Вълканов и Красимир Премянов.“

Виденов е бесен, а БСП се сдобива с двама „предатели“.

„Отрежете ми главата, аз не съм предател! Ако останем на власт, не може да освободим улицата без насилие. Не подценявайте масовото недоволство! Второ, ние не можем да спрем летенето към пропастта“, отстоява позицията си Добрев във вечерните часове на 4 февруари 1997 година пред парламентарната група на левицата.

Ето и разказът му по спорната тема за двете папки и в следващите месеци:

Николай Добрев, 19 октомври 1997г., пред в.„24 часа”: Когато връщах мандата, взех най-правилното решение

– Как се чувства човек, когато в очите му казват, че е предател?

– Предател ме нарекоха хора от по-старото поколение в партията, които имат друго разбиране за вземането, задържането и упражняването на властта. Когато връщах премиерския мандат, не се чувствах нито спасител, нито предател. И днес мисля, че взех най-правилното решение. Нали сме националноотговорна партия! Освен това не се създаде възможност БСП да бъде атакувана, репресирана. В мое присъствие никой не ме е наричал предател в очите. Само един направи това в провинцията.

Николай Добрев, 26 януари 1998 г., пред в. „Новинар”: През цялото време се водех не от личния си интерес, нито от партийния интерес на БСП

– Чувствахте ли се като камикадзе?

– Нямах такова чувство нито тогава, нито пък сега имам чувството, че някой ме е употребил. Кабинет можеше да бъде съставен, но той не можеше бързо да пресече разрушителните процеси и при създалата се обстановка нямаше бъдеще. През цялото време се водех не от личния си интерес, нито от партийния интерес на БСП. Пред мен стоеше въпросът какво ще последва, ако съставя правителство. Дали ще се освободи напрежението от улицата, ще спре ли обедняването на българина, ще се решат ли икономическите и социалните въпроси. Тогава кризата беше надхвърлила границите на партийната политика, а общественото доверие в БСП – сведено до минимум. Недоволството беше извадено на улицата и беше предприело крайни форми на гражданско неподчинение и блокиране на обществения и социалния живот, галопиращата инфлация беше станала хиперинфлация. Възможностите на държавата да въздейства със собствен финансов ресурс бяха съвършено ограничени. Външната подкрепа – разколебана. Нямахме поддръжка от нито една парламентарна сила и еднопартийното правителство щеше да задълбочи кризата. В крайна сметка от това щеше да страда българинът. Ето това е големият проблем, а не дали си можел да съставиш правителство, използвайки силите на реда. Да не говорим, че в края на XX век никоя власт, опираща се на сила и в условия на дълбока криза, не може да има подкрепа и няма да издържи.

– В крайна сметка месия или предател бяхте?

– Нито тогава, нито сега съм се чувствал месия или предател. На 4 февруари с Георги Първанов взехме единствено правилното и националноотговорно решение.

—-

Време е истината да заеме полагащото ѝ се място в историята ни. В противен случай паметта постепенно ще изтлее в политическите препирни и ще ни лиши от адекватен прочит на събития, от които трябва да черпим поука.

Post Views: 17

Related Topics:история фокус

Up Next

Медии помагат да падне КТБ и не връщат 34 млн. лв. Какво взеха Тошев, Гочева, Блъсков?

Don't Miss

Лозан Панов: Изправени сме пред система, вербувала службите, медиите, икономиката, политиката и съда

ИСТОРИЯ

КОЙ НАИСТИНА ПОСТРОИ ПЛИСКА

Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.

Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.

Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.

Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.

Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.

Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.

Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.

Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.

Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.

Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.

Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.

Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.

Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.

Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.

Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).

Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.

Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.

Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.

Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.

А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.

Post Views: 52

ИСТОРИЯ

Легендата за Филип Тотю – Хвърковатия войвода

Приятели, днес искаме да ви разкажа за един мъж, чието име е станало синоним на думата „неуловим“.

Става дума за Филип Тотю – Хвърковатия войвода. Макар историческите хроники да сочат 22 март 1907 година като деня, в който той приключва земния си път в Две могили, винаги е добър момент да си спомним за него, защото хора като него не принадлежат само на календара, а на цялата ни история.

Легендата за Хвърковатия войвода

Роден като Тодор Тодоров Топалов в махала Гърците, той не е просто поредният хайдутин. Той е бил кошмарът на османската власт. Знаете ли, че турците са вярвали, че Филип Тотю има крила? Не буквално, разбира се, но неговата способност да се появява от нищото, да удря светкавично и да изчезва, преди врагът да разбере какво се случва, му печели това прозвище. Той е бил майстор на маневрите и е притежавал невероятна интуиция за терена на Балкана.

Битката при Върбовка – триумф на духа

Един от най-епичните моменти в живота му е сражението при село Върбовка през 1867 година. Представете си неговата малка чета, притисната от огромна потеря и редовна войска. Вместо да се предаде, Филип Тотю организира такава отбрана, че успява да пробие обръча и да спаси оцелелите си четници. Това не е просто военен успех, а демонстрация на българската воля за свобода, която не се пречупва пред численото превъзходство.

Погледът на скептика

Ако се вгледаме критично, често митологизираме героите си до степен, в която те изглеждат безгрешни и свръхестествени. Филип Тотю е бил човек от плът и кръв – със своите страхове и трудни решения. Неговият живот е изпълнен с години на емиграция, затвори и постоянна борба за оцеляване. Но именно това го прави истински герой. Не фактът, че е бил „непобедим“, а фактът, че въпреки всички несгоди, той никога не се отказа от идеята за свободна България. Той доживява Освобождението, вижда мечтата си реализирана и умира като уважаван, макар и скромен човек, оставил всичко на олтара на родината.

Днес, когато споделяме неговата история, нека не го правим просто като суха статистика. Нека си спомним за смелостта да се изправиш срещу цяла империя, когато разполагаш само с една чета и вяра в правотата си. Филип Тотю ни учи, че границите на възможното се определят само от силата на нашия дух. Поклон пред паметта му!

Post Views: 44

ИСТОРИЯ

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки.

За неспазване на закона са били предвидени и наказания- глобата е от 10лв. до 60лв., а за фабриканти и търговци, които продават вносни материали за облекло и обувки, вместо такива българско производство- санкция в размер от 100лв. до 1000лв. и затвор от един до шест месеца.

По това време управлява правителство начело с Константин Стоилов (19 май 1894г. – 13 януари 1899г.). Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ Народно събрание.

Голям дял в индустриалното производство на България тогава заемат хранителната и текстилната промишленост, а протекционизмът е водещ в българската икономическа политика при всички правителства от този период.

В резултат на това редица български стоки, като тютюн, розово масло и други, преодоляват тесните граници на българския пазар и излизат на европейския.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ