БЛОГ

Родна стряха

“Царина пристъпи към входната врата на бабината къща. Пантите й бяха ръждясали. Натисна леко резето. С лека ръка и с чалъм, всяка врата се отваря, казваше баба й, и влезе. Плахо. Несигурно. Не като едно време, когато беше дете и нахлуваше в същият този дом като фурия.

– Като птиче си, момичето ми – смееше се тогава баба й и подаваше дебела филия с лютеница.

– Като какво птиче, бабо? – бузките й винаги бяха жарнати с лек загар от мартенското слънце навън.

– Като птиче, от тези, най-малките. – смееше се възрастната жена. – Стрелкаш се като лястовиче из двора и в градината. Обикаляш, обикаляш, а после пак в гнездото си се връщаш.

– Аз нямам гнездо, бабо. Аз имам дом. – отвръщаше Царина. – И теб имам.

Изяде остатъка от филията и замислена от мъдростта на седемте си години добави:

– Твоите ръце са моето гнездо, бабо. Както лястовичето след полета си ляга в своето, така и аз полягвам в ръцете ти, а те ме стоплят, докато ме галиш.

Насълзиха се очите на Цвета и тя се обърна към печката да ги скрие. Забрадката, която носеше от години, отново приласка с краищата си мъката в сърцето на старата жена, която винаги търсеше пролука от душата й.

– Не забравяй, детето ми, че когато лястовичетата укрепнат и станат самостоятелни, те напускат гнездото си и отлитат. Защото порастват и трябва да заживеят сами. И тогава майките им осиротяват.

– А какъв живот водят техните майки щом останат самички? – полюбопитства Царина.

– Опустял живот – въздъхна баба й. – Ничий, тъй да се каже. Останеш ли сам, всичко около теб губи цвета си, светлината си, смисъла…. След време и домът опустява и остава сам.

Малкото момиченце не доумяваше как цветната и китна градина на баба й и двора й, пълен с овошки и животинки можеше да опустее и да загуби светлината си и отново попита:

– А как разбираш, че един дом остава сам? Нали в него има толкова много неща?

– Когато пораснеш, ще разбереш, че един дом е опустял, когато на прага му отвориш вратата и тежко, протяжно проскърцване издава болката от самотата му. Когато съзреш паяжините, които с тънки и фини дантели са украсили ъглите. Старите семейни фотографии, пожълтели от тежестта на времето ще ти подсказват, че нечий живот е оставил своите следи чрез поколението си. Забележи, че краищата им винаги са намачкани и оръфани. Сякаш отлетелите години от мъка са загризали запечатаните спомени.

– А в такъв опустял дом аз как да открия спомена от теб? – упорстваше детето.

– Дори и да ме няма на този свят, аз винаги ще бъда в този дом, момичето ми. Запомни това. Виждаш ли това клонче, натопено в бурканче до прозореца? То е като мен. Сега седи и търпеливо чака да дойде пролетта. Живее от топлината на къщата ни, от слънцето, което наднича през прозореца и от силата, която му дава самото очакване. Та един ден и аз така ще бъда. Ще те очаквам, седнала до прозореца. Ще черпя живот от спомените и ще те чакам да се върнеш, когато отлетиш от гнездото си.

-А ако все пак умреш? – със страх попита детето. – Тогава как ще ме чакаш?

– Тогава душата ми ще те чака, момичето ми. Тя ще се прероди в това клонче. И винаги ще стои на прозореца в очакване.”

“Рошавите мисли на едно влюбено момиче”, Галя Кутулева

Post Views: 21

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 15

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 26

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов