БЛОГ

Имаше един случай, в който почти две години живях без топла вода

“Имаше един случай, в който почти две години живях без топла вода. По-точно, в кухнята имаше, но в банята едва капеше, така че беше невъзможно да си вземеш душ – можеше единствено да чакаш търпеливо около 40 минути да се напълни ваната. Сутрешното и вечерното миене отнемаше на всеки член от семейството почти по половин час.

Естествено, още когато се появи проблемът, помолих мъжа ми да извика водопроводчик, но той ми отговори:
– Ами старо жилище, стари тръби… какво очакваш? Пък и тук сме под наем, не можем да правим основен ремонт и да къртим стени. Ще я караме някак…

И започнахме да я караме някак. Но един ден, вече не помня какъв беше поводът, аз избухнах и устроих грандиозен скандал. След което беше извикан водопроводчик. Майсторът дойде и си тръгна след пет минути. “Явно положението е безнадеждно”, помислих си. Но когато отидох в банята и пуснах крана на топлата вода, от там потече силна струя ръждива вода.

Оказа се, че просто в тръбите се е натрупала ръжда и с няколко почуквания нещата се оправиха. Разбирате ли?! Две години без топла вода срещу едно позвъняване и няколко движения.

Напълно съм съгласна, че това беше прекалено нехайство от наша страна. Но всъщност съм ставала свидетел на много подобни истории.

Едни приятели живяха десет години в един малък и неуютен апартамент, в който вечно не достигаше място. И толкова не харесваха жилището си, че дори нямаха желание го ремонтират. Накрая обаче все пак им писна и решиха да се преместят, въпреки че си харесваха района.

Когато започнаха да се пренасят и да събират багажа, установиха, че са натрупали тонове непотребни вещи – стари дрехи, грижливо прибрани в куфари, строителни материали за несъстоялия се ремонт, кутии, кашончета и бог знае още какви дреболии – от незавършени ръкоделия до прашасали сувенири от минали пътувания. В килера се намериха и още „съкровища“ – килимът на баба, стара детска количка и отдавна повредена пералня. Оказа се, че домът им е пълен с камари вещи, които с години са трупали прах, но никой не ги е поглеждал, нито си е направил труда да види нужни ли са изобщо.

Всъщност в момента, в който тръгнаха да се пренасят, те разбраха, че най-необходимите им вещи се събират в няколко чанти. А около двайсет чувала и кашона ще отидат на боклука. Когато отидох у тях, приятелката ми се разплака. Защото беше проумяла, че цели десет години от живота ѝ е можело да минат по друг начин. Че са можели да живеят много по-чисто и уютно. И по-щастливо.

Има и много хора, които правят това по отношение на собственото си тяло. Страдат. Страдат от главоболие. Е, не е кой знае какво, просто едно главоболие. Не е много силно и се понася. И така минават дни, месеци, години… А когато след време се озоват при лекаря, се оказва, че нещата са били поправими много лесно. И не е било нужно да се мъчат толкова време.

Същото се случва и с психологическите проблеми. А те са неизбежни просто защото „светът е такъв“, а самите ние сме несъвършени. Хората с години се борят с подобни проблеми, докато не стигнат до антидепресантите и не установяват, че нещата не опират само до „поносимост“, но и до едно напълно прилично качество на живот.

Точно това са ключовите думи – качество на живот! Качеството на живот не е само колко печелиш и къде ходиш на почивка. То се отнася и до това колко се налага да търпиш, с какво се налага да се примиряваш, колко често стискаш зъби, за колко неща си затваряш очите и чакаш да стане поне мъничко по-поносимо.

С години или месеци понасяш физическата болка, битовите неудобства или връзката, която по някаква причина трябва да съхраниш. Но изведнъж се оказва, че търпиш повече, отколкото живееш. И това е само половината от бедата. Големият проблем е в това, че този дискомфорт, който си понасял, най-често съвсем не е бил задължителен. Както се казва в един стар виц, „едва на третия ден индианецът Зоркото око забелязал, че в килията няма четвърта стена.“ И пак е добре, ако става въпрос за месеци, а не за десетки години.

Моля ви, проверявайте стените, между които сте безнадеждно затворени. Пробвайте всяка врата, дори и да ви изглежда заключена. Пробвайте със собствените си ръце и очи неразрешимите проблеми, защото понякога тежките ръждясали окови се оказват по-крехки и от пухкавите розови секс играчки.

Всъщност много по-ужасно от всичките ви проблеми и усилията по тяхното разрешаване може да се окаже осъзнаването на простия факт, че изобщо не е било необходимо да търпите. Че е можело да сте щастливи много по-рано, преди много години, а не едва сега, когато най-после сте преодолели инерцията. И че точно този труден и нещастен период от живота ви е можел да бъде съвсем друг.

Само че той вече е отминал и нищо не може да се върне назад.”

Автор: Марта Кетрo
Психологически кът Полет

Post Views: 32

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending актуално българия лайф

Up Next

„Ще ви върна парите, когато порасна…“

Don't Miss

По диплома съм спортист, по душа – артист.

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 14

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 24

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов