КУЛТУРА
Зафиров ще закопае БСП … всички Малкобритански агенти подскочиха като ужилени
- БСП пред смъртоносен избор с Референдума на Радев за еврото – или губи властта или избирателите си
- Как прогнозата на бившия депутат от Левицата се сбъдна само след няколко часа:
Автор Велизар Енчев, журналист и бивш депутат от Левицата (часове преди БСП са се самоубие ритуално и да заяви, че е против референдума)
БСП ПРЕД СМЪРТОНОСЕН ИЗБОР ЗА ЕВРОЗОНАТА: ПОДКРЕПИ ЛИ ПРЕЗИДЕНТСКИЯ РЕФЕРЕНДУМ ЗА ЕВРОТО, ГУБИ ВЛАСТТА, ОТХВЪРЛИ ЛИ ГО, ГУБИ ИЗБИРАТЕЛИТЕ СИ
До този час всички политически сили в парламента излязоха с позиция към решението на президента Радев да свика референдум за еврото.
ГЕРБ, ПП-ДБ, ДПС-Ново начало и ДПС-Доган са против, което не изненадва.
Изненада няма и при Възраждане, Величие и Меч – те подкрепят референдума с две ръце, а Костадинов дори успя да събере 600 000 подписа, които Народното събрание противозаконно отхвърли.
Прави чест на Слави Трифонов, че подкрепя референдума, макар че лично той е за отказ от лева и приема еврото.
Една партия мълчи – БСП- Обединена левица.
При БСП-ОЛ нещата са направо страшни. След като хвърли партията в обятията на ГЕРБ, сега председателят Атанас Зафиров е без полезен ход.
Ако реши да послуша партийната маса, която е 100 процента против еврото, това ще счупи Сглобката и БСП-ОЛ ще излети от коалицията. Което не води автоматично до избори, защото
Борисов има гарантираните гласове на Пеевски, а и Доган е готов веднага заеме опразнено място в кабинета, най-малко той има интерес от нови избори.
Ако пък полегне на ГЕРБ, БСП-ОЛ ще влезе в открита война с оределите редици на своите членове и симпатизанти, едва наброяващи 170 000. Което ще делегитимира Зафиров като лидер и изразител на ценностите на левите избиратели. Макар че със своята про-НАТО-вска позиция, тотално отхвърляна от бесепарите, Зафиров отдавна е скъсал с тези ценности и е истинско чудо, че бе избран за председател на БСП.
Всъщност новият обитател на „Позитано“ 20 е достоен за книгата на рекордите ГИНЕС – той е първият водач на лява партия, който изповядва външнополитическите ценности на десните формации.
Преди време Зафиров шокиращо обяви: българският лев е просто един купон и еврото е изборът на българите. Това подсказва отношението му към референдума на президента Радев.
Затова, който и от двата варианта да избере Зафиров, БСП-ОЛ ще катастрофира, но най-потърпевш ще е лидерът й.
Ето защо той не посмя да застане пред камерите и изнесе изнесе позицията си към президентския референдум, а прати при медиите Наталия Киселова. Тя пък витиевато се измъкна с
позицията, че въпросът на Радев за референдума бил „спорен“.
Въпросът може и да е спорен, но безспорно Радев разкова БСП с тоя ход, защото постави Зафиров пред невъзможен за него избор.
Киселова удобно пропуска факта, че въпросът на президента не е дали да се приеме еврото, а дали да го приемем през 2026 година, тоест питането се отнася само за момента в който да се приеме.
Преди дни депутатите на БСП се опозориха с гласуването „въздържал се“ на предложението на Възраждане за референдум. Опозориха се, защото на парламентарните избори на 27 октомври 2024 г. БСП-ОЛ излезе с програма от 100 решения, а точка 100 отхвърляше влизане в еврозоната в близко бъдеще (предлагам на читателите визуализация на т. 100).
След изявлението на Киселова и оглушителното мълчание на Зафиров, повече от ясно е: в Народното събрание БСП-ОЛ отново ще отхвърли референдума за еврото с малодушния вот „въздържал се“.
Очевидно е. След като се коалира с ГЕРБ, след като измами избирателите си с фалшиви програми и измамни решения, след като копира печалния опит на политическите покойници РЗС,
ВОЛЯ, АТАКА, НФСБ, Патриотичен фронт, Обединени патриоти, епитафията на БСП звучи така:
„Sic transit gloria mundi“(„Така преминава световната слава“)
Само часове по-късно БСП излезе със самоубийствена позиция срещу референдума:
#thesofiatimes #bulgaria #news
- Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
Тишината на Родопите
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Минути за разговор
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Между въглените и хората
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук








