КУЛТУРА
Йоан става жертва в името на ИСТИНАТА и своето СЛОВО
7 Януари – Ивановден
На този ден православната християнска църква почита паметта на Св. Йоан Кръстител – последният старозаветен пророк. Той е кръстител на Иисус (Кръщение Господне – което пазнувахме вчера на 6 януари – Йорданов ден). Йоан Кръстител наричат “Предтеча” тъй като вървял преди Христос и подготвял хората за неговото идване.
Йоан е сред пророците и в исляма наричан Яхия (на арабски: يحيى), . В ислямската традиция той е пророкът, който помага на пророка Иса, както Харун помага на Муса. Яхия е свързван с неговото въздържание и аскетизъм.
Йоан Предтеча, е братовчед и предшественик на Иисус Христос, който според Евангелието, предсказва пришествието на месията (Христа).
Йоан Кръстител се ражда половин година преди Иисус Христос. Син е на свещеник Захария – от рода на Аарон и праведната Елизавета – от рода Давидов. Както разказва Евангелист Лука, архангел Гавраил се явява на баща му Закария в храма и възвестява зачеването на сина му, след като води дългогодишен благочестив живот до преклонна старост, но е лишен от утехата да има дете. Така най-накрая в семейството се ражда син, който измолили в горещи молитви. Младенецът Йоан избягва участта на хилядите убити младенци във Витлеем и околностите му и през 29 година започва своите проповеди. Вероятно е убит през 30 година от новата ера по заповед на цар Ирод Антипа.
Според Евангелието Йоан води аскетичен живот на бреговете на река Йордан, носи груби одежди от камилска вълна и се храни с див мед и акриди(скакалци)[1] (Мк.1:6) След като навършва 30 години, започва да проповядва. Той извършва обичайното за юдаизма ритуално измиване миква, придавайки му нов духовен смисъл и придобива голяма популярност сред жителите на Йерусалим от всички социални класи. Дава Свето Кръщение и на Иисус Христос (Богоявление).
Наказан е чрез отсичане на главата по заповед на Ирод Антипа. Юдейският цар Ирод се опитва да съблазни жената на своя брат Филип Иродиада. Йоан Кръстител става свидетел на случващото се и се обръща към него с изобличителните думи: „Ти не трябва да я имаш!“. След тези си думи той е затворен в тъмница. На рождения си ден Ирод дава пиршество и дъщерята на Иродиада – Саломе, танцува за него. След като тя приключва танца си, той ѝ се заклева, че ще ѝ даде каквото поиска. Саломе пита майка си какво да пожелае, а тя ѝ отговаряː
„Главата на Йоана Кръстителя“
За да изпълни клетвата си, Ирод дава заповед да обезглавят Йоан и да донесат главата му на тепсия на танцьорката.
След като му отсичат главата, Иродиада нарежда да не я погребват заедно с тялото, тъй като се страхува от възкресението на страшния пророк. Затова заравят главата му на тайно и неизвестно място дълбоко в земята. Нейната придворна Йоана, жената на Хуза, не може да търпи главата на един Божи човек да остане на това безвестно място и тайно я откопава, отнася я в Йерусалим, където я погребва в Елеонската гора.
Без да знае това, когато цар Ирод разбира, че Иисус извършва големи чудеса, се уплашил и казал:
„Това е Йоан, когото аз обезглавих. Той е възкръснал от мъртвите.“
Така Йоан става жертва в името на ИСТИНАТА и своето СЛОВО. За него е написано:
“В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. В Него беше живот и животът беше светлината на хората. И светлината свети в тъмнината; а тъмнината не я схвана. Яви се човек, изпратен от Бога. Той дойде да СВИДЕТЕЛСТВА, да свидетелства за светлината, за да повярват всички чрез него. ”
Има различни теории базирани на различни източници какво се е случило с мощите на Йоан Кръстител.
На 28 юли 2010 година в България при археологическите проучвания на средновековния манастир „Свети Йоан Кръстител“ на остров Свети Иван, близо до Созопол, в основите на най-старата му църква, построена в края на IV – началото на V век, при разчистването на основата на олтарната маса на дълбочина 0,6 m под пода е открит мраморен реликварий (мощехранителница) с форма на малък саркофаг, дълъг 18 cm и висок 14 cm. Реликварият от алабастър съдържа части от ръка, лицева част и зъб. Появяват се съобщения в медиите и репортажи, че според някои български учени откритите мощи принадлежат на Свети Йоан Предтеча и са донесени в Созопол в 4 век от Константинопол. През юни 2012 година екип на професорите Том Хигам от Оксфордския университет и Ханес Шрьодер от университета в Копенхаген публикуват ДНК анализ, според който всички намерени частици са на един и същ човек, който е живял в Близкия изток в началото на 1 век след Хр. Мощите се съхраняват в созополската църква „Свети свети Кирил и Методий“
ЧЕСТИТО ДА ВИ Е ИМЕТО ИМЕННИЦИ!
ПАЗЕТЕ смисъла МУ, защото то е символ на ИСТИНАТА!
И беше ОБЕЗГЛАВЕН в името на ИСТИНАТА.
Но ИСТИНАТА възтържествува, защото първом риторите я въздигнаха, а после копията я понесоха…
картина: Обезглавяването на Йоан Кръстител
Микеланджело да Караваджо
Michelangelo Merisi da Caravaggio
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
Тишината на Родопите
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Минути за разговор
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
БЛОГ
Между въглените и хората
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук








