ИСТОРИЯ
Истина ли е истината за Цар Борис III
Много “истини” се изприказваха и написаха за исторуята на Цар Борис III, ето една от тях!
ДО
Г-Н КРАСИМИР КАРАКАЧАНОВ
ВИЦЕПРЕМИЕР ,
МИНИСТЪР НА ОТБРАНАТА
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ПП ВМРО-БНД
Г-Н ВАЛЕРИ СИМЕОНОВ
ВИЦЕПРЕМИЕР ,
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ПП НФСБ
Г-Н ВОЛЕН СИДЕРОВ
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ПП „АТАКА“
ПАРЛАМЕНТАРНА ГРУПА НА
„ОБЕДИНЕНИ ПАТРИОТИ“
КОПИЕ : Г-Н РУМЕН РАДЕВ
ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Г-Н БОЙКО БОРИСОВ
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Г-ЖА ЦВЕТА КАРАЯНЧЕВА
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА
НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
УВАЖАЕМИ ГОСПОДА КОАЛИЦИОННИ ПАРТНЬОРИ!
Г-Н КАРАКАЧАНОВ,Г-Н СИМЕОНОВ,Г-Н СИДЕРОВ,
Както стана известно Върховният съд на Израел взе решение да се премахнат поставените плочи напомнящи ролята на Борис III при спасяването на българските евреи. Очевидно, след събраните безспорни доказателства и факти перфектно действащата независима израелска съдебна система, не само категорично отхвърля мита за „ царя-Спасител“ на 48- те хиляди евреи от старите предели на България, но отчита, че той е най-отговорен за депортирането в хитлеристките лагери на смъртта на 11 363 евреи от Македония и Беломорието, където оцеляват по-малко от триста души. А за да изпълни искането на нацистите България да изпрати общо 20 хиляди евреи Борис III лично нарежда тази „квота „ да бъде попълнена с още 8637 евреи от „ Стара България“. Само енергичната намеса на българската църква и общественост спасява от гибел тези хора.
Върховният съд на Израел отчита и личната отговорност за Борис III за съюзяване на България с най – античовешкия и варварски режим в човешката история- нацистка Германия. В един критичен за съвременната цивилизация момент, когато светът е разделен на два лагера – фашистки и антифашистки, България бе вкарана по изключителната воля на Борис III във фашисткия блок.
Ако израелската страна има основание да обвинява Борис III за смъртта на 11-те хиляди евреи от Македония и Беломорието, то българския народ има многократно и несравнимо по-голямо основание да упреква Борис III , който със сателитната си прогерманска политика, мотивирана от амбицията му на всяка цена да запази престола,причинява на България непоправимо и незаличимо далеч повече вреди, като:
– грубо потъпкване на Конституцията и налагане на едноличен режим;
– по негово лично разпореждане цялата нормативна уредба, регламентираща административно-икономическия и обществен живот в България е буквално взаимствана от фашистка-нацисткото законодателство, включително и позорните закони за защита на държавата и за защита на нацията;
– от 1935 г. налага курс на тясно и всестранно сближаване с хитлеристка Германия и на поддържане на активни и постоянни контакти лично с Хитлер. Няма европейски държавен глава, който да е имал повече срещи с фюрера от Борис III.
– лично Борис III на 17 ноември 1940 г. на четири очи с Хитлер договаря условията за влизане на България в Тройния пакт. Този факт категорично опровергава мита за „ натиска“ върху България,упражнен от 600-хилядна германска армия, разположена на българската граница, което принудило българската страна да подпише на 1 март 1941 г. договора за присъединяване към Пакта. Фалшификаторите на тази част от историята премълчават още един смазващ факт. Визитата на премиера Богдан Филов в Германия на 1 януари 1941 г. , където по личното разпореждане на царя е договорена датата на подписване на договора за присъединяване;
– в качеството си на съюзник на нацистка Германия България стриктно изпълнява поетите договорености.Извършена е мащабна мобилизация, като българската армия поема функциите на 12 германски дивизии, разположени в Югославия и Гърция, които са изпратени на Източния фронт. Наред с тази съюзническа помощ българската страна предоставя летища, пристанища и целия търговски флот / който до края на войната е потопен/ на германските въоръжени сили;
– за всеобща изненада дори на симпатизиращи на Германия среди, България по личната заповед на Борис III обявява война на Великобритания и САЩ. Цената, която плаща българския народ за този безумен акт на царя е потресающа. Англо – американската авиация бомбардира 168 населени места. Най-тежките удари понася София. Жертвите са няколко хиляди. Разрушени са над 10 000 жилищни сгради и 1700 обществени постройки, училища, болници, църкви, предприятия. Над 200 хиляди софиянци остават без дом, а 300 хиляди се спасяват в провинцията. Такава бежанска вълна не е имало в българската история.
Към тази смазваща трагична статистика в резултат на съюза с нацистка Германия българския народ дава още близо 60 000 жертви. Това са загиналите в антифашистката борба в България и контролираните от българската армия територии в Македония и Беломорието, убитите след 9 септември 1944 г., загиналите по бойните полета на Югославия и Унгария.
Много висока цена на политиката на Борис III плати и населението от Македония, което повярва в обединението й с България. Над 35 хиляди са жертвите на титовия терор след Втората световна война.
Доста смущаващо е твърдението на някои симпатизиращи на монарха персони, които при тази смазваща статистика, близо 100 хиляди жертви, наричат Борис III „ спасител“. А някои от неинформираните дори убеждават, че ако България се е противопоставила на Хитлер, пораженията и жертвите щели да бъдат по-големи. За сведение, столиците на Чехословакия и Дания- Прага и Копенхаген , не са бомбардирани, а жертвите, които двете държави дават във войната, са далеч по-скромни от тези на българския народ, макар, че те бяха не съюзници, а противници на нацистка Германия.
– реалността разби и фалшивия мит за „царя- обединител“. Освен Южна Добруджа България не получава и един квадратен метър от Македония и Беломорието.Нещо повече, Хитлер, за да привлече Югославия в Тройния пакт й обещава град Солун, което означава, че отстъпва на Белград и огромна част от Егейска Македония.
– по разпореждане на Борис III българската държава щедро финансира Третия райх, предоставяйки му стоки за 23 милиарда германски марки с уговорката след победоносно за Германия завършване на войната Берлин да ги изплати.След 1945 г. германската държава не съществува. Така тази сума ,номинирана към днешния валутен курс надхвърля 100 млрд евра, остава за сметка на българския народ. Този акт „ обяснява“ икономическите „ успехи“ на България по време на едноличния режим на Борис III.
– през Втората световна война в България бе провокирана най-кръвопролитната гражданска война в българската история.Почти цяла Европа водеше борба срещу германските окупатори. В България по вина на Борис III българи се биеха срещу българи. Това безумие остави трайни следи и нанесе сериозен удар върху националното единство, което и днес осезаемо се чувства в политическия живот на страната. Поради жестоката конфронтация в българското общество, започната от Фердинанд и продължена от сина му Борис днес българите са най – разединения,най-обезверения и най-безразличния към съдбата си народ в Европа.
Несъмнено решението на Върховния съд на Израел е сериозен сигнал за българската страна. Политиците и особено управляващите не могат повече да си затварят очите пред една очевидна и безспорна реалност – огромните вреди, които династията на Кобургите причинява на българския народ. По вина преди всичко на Фердинанд и Борис III България губи за кратък исторически период три големи войни- случай без аналог в световната история. Освен огромните човешки жертви, материалните и териториални загуби, на два пъти е застрашено дори съществуването на българската държава. Завинаги са погребани идеалите за национално обединение на българите.
Уважаеми коалиционни партньори – г-н Каракачанов, г-н Симеонов, г-н Сидеров,
Като патриотична политическа формация наш дълг е да реагираме на сигнала от Израел, засягащ съдбовни събития от нашето минало. Пример за достойно поведение даде ВМРО, която остро и категорично се противопостави на опитите на третия представител на Кобургите в България – Симеон да заграби имоти на стойност стотици милиони лева, собственост на българския народ.
Необяснима и нетърпима става агресивността на група роднини и приближени на династията да натрапват Борис III като един от най-великите български държавници. Абсурдно е неговото име и това на придворни дами – Мария Луиза, Йоана, Клементина, да носят централни градски улици, булеварди и национални обекти, а малки софийски улици, например, да бъдат наименовани на създателите на българската държава. Пълно безумие е поставянето на Борис III наравно с тези велики български владетели, на които дължим днешната си българска държава.
Впрочем, оценка на личните и деловите качества на Борис III са дали най- видни български изследователи и съвременници в своите мемоари. Те са единодушни в изводите си. Борис III е една слаба, безволева, нервна до болезненост натура. Тези качества са засвидетелствани от всички най-близки негови приближени. „ Десетки и стотици документи, сведения на очевидци и придворни описват портрета на Борис в този дух.На пръв поглед не е за вярване, че един цар ще се държи така, но фактите са безспорни,“ твърди най-големия му биограф проф. Н.Недев.
Сам Борис многократно потвърждава тези свои качества. „ Лулчев – казва той на своя най-добър приятел-дъновист- ти искаш от мен големи работи. Аз не мога ,аз съм роден кърпач,аз съм скопен човек,аз съм човек,смачкан от своя баща,аз нямам воля.Аз работя, но както аз си знам.При тези условия аз ще падна, ще се съсипя.Аз не съм за големите работи.“
Многобройните факти,свидетелства и реални последици от управлението на Борис III налагат на тази персона да бъде отредено полагаемото му се място в новата българска история. А то е повече от скромно.
Коалиция „ОБЕДИНЕНИ ПАТРИОТИ“ е длъжна да вземе инициативата за отсяване на историческата измама от истината,дезинформацията от реалността, фалшивите „величия“ от големите български личности. Историята убедително доказва,че успешно се развива този народ, който умее не само да изпитва гордост от достойните си исторически дела, но и да се учи от своите неуспехи, погроми и катастрофи, който тачи великите си водачи, но е безкомпромисно критичен към грешките и към бездарното и престъпно управление на своите лидери.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СПС „ЗАЩИТА“ НИКОЛАЙ ЗАХАРИЕВ
ПОЧЕТЕН ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СПС „ЗАЩИТА“
ДОЦ. Д-Р ЙОРДАН ВЕЛИЧКОВ
ИСТОРИЯ
КОЙ НАИСТИНА ПОСТРОИ ПЛИСКА
Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.
Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.
Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.
Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.
Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.
Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.
Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.
Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.
Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.
Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.
Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.
Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.
Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.
Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.
Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).
Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.
Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.
Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.
Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.
А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.
ИСТОРИЯ
Легендата за Филип Тотю – Хвърковатия войвода
Приятели, днес искаме да ви разкажа за един мъж, чието име е станало синоним на думата „неуловим“.
Става дума за Филип Тотю – Хвърковатия войвода. Макар историческите хроники да сочат 22 март 1907 година като деня, в който той приключва земния си път в Две могили, винаги е добър момент да си спомним за него, защото хора като него не принадлежат само на календара, а на цялата ни история.
Легендата за Хвърковатия войвода
Роден като Тодор Тодоров Топалов в махала Гърците, той не е просто поредният хайдутин. Той е бил кошмарът на османската власт. Знаете ли, че турците са вярвали, че Филип Тотю има крила? Не буквално, разбира се, но неговата способност да се появява от нищото, да удря светкавично и да изчезва, преди врагът да разбере какво се случва, му печели това прозвище. Той е бил майстор на маневрите и е притежавал невероятна интуиция за терена на Балкана.

Битката при Върбовка – триумф на духа
Един от най-епичните моменти в живота му е сражението при село Върбовка през 1867 година. Представете си неговата малка чета, притисната от огромна потеря и редовна войска. Вместо да се предаде, Филип Тотю организира такава отбрана, че успява да пробие обръча и да спаси оцелелите си четници. Това не е просто военен успех, а демонстрация на българската воля за свобода, която не се пречупва пред численото превъзходство.
Погледът на скептика
Ако се вгледаме критично, често митологизираме героите си до степен, в която те изглеждат безгрешни и свръхестествени. Филип Тотю е бил човек от плът и кръв – със своите страхове и трудни решения. Неговият живот е изпълнен с години на емиграция, затвори и постоянна борба за оцеляване. Но именно това го прави истински герой. Не фактът, че е бил „непобедим“, а фактът, че въпреки всички несгоди, той никога не се отказа от идеята за свободна България. Той доживява Освобождението, вижда мечтата си реализирана и умира като уважаван, макар и скромен човек, оставил всичко на олтара на родината.
Днес, когато споделяме неговата история, нека не го правим просто като суха статистика. Нека си спомним за смелостта да се изправиш срещу цяла империя, когато разполагаш само с една чета и вяра в правотата си. Филип Тотю ни учи, че границите на възможното се определят само от силата на нашия дух. Поклон пред паметта му!
ИСТОРИЯ
На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки
На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки.
За неспазване на закона са били предвидени и наказания- глобата е от 10лв. до 60лв., а за фабриканти и търговци, които продават вносни материали за облекло и обувки, вместо такива българско производство- санкция в размер от 100лв. до 1000лв. и затвор от един до шест месеца.
По това време управлява правителство начело с Константин Стоилов (19 май 1894г. – 13 януари 1899г.). Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ Народно събрание.

Голям дял в индустриалното производство на България тогава заемат хранителната и текстилната промишленост, а протекционизмът е водещ в българската икономическа политика при всички правителства от този период.
В резултат на това редица български стоки, като тютюн, розово масло и други, преодоляват тесните граници на българския пазар и излизат на европейския.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ








