ИСТОРИЯ
Национален срам! Легендарният кораб „Радецки“ скоро може да го няма, политици не го искали
Младите хора вдъхновяват ли се от това мястото?
Зависи от възрастта им. Малките деца тичат, викат. Възприемат го като атракция. По-големите пък като цяло не усещам да се вълнуват чак толкова. Имам чувството, че сме загърбили миналото си. Сега са празници, вчера дойде тук едно семейство и вие днес. А историята, която може да се усети тук е интересна, славна. Този кораб е от 1952 година. Истинският е идентичен, но е направен сто години по-рано. Всичко на истинският „Радецки“ е било едно към едно като сега тук. От времето на „Радецки“ никъде по света няма кораб на вода. По-старите са на бряг, като корабът „Дръзки“ във Варна.
Днес има ли такива като Ботев?
Сега ги няма. Станали сме прекалено материални. Държим се един към друг като най-големи врагове. Като вълци.
Как се чувствате всеки ден на парахода?
Горд съм, че съм негов механик. Завършил съм Военноморско училище. Пенсионер съм. Но хората, които са над нас, не искат корабът да съществува. Казват, че бил социалистически. Боли ме от това. Не искам да съм лош пророк, но вие сте от последните посетители на „Радецки“. Не чертая бъдеще за него. Има редица изисквания като към плавателен съд, но от друга страна ние сме към НИМ. Той пък има друго разбиране.
Австрийският параход „Радецки“ е построен през 1851 г. в Будапеща. На 29 май 1876 г. четата на Христо Ботев завладява парахода и го принуждава да спре на българския бряг при с. Козлодуй, откъдето се насочва към Врачанския Балкан, за да се бие за свободата на България. През 1966 г. е построено точно копие на легендарния параход със средства, събрани от 1 200 000 български деца. От 1982 г. е със статут на национален музей. Намира се на вечен пристан в гр. Козлодуй и от 16 април 2004 г. е филиал на Националния исторически музей в София.
…
Вие сигурно сте от последните посетители на кораба „Радецки“. Не чертая светло бъдеще за него. Може би скоро няма да го има. Това каза почти през сълзи механикът на историческия плавателен съд инж. Валентин Герговски. Ето какво още разказа той:
Г-н Герговски, идват ли политици, за да видят „Радецки“ и да чуят за Христо Ботев и неговата чета?
Много рядко. Случва се само на Ботевите празници. Цвета Карянчева дойде тогава. Не мога да разбера защо се качват на кораба с толкова охрана. То от тях не остава място. От кого ги пазят, и аз не знам. За мен тук е свято място.
Младите хора вдъхновяват ли се от това мястото?
Зависи от възрастта им. Малките деца тичат, викат. Възприемат го като атракция. По-големите пък като цяло не усещам да се вълнуват чак толкова. Имам чувството, че сме загърбили миналото си. Сега са празници, вчера дойде тук едно семейство и вие днес. А историята, която може да се усети тук е интересна, славна. Този кораб е от 1952 година. Истинският е идентичен, но е направен сто години по-рано. Всичко на истинският „Радецки“ е било едно към едно като сега тук. От времето на „Радецки“ никъде по света няма кораб на вода. По-старите са на бряг, като корабът „Дръзки“ във Варна.
Какво не е достигнало на четата на Ботев, за да бъде разгромена?
Знаем за много чети в този период. Но това движение се е оказало недостатъчно за освобождението на България. Ботев е действал без подготовка. Тук на брега го е чакал и го е последвал само един майстор на каруци. За лидер на тази чета е бил определен друг-Панайот Хитов. Той, обаче се е отказал. Христо Ботев е обул неговите ботуши и с тях е загинал. Имал е спречкване с Любен Каравелов, който по това време е бил голямата личност на БРЦК. Имало е по-скоро призив за свобода. Но реално са чакали чужда, голяма сила да се намеси отвън.
Има спорове дали Ботев е убит с куршум в челото?
Аз не вярвам на тази версия. Та се лансира, за да се героизира Ботев. Познавам историк-изследовател на неговия живот и дело. Според негови проучвания Христо Ботев е убит с нож от своите. Наръгали са го в гръб и след това са го обезглавили. Частите от тялото след това са разпилени. Имало е несъгласие в редиците му. Част от хората са искали да се откажат. Ботев, обаче е бил убеден, че трябва да продължат дори с цената на живота. Оцелелите след това разказват различни версии. Това буди сериозно подозрение за онова, което се е случило. Никола Обретенов например живее до 1939-та година. И е един от хората, станали свидетели на ликвидирането на Ботев. Той също разказва различни неща за смъртта на Ботев. Не харесвам, когато героите ни се идеализират.
Имате предвид Ботев ли?
Да. Той е имал дете без брак. Било е на месеци, когато го е оставил. Любимата му Венета напуска мъжа си. Той пише писмото до нея именно на този кораб. Помолил е негов приятел да й го предаде и така то стига до нас. Христо Ботев не е идеален човек. Искал е пари от братята Евлоги и Христо Георгиев, за да си купи дрехи. Това, което е възхитително при него е саможертвата му. И идеализмът, с който увлича масите. В това е неговото величие. Пред това трябва да се поклоним.
Днес има ли такива като него?
Сега ги няма. Станали сме прекалено материални. Държим се един към друг като най-големи врагове. Като вълци.
Как се чувствате всеки ден на парахода?
Горд съм, че съм негов механик. Завършил съм Военноморско училище. Пенсионер съм. Но хората, които са над нас, не искат корабът да съществува. Казват, че бил социалистически. Боли ме от това. Не искам да съм лош пророк, но вие сте от последните посетители на „Радецки“. Не чертая бъдеще за него. Има редица изисквания като към плавателен съд, но от друга страна ние сме към НИМ. Той пък има друго разбиране.
Австрийският параход „Радецки“ е построен през 1851 г. в Будапеща. На 29 май 1876 г. четата на Христо Ботев завладява парахода и го принуждава да спре на българския бряг при с. Козлодуй, откъдето се насочва към Врачанския Балкан, за да се бие за свободата на България. През 1966 г. е построено точно копие на легендарния параход със средства, събрани от 1 200 000 български деца. От 1982 г. е със статут на национален музей. Намира се на вечен пристан в гр. Козлодуй и от 16 април 2004 г. е филиал на Националния исторически музей в София.
Интервю на Катя Илиева
ИСТОРИЯ
КОЙ НАИСТИНА ПОСТРОИ ПЛИСКА
Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.
Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.
Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.
Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.
Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.
Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.
Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.
Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.
Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.
Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.
Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.
Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.
Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.
Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.
Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).
Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.
Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.
Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.
Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.
А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.
ИСТОРИЯ
Легендата за Филип Тотю – Хвърковатия войвода
Приятели, днес искаме да ви разкажа за един мъж, чието име е станало синоним на думата „неуловим“.
Става дума за Филип Тотю – Хвърковатия войвода. Макар историческите хроники да сочат 22 март 1907 година като деня, в който той приключва земния си път в Две могили, винаги е добър момент да си спомним за него, защото хора като него не принадлежат само на календара, а на цялата ни история.
Легендата за Хвърковатия войвода
Роден като Тодор Тодоров Топалов в махала Гърците, той не е просто поредният хайдутин. Той е бил кошмарът на османската власт. Знаете ли, че турците са вярвали, че Филип Тотю има крила? Не буквално, разбира се, но неговата способност да се появява от нищото, да удря светкавично и да изчезва, преди врагът да разбере какво се случва, му печели това прозвище. Той е бил майстор на маневрите и е притежавал невероятна интуиция за терена на Балкана.

Битката при Върбовка – триумф на духа
Един от най-епичните моменти в живота му е сражението при село Върбовка през 1867 година. Представете си неговата малка чета, притисната от огромна потеря и редовна войска. Вместо да се предаде, Филип Тотю организира такава отбрана, че успява да пробие обръча и да спаси оцелелите си четници. Това не е просто военен успех, а демонстрация на българската воля за свобода, която не се пречупва пред численото превъзходство.
Погледът на скептика
Ако се вгледаме критично, често митологизираме героите си до степен, в която те изглеждат безгрешни и свръхестествени. Филип Тотю е бил човек от плът и кръв – със своите страхове и трудни решения. Неговият живот е изпълнен с години на емиграция, затвори и постоянна борба за оцеляване. Но именно това го прави истински герой. Не фактът, че е бил „непобедим“, а фактът, че въпреки всички несгоди, той никога не се отказа от идеята за свободна България. Той доживява Освобождението, вижда мечтата си реализирана и умира като уважаван, макар и скромен човек, оставил всичко на олтара на родината.
Днес, когато споделяме неговата история, нека не го правим просто като суха статистика. Нека си спомним за смелостта да се изправиш срещу цяла империя, когато разполагаш само с една чета и вяра в правотата си. Филип Тотю ни учи, че границите на възможното се определят само от силата на нашия дух. Поклон пред паметта му!
ИСТОРИЯ
На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки
На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки.
За неспазване на закона са били предвидени и наказания- глобата е от 10лв. до 60лв., а за фабриканти и търговци, които продават вносни материали за облекло и обувки, вместо такива българско производство- санкция в размер от 100лв. до 1000лв. и затвор от един до шест месеца.
По това време управлява правителство начело с Константин Стоилов (19 май 1894г. – 13 януари 1899г.). Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ Народно събрание.

Голям дял в индустриалното производство на България тогава заемат хранителната и текстилната промишленост, а протекционизмът е водещ в българската икономическа политика при всички правителства от този период.
В резултат на това редица български стоки, като тютюн, розово масло и други, преодоляват тесните граници на българския пазар и излизат на европейския.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ








