АНАЛИЗИ

Времето на политическите парвенюта

Политическият поврат в края на 80-те години на ХХ век преобърна социално-икономическото и политическото развитие на страната, разруши нейните основи и постави на непоносими изпитания огромната част от населението. Това бе истинска революция или по-точно – контрареволюция, която реставрира отхвърлената преди 45 години система. Против всяка логика обаче събитията породиха надежди и илюзии за по-добър живот и повече справедливост у тези, които трябваше да понесат политическите изпитания и отговорности – членовете на БКП. И които трябваше да знаят, защото преди това подробно и убедително обясняваха на обществото, какво се крие зад понятия като „пазарна икономика”, „европейски ценности”, „евроатлантическа интеграция” и „демокрация”. Не само от страх, че ще бъдат преследвани и наказвани, а преди всичко с истинската надежда, че най-сетне в т. нар. „пазарна икономика” и в „демокрацията” ще се осъществяте идеалите, за които са работили и са се борили, те се включиха в „строителството на новия живот”. Или и те да станат капиталистите, за да успеят в новия живот.

Всички бяха полудели по демокрацията, която щеше да ни направи „Швейцария на Балканите”, за да ни осигури банани през цялата година. Заради тази пуста демокрация БКП смени името си и осъди тоталитарното си минало, идеологията си и се отрече от диктатурата на пролетариата и демократическия централизъм, определи се като „модерна лява партия” и пое пътя на „социалдемократизирането” си. И за да не се лъжем и заблуждаваме повече, да кажем: започна процесът на нейното разложение и самоликвидация. Видимите му проявления са създаването на идейни течения вътре в партията, отделяне на нейни членове и формиране на нови политически субекти, остри, уж идейни, спорове, сблъсъци и кавги, рязко намаляване на членския й състав. Те се представят като нещо напълно нормално и дори необходимо, за да може лявата и вече „демократизирала” се партия да се очисти от ненужните полипи през тоталитарния си период и укрепне по-бързо в новите условия. Невидимите знаци бяха разпадането на вертикалните връзки, разлагането и изчезването на огромен брой основни партийни организации, новата риторика с все повече либерален и социалдемократически привкус, самоосъждането и разправата с ръководителите на т. нар. „тоталитарен режим”, боричканията в партийните ръководства на различните равнища.

Но най-неочаквано за самата БСП в края на 1994 г. тя убедително печели парламентарните избори и съставя правителство оглавено от председателя Жан Виденов, което започва да управлява през следващите две години. Това е най-критичният период от нейната история, от който нататък тя навлиза в ново състояние. Акад. Илчо Димитров (1931-2002) е министър на образованието и технологиите. Две години почти всеки ден той записва в дневника си случващото се в правителството, партията и държавата. Свидетелстата му са, разбира се, субективни, но именно тяхната субективност ги прави ценни и изклчително важни за реконструкцията на времето и извличането на поуки от него.

Илчо Димитров е от „старите” в партията, от тези, които тогава наричаха „номенклатура”. При това висша – бил е ректор на СУ„Св. Климент Охридски”, министър на образованието и науката, зам. председател на БАН. Той е човек умен, образован, организиран, почтен, дисциплиниран, разбран. Но е преди всичко учен-историк от най-висок ранг с интересни и оригинални идеи за историческото ни развитие. В политически план, въпреки огромния си опит, е все пак човек наивен, заживял с новите политически митологии, готов да покаже, че новите социалисти не са като другите „демократи”; че са наистина демократични, толерантни и затова не политизират там, където не бива да се политизира.Но тази именно негова наивност като политик и държавник болезнено усеща, забелязва и осмисля настъпилото вече време на политическите парвенюта в държавата, но преди всичко в БСП. Това е през втората половина на 90-те години на ХХ век.

Аз наричам това време „време на политическите парвенюта” не защото точно тогава в БСП и изобщо в политиката навлязоха много нови и предимно млади хора, които преди това не са имали нищо общо с работите на публичната администрация, не познават държавата, не притежават управленски умения и организационен опит. Те просто използват създалото се положение и вакуума в актива на левицата, за да се покажат и предложат себе си за нови отговорности. За една нощ повечето от тях от напълно неизвестни се превърнаха в лидери, политици с високо положение, народни представители, функционери на държавното управление. По-старите, онези, които упорито наричаха „номенклатура”, бяха предпазливи и отговорни, докато парвенютата бяха лишени от задръжки и жадуваха да се осъществят на новите си места.

Парвенюто е особен обществен тип на току-що влязъл в среда, която му е неприсъща, ала в която много му се иска да бъде; защото смята, че там е по-хубаво, по-престижно и охолно. Когато тази среда е вече амортизирана и изпълнена с хора, които са вече демотивирани по различни причини и които нямат енергия да изпълняват най-важните си функции, се отваря поле за „пришълци” с воля и стремеж към власт. Тази власт те са я виждали отстрани и отдалеч и им се е струвала лесна за упражняване. И веднъж докопали се до нея, бързат да й придадат собствения си облик и я подчинят на представите, които са имали за нея. Техният волунтаризъм поставя на изпитание социалната система, разклаща я силно и започва да я разрушава.

Аз не твърдя, че правителството на Жан Виденов полага въпросното начало. То само го обозначава и му придава начален тласък. Или по-точно ускорява процеса и го прави необратим. Самото начало е в предходните пет-шест години, когато БСП се ръководи от хора идейно неопределени и неподготвени, неустойчиви, разколебани и слаби. Обществената суматоха създава допълнително напрежение. Ръководството на БСП просто не знае какво да прави, накъде да води членския състав, какви цели да му постави, с какво да го мотивира и как да прикрие своята управленска немощ. От една страна то подстрекава към реванш и възмездие спрямо тоталитарното минало, а от друга се мъчи да намери някакво оправдание пред съпартийците си за радикалните икономически изменения, които не е в състояние да възпре. То е подложено на огромен външен натиск, паникьосано е и единствената му грижа да е покаже, че ръководи и спасява от пълна разруха. От друга страна обаче то е обсебено от нови хора, повечето от тях млади и енергични. Една част от тях са неосъществени функционери от комсомола без достатъчно способности и интелигентност. Друга част са просто подети от политическата вихрушка и са „кацнали” на върха на партията, за да се любуват на личния си успех.

Правителството на Жан Виденов, цялата му дейност и неизбежният му провал е „образ и подобие” на въпросната парвенющина в БСП. Това е поразен от истински политически тумор, който функционира като тумор, произвежда политически токсини и разрушава плътта и душата на партията. Ще ми се да преувеличавам, ала, за съжаление, диагнозата ми е съвсем точна! Този политически тумор бе наричан ту пазарна икономика, ту социалдемократизиране на БСП, ту евроатлантическа интеграция, ту демокрация. И какво ли не още.

Илчо Димитров наблюдава всичко това, а и сам участва в него. Пред очите му неговите приятели, близки, колеги, познати все повече губят представа за реалните процеси и търсят начини или да се включат в тях, за да заемат по-изгодни места, или да намалят въздействието им върху себе си. И с болка и ужас вижда как държавата се парализира, а БСП запада и губи все повече и повече съзнание какво представлява властта и как трябва да се упражнява и пази. Парвенюто има амбиции, но не и реална политическа воля за власт, защото сам не познава истински властта, пренебрегва нейната тежест и отговорността, с която се носи. Затова и не вижда и не предвижда последиците от грешките, които постоянно прави. Те за него са несъществени, не го тревожат, не го измъчват, а на всичко отгоре му изглеждат като огромни успехи. Но за съжаление са обективно неизбежни, защото са напълно присъщи за състоянието на обществото и политическата система. Те именно крепят капитала и гарантират неговото всесилие и абсолютно политическо господство. За което той охотно ги поощрява и хвали.

Илчо Димитров често записва в дневника си срещи с различни функционери от БСП, които преди всичко ходатайстват за назначаване на близки, родните, приятели. Той почти на всички отказва с мотива, че не желае да уволнява назначени от предишните министри кадри, когато те работят добре. Той се води от максимата „ние не сме като другите”. Т. е. ние не политизираме, не се обграждаме със „свои хора”. Който се справя със задълженията си, не бива да бъде уволнявам, само защото е от друга партия. За парвенюто този принцип е абсурден, защото смесва властта със служба. Властта се удържа най-лесно, когато в нея са назначени „наши хора”. Но властта не са само длъжностите, нито само службите или хората, които са назначени там. Властта е инструмент за организиране и ръководене на обществото и нацията за постигане интересите на държавата, за нейната сигурност, стабилност и способност да гарантира справедливост и възможност за духовно, нравствено и икономическо развитие. Властта формулира идеите и целите, които ще съберат разнородното множество и ще го мобилизират да върви в определена посока. Тя изисква умения, а не определена партийна или родниска и приятелска принадлежност. Това парвенюто не е в състояние да разбере.

В същото време се водят безсмислени атаки срещу хора, смятани за неудобни, понеже не угаждат някому от силните. Изобщо разправиите за служби, усилията да се махнат тези, които пречат или говорят повече и не се подчиняват изтощават партийния организъм. Да се чуди човек откъде наизлязоха тогава креатурите, за които властта е подчинение на тях и кръга, на който принадлежат, а не за полза и съзидание на държавата и обществото. Тези креатури бяха впрегнали държавния апарат за разправа с неудобните и за тяхното изолиране.

Илчо Димитров с тревога отбелязва как БСП се изпълва с хора, които нямат нищо общо с нея, не я познават и не болеят за нейната съдба, защото са й чужди. Те се домогват до високите равнища на ръководство и определят нейната политика. Енергията им е насочена към разчистване на пътя нагоре, а не за укрепване политическото здраве и организационното единство на партията.

Понеже партията се изпълва с парвенюта, вътрешно партийните борби се активизират и ожесточават. Недоволните от личното си положение, обидените, че са изместени, неуспелите да постигнат нещо повече са инициатори на тези борби. Прицелът е обикновено ръководството или част от него, правителството, общинските власти. Тези битки се водят най-често извън партията, в медиите, публично и с ожесточение, каквото тези хора не провяват срещу политическия и идейния опонент. Илчо Димитров преживява болезнено тези разпри. И ги описва и анализира точно и с разбиране на тяхната същност.

В дневника на Илчо Димитров проличава как БСП просто не умее да води политическите борби срещу новопоявилите се нейни противници, опоненти и дори врагове. За съжаление, тя и днес не е усвоила това умение. Тя не успя да разбере, че в „пазарната икономика” политиката е борба за власт. Да си опозиция, дори и единствена, дори и „конструктивна”, означава, че си изгубил борбата. Но борбата за власт не означава борба за служби и изгоди, а за възможност да подобриш участта на хората.

За мене бе много интересно да чета у Илчо Димитров свидителествата му за конкретната работа на правителството на Жан Виденов. Колкото и внимателен и деликатен да е, авторът няма как постоянно да се сдържа и да не пише истината. Виждаме каква дилетантщина е царяла през тези две години. Дилетантщината е завладяла напълно и правителствата след Виденов. Тя се изразява в неумението да се подготвят внасяните за обсъждане материали, дискусии по подробностите, а не по същество, лошо формулиране на решения, неумението да се подхожда глобално и мащабно към обсъжданите проблеми и изобщо към проблемите на вътрешната и външната държавна политика, да се отделя същественото от второстепенното, в непознаване на държавата и живота в нея. Правителствата, а и политическата власт като цяло, са безпомощни в условия на криза или на някакъв остър сблъсък и природно бедствие. Тогава проличава какво се е случило в държавата ни след 1989 година. Затова и заседанията са дълги, превърнати са на говорилня и без особен резултат.

Фрапираща е безпомощността на тогавашната власт (а изобщо на властта, когато БСП управлява) срещу инсинуациите и домогванията на опозицията. Това е нейното най-слабо място. Тя бърза да прави компромиси и да изпълни желанията на опонента, без да премерва доколко те са основателни – а ако не са основателни да отговори достатъчно твърдо и аргументирано срещу опитите да се дискредитира и отслабва властта. И да внимава с отстъпките, защото исканията на опонента веднага ескалират. Но това трябва да става така, че да не предизвиква общественото мнение и да го настройва срещу себе си. Безпомощността на правителството е очевидна през 1996 г. и то точно в навечерието на президентските избори. Затова и толкова бързо настъпва неизбежният му край.

Много интересни и според мене точни са наблюденията на Илчо Димитров за конкретни политици от онова време като Александър Лилов, Андей Луканов, Желю Желев, Георги Първанов, Николай Добрев, Благовест Сендов, Иван Костов, Стефан Продев, Петър Стоянов, Красимир Премянов, Гиньо Ганев, Николай Генчев, Петър Дертлиев, Филип Димитров, Ахмед Доган, Александър Йорданов и др.. Най-често с една-две думи той ги характеризира и оценява. Повечето от тези хора днес вече са исторически личности и е време да бъдат разглеждани и преценявани като такива. Дневникът на Илчо Димитров ни дава обилен материал за сериозни изследвания. Освен тези впечатляващи характеристики трябва да отбележим и оценките и бележките за негови близки приятели колеги като акад. Константин Косев, акад. Васил Гюзелев, акад. Иван Юхновски, акад. Румен Цанев, проф. Дойно Дойнов, проф. Стефан Дойнов, проф. Андрей Пантев, Георги Йоданов, Георги Атанасов, Павел Писарев, Николай Хайтов, Румен Сербезов, Тошо Тошев, Васил Мръчков, акад. Матей Матеев и др.

Подчертавам: Илчо Димитров свидетелства отвътре за работата на правителството на Жан Виденов, но не бива да имаме никакви съмнения, че разказаната история е история на правителствата и на другите партии. Политическият механизъм е еднакъв за партийните субекти, а и успяващите да влязат във властта са хора с един и същ манталитет, похвати, поведение и начин на мислене. Така че Илчо Димитров ни е дал типологията на политическия живот от края на ХХ век, който за съжаление почти не се е променил. Различията са вероятно единствено в отделни подробности и в публичността, която партиите им придават.

Спирам се на тези аспекти в дневника на Илчо Димитров. Но в него има изключително много факти, наблюдения, размишления, изводи и поуки, които трябва да бъдат видени и анализирани. Подобни свидетелства трябва задължително да се четат и изучават, да се анализират фактите и обясняват причините за грешките, за да не се повтарят.

И за да знаят сегашните политици и да помнят какво ще ги последва, ако не са разбрали уроците на големия ни учен…

АНАЛИЗИ

Световният тероризъм в подем

Публицистът и анализатор Александър Роджърс обсъжда удара по Запорожката АЕЦ, атаката с дрон в Румъния, оттеглянето на САЩ от преговорите, срива на помощта за Украйна, петролната криза и защо безумният страх на Киев води до неизбежно разрушение.

Изминалата седмица беше значима по няколко начина. Първо, изявленията на Путин след посещението му в Казахстан, където той очерта доста твърда линия както по отношение на Украйна, така и на Армения, както и желанието на Пашинян да напусне Евразийския икономически съюз.

Изявленията на Пашинян бяха съпроводени с нагледна демонстрация, че Росселхознадзор може да открие ябълкови молци не само в арменски плодове и зеленчуци (95% от които се изнасят за Русия), но дори в коняк и минерална вода.

И на Европа беше напомнено, че всяка точка, от която е атакувана Русия, е легитимна цел за руските въоръжени сили, независимо от териториалната ѝ принадлежност.

Украйна организира провокация с дрон, който се разби в Румъния. След това глобалистите обвиниха Русия (въпреки че не представиха доказателства, че това е бил нашият дрон). И, както обикновено, заявиха своята „решимост да продължат да подкрепят Украйна“.

В действителност, не само на думи, девет от 18-те държави, участващи в чешката инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, организирана от сваления пилот Павел, се оттеглиха. А на срещата на върха на външните министри на ЕС в Лимасол, както съобщава Junge Welt, се проведоха затворени дискусии за възможността за пълно спиране или драстично намаляване на финансовата помощ за Украйна. Много страни от ЕС, особено тези на юг и запад, все по-често изразяват умора от необходимостта да се отпускат милиарди евро.

На този фон и с постоянно влошаващата се ситуация на фронта, Украйна предприе атака с дрон срещу Запорожката атомна електроцентрала. Украинският дрон удари турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала. Дронът беше управляван чрез оптични влакна, което изключваше възможността за случайно попадение. Ударът на дрона върху турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала бележи първата в историята целенасочена атака срещу основното оборудване на централата. Подозирам, че марионетната МААЕ, както обикновено, ще се престори, че не е забелязала.

Киевският режим, предчувствайки предстоящата си гибел, прибягва до все по-отчаяни провокации – кървави (като в Старобелск), опити да превърне локален конфликт в глобална война (като удара с дрон в Румъния) и/или да предизвика голяма катастрофа (като удара в атомната електроцентрала). Водени от безумен страх, те напълно и окончателно са загубили ориентир.

Съединените щати, на които някои възлагаха надежди за мирно разрешаване на конфликта, се оттеглиха от преговорния процес (и, съдейки по другите им действия, не са способни да водят ефективни преговори). В момента те са изправени пред сериозни проблеми с Иран, чиято агресия им се обръща срещу тях.

Те не само са изразходвали лъвския пай от боеприпасите си за цяла гама от артикули (от нападателни ракети до боеприпаси за противовъздушна отбрана), но в резултат на това призивите на Зеленски за „Дайте ни малко PEP“ остават без отговор, тъй като просто няма какво повече да се даде. Опитите за преговори с Иран отново стигнаха до задънена улица, а обещаните от Тръмп напредък, отстъпки и Сделка, както обикновено, не се материализираха.

Междувременно ситуацията с доставките на петрол се влошава и, както съобщава CNBC, Exxon Mobil предупреждава, че запасите от петрол ще достигнат опасно ниски нива през следващите две до три седмици, което ще доведе до рязко покачване на цените – до 150-160 долара за барел суров петрол Brent.

Влошаващата се енергийна криза ще засегне както самата американска икономика, така и европейските планове да се въоръжат за война с Русия. И аз вярвам в Тръмп; неговият чудесен принцип TACO (Тръмп винаги отстъпва) би могъл да помогне иранската криза в крайна сметка да тласне колективния Запад на колене, когато петролните запаси се изчерпят и икономиките им се сринат.

АНАЛИЗИ

СЛЕД УКРАЙНА: КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НА НОВИЯ РЕД

Първата фаза на войната е за територия. Втората – за технологично надмощие. Днес навлизаме в третия пласт: светът започва да калкулира следвоенното преразпределение на активи, пазари и институции, докато фронтът все още е активен.

Цифрите и дипломатическите ходове от последните седмици показват ясно едно: голямата политика вече не се интересува от идеали, а от договори. Търгът за бъдещия световен ред е официално открит.

1. „МИР ДО ЗИМАТА“ НЕ Е ПРОГНОЗА, А ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТ

Когато украинският клоун Зеленски заявява пред американската мрежа CBS, че дипломатическо решение е необходимо до началото на зимата, това не е израз на слабост. Зеленски категорично опровергава информациите за „още 2-3 години война“, наричайки ги дезинформация.

ФАКТИТЕ: Целта на този срок не е календарна, а стратегическа. Това е директен сигнал към Вашингтон за засилване на санкциите и натиска, преди студът отново да бъде използван като оръжие. Украйна се опитва да капитализира моментното си предимство — установяването на огневи контрол над логистиката в прифронтовите зони (като пътя Мариупол-Крим), преди Русия да реорганизира енергийния шантаж през зимата.

2. ТЕХНОЛОГИЧНАТА АСИМЕТРИЯ В ЦИФРИ

Тезата, че Русия печели войната на изтощение, се сблъсква с твърдата военна статистика. Макар Москва да атакува с масирани рояци (като удара с 265 дрона в началото на юни, при който са поразени жилищни сгради в Одеса и Харков), ефективността на сухопътните ѝ операции спада драстично.

ФАКТИТЕ: Данните на Института за изследване на войната (ISW) са категорични. От началото на годината до 26 май Русия овладява едва 104 кв. км украинска територия. За същия период на предходната година тази площ е 1619 кв. км — СПАД ОТ НАД 15 ПЪТИ. На този фон, според западни анализатори, руските загуби възлизат на 30 000 – 35 000 войници месечно. Технологичното предимство на Запада буквално блокира руския демографски мащаб.

3. ГОРИВОТО КАТО ОСНОВЕН ФРОНТ

Украинските атаки по руската енергийна инфраструктура не са просто психологически натиск. Те дават конкретен икономически резултат, който принуждава Кремъл да взима спешни мерки.

ФАКТИТЕ: Доказателство за това е безпрецедентното решение на руското правителство да наложи временна забрана за износ на авиационен керосин до 30 ноември, след като по-рано ограничава и износа на бензин. Въпреки твърденията на Министерството на транспорта, че дефицит няма, експертите посочват ударите по руските НПЗ като основна причина за срива. Изводът: Украйна успешно лишава Русия от горивото, нужно за водене на войната, оскъпявайки всеки следващ ден от конфликта.

4. ГЕРМАНСКИЯТ КАПИТАЛ СЕ ВРЪЩА НА ТЕРЕНА

Докато политиците в Брюксел гласуват санкции, едрият бизнес вече се позиционира за следвоенната икономическа реалност. Капиталът не търпи вакуум.

ФАКТИТЕ: За първи път от началото на инвазията германски предприемачи официално присъстват на Международния икономически форум в Санкт Петербург. Изявлението на Матиас Шеп (председател на Руско-германската външнотърговска камара) е показателно: „Западът не трябва завинаги да отказва достъп до руския пазар и суровини в полза на Азия“. Европейският бизнес вече изчислява как да си върне контрола върху евтините ресурси, преди те да бъдат окончателно абсорбирани от Китай.

5. АРМЕНИЯ: СТРЕС-ТЕСТЪТ ЗА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ

Случаят с Армения е перфектната геополитическа лаборатория. Той показва какво се случва, когато малка държава се опитва да смени орбитата си във време на глобален сблъсък.

ФАКТИТЕ: Правителството на Никол Пашинян суспендира участието си в ОДКБ и посреща европейски лидери (включително Зеленски) в Ереван, опитвайки се да интегрира страната към Запада. Отговорът на Русия е строго икономически: след забраната за внос на арменски лимонади, руският Росселхознадзор блокира и експорта на арменска риба. Малките държави са изправени пред брутален избор: или успяват бързо да изградят нови партньорства, или икономиките им биват смазани от бившия хегемон чрез директен търговски натиск.

6. ФАЛИТЪТ НА ООН И КРАЯТ НА СТАРИЯ РЕД

Най-красноречивият факт за разпада на следвоенната архитектура не са ракетите, а счетоводните баланси на институциите, създадени да пазят мира.

ФАКТИТЕ: Според The Wall Street Journal, ООН е на ръба на банкрута с недостиг от над 4 МИЛИАРДА ДОЛАРА. Двата най-големи спонсора – САЩ и Китай – задържат плащанията си. За да оцелее, организацията съкращава рекордните 3000 длъжности, намалява смените на преводачите и дори спира ескалаторите в централата си.

Символът на този институционален колапс е абсурдът, при който ръководството опитва да спести 700 000 долара чрез затваряне на един от охраняемите входове, но ДИПЛОМАТИТЕ ПРОТЕСТИРАТ и входът се отваря отново след 2 дни. Докато бюрокрацията брани собствения си комфорт, липсата на средства води до реален ръст на глада и спиране на ваксинациите в зависимите региони. Старият ред вече буквално не може да си плати сметките.

7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И ВЕРИЖНИТЕ КРИЗИ

Украйна не съществува във вакуум. Геополитиката днес функционира като система от скачени съдове, където кризата на единия континент мигновено детонира другия.

ФАКТИТЕ: Тримесечната блокада на Ормузкия проток от страна на Иран директно удря световните енергийни пазари и логистиката. Дипломацията е в пълна задънена улица – споразумението за прекратяване на огъня реално е блокирано от американския президент Доналд Тръмп, след което Иран официално прекратява преговорите със САЩ заради продължаващите израелски удари по Газа и Ливан.

В същото време вътрешната стабилност на самия Израел деградира. В Йерусалим се отчита рязък скок на нападенията срещу християни (включително от униформени войници), които биват публично оправдавани от крайнодесни фигури като министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Резултатът: 50% ОТ ХРИСТИЯНИТЕ ПОД 45 ГОДИНИ ОБМИСЛЯТ ЕМИГРАЦИЯ.

Един провален договор във Вашингтон или бомбардировка в Ливан моментално оскъпява войната в Европа и разтяга военните ресурси на Запада.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Фактологията е безмилостна. Русия губи военна инициатива и териториално темпо, но се окопава. Украйна методично разрушава горивната логистика на противника. Германският бизнес чертае планове за руските суровини, Близкият изток парализира глобалните доставки, а старият ред в лицето на ООН е в технически фалит.

В този свят на сурови цифри и директен икономически натиск, малките държави нямат време за геополитическа романтика. Примерът с Армения показва, че всеки опит за нерешително маневриране се наказва с тежки икономически удари.

За да оцелее и просперира, България трябва да превърне своята география от пасивна територия в защитена, високотехнологична и логистично интегрирана система. Защото новият ред няма да се договаря въз основа на международното право, а въз основа на това КОЙ КОНТРОЛИРА РЕСУРСИТЕ, ИНФРАСТРУКТУРАТА И КАПИТАЛА.

АНАЛИЗИ

НИКОЯ ВОЙНА НЕ СТРУВА СМЪРТТА НА ЕДНО ДЕТЕ

Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство?

Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа.

Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.

от Олег Нестеренко, март 2026 г.

На снимката: 14-месечната внучка на аятолах Хаменей, убит от Съединените щати заедно със семейството си.
—————————–
Преди четири години, през март 2022 г., седмица преди първите мирни преговори между Русия и Украйна, споделих статия в LinkedIn. Представям я тук, точно както беше написана, без да променям нито един ред. Убеден съм, че посланието ѝ остава изцяло актуално през март 2026 г., след четири години война в Украйна и само дни от началото на агресията на Иран.

Никоя война не струва смъртта на едно-единствено дете.

Като баща, преживял смъртта на едно от тези четири деца, като човек, който е видял войната от първа ръка – аз съм в добра позиция да кажа това.

За тези, които трудно виждат отвъд образа, които не могат да видят ясно под потопа от продължаваща пропаганда, и за тези, които не знаят достатъчно за историята, ето малко пренареждане на идеите за истинските виновници за хаоса в света, от които последните събития в Украйна са само последният пример от дълъг списък и със сигурност не са последният.

Това са фактите за основните жертви на Русия? Не – за основните жертви на „демокрацията“ на американската държава (да не се бърка с народа), заедно с коментари относно ситуацията с възмущението от „цивилизования свят“, съпътстващо кланетата.

За да избегна прекаленото многословие, ще дам само няколко кратки примера, започвайки от края на Втората световна война. Няма да обсъждам над 65 000 убити френски цивилни и над 100 000 ранени от бомби, взривени в САЩ между 1941 и 1945 г. Няма да обсъждам и големите „демократични“ постижения на Съединените щати преди 1941 г., като например близо 12 000 000 смъртни случая от геноцида на коренното население на Америка от 1492 до 1900 г., в който американците са допринесли значително.

Цитираните от мен цифри не включват смъртта на бойци, нито десетките милиони ранени, осакатени и разселени цивилни. Цифрите показват само броя на труповете, без да разкриват пълния мащаб на бедствието, причинено от глобалната дестабилизация на районите, посетени от самопровъзгласилите се защитници на „ценностите на цивилизования свят“.

Корея и Китай / 1950-1953:
Близо 3 000 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Гватемала / 1954-1996:
Повече от 40 години гражданска война, организирана и поддържана от Съединените щати, са довели до смъртта на над 250 000 души.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Индонезия / 1958-1966:
Американските бомбардировки през 1958 г. доведоха само до неколкостотин смъртни случая на цивилни – „обикновена дреболия“, така да се каже – но продължителното поддържане на гражданската война от Съединените щати от 1958 до 1966 г. доведе до повече от 23 000 000 смъртни случая.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Виетнам / 1955-1975:
Повече от 430 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Камбоджа / 1969-1975:
Близо 150 000 души бяха убити, предимно от масивни бомбардировки от страна на САЩ.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 1990-1991:
Сред 100 000 убити цивилни, предимно деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Босна / 1994-1995:
Близо 50 000 убити цивилни.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сърбия / 1999 г.:
Близо 3000 цивилни бяха убити. За 78 дни въздушни бомбардировки върху сърбите бяха хвърлени 22 000 тона бомби. Една трета от училищата в страната бяха разрушени.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 2003-2022:
Най-„оптимистичните“ западни оценки включват 130 000 убити цивилни. Истинската цифра за всички американски агресии срещу тази страна е над 1 000 000 цивилни жертви, включително приблизително 500 000 смъртни случая на деца.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Афганистан / 2014-2022:
Според най-скромните оценки са убити над 50 000 цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сирия / 2014-2021:
Повече от 1000 цивилни бяха убити директно от бомби, извършени от американците и техните васали.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Украйна / 06.04.2014-23.03.2022:
Повече от 3500 цивилни са убити в Източна Украйна, в Донбас.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Официалният знаменател на клането в Донбас: „ОАТ“ – Антитерористична операция. От 2014 г. насам 15% от украинците, живеещи в Донбас, са класифицирани като терористи от властите в Киев.

Тези „терористи“, включително повече от 150 деца, са убивани предимно не от „конвенционални“ войски, съставени от „нормални“ мъже, а от ултранационалистически и истински неонацистки войски (полк „Азов“, милиция „Десен сектор“, батальон „Донбас“ и др.), чието съществуване се дължи на непоколебимата толерантност на последователните украински власти от февруари 2014 г. насам.

Защо такава толерантност? Просто е: именно членовете на тези структури, съставени от утайката на украинското общество, бяха тези, които ръководеха свалянето на „проруското“ украинско правителство през 2014 г. Тези маргинали от вчерашния ден са новата „дълбока държава“ на Украйна днес.

Беше твърде опасно за горкия Зеленски (който, между другото, беше избран с програмата си за регулиране на ситуацията в Донбас и установяване на мир) да атакува тези изпълнители на създаването от Съединените щати, с „логистичната“ подкрепа на техния васал, ЕС, на днешната нова украинска държава.

Важен момент: наистина Съединените щати и техният васал, ЕС, настояха (под масата, разбира се) тази паравоенна формация „батальон „Азов“** да бъде интегрирана в украинската армия като редовен полк.

Да не забравяме: говорим главно за ерата преди Тръмп, когато почти цялото не само население на ЕС, но и правителствата на последните живееха с безумната увереност, че Съединените щати не мислят и никога не са мислили, освен за собствените си интереси, и бяха сигурни, че американските лозунги съвпадат идеално с реалността.

Украйна / 24.03.2022:
Къде е възмущението на „цивилизования свят“?
.
Тя е тук! Най-накрая.
.
И това беше така още преди появата на жертви сред цивилното население.

Това напълно променя всичко за „цивилизования свят“, веднага щом възникне конфликт, който не е част от кланетата, извършени директно от Съединените щати.

Това, което се случва в момента в Украйна, е, съвсем просто казано, „джакпотът на века“ за силните отвъд Атлантика. Ако така наречените мирни преговори между 2014 и 2022 г. не донесоха абсолютно нищо, това по никакъв начин не се дължи на инициативата на марионетките в Киев, които бяха пряко контролирани от правителството във Вашингтон. Истинските мирни преговори, започващи утре, биха били истинска геополитическа и финансова катастрофа за американското правителство. Следователно последното ще направи всичко възможно, за да гарантира, че този конфликт ще продължи възможно най-дълго.
.
За да се обяснят подробно многото елементи на този „Джакпот на века“, е необходима отделна голяма глава.
.
Накратко, говорих само за 12-те големи престъпления срещу човечеството, извършени от последователни правителства на САЩ.

Не съм говорил за толкова много други „официални“ „доброжелателни“ операции, включващи директни бомбардировки на цивилни от Съединените щати по света, като например в Куба през 1959-1961 г., в Конго през 1964 г., в Лаос през 1964-1973 г., в Гренада през 1983 г., в Ливан през 1983 г., в Ел Салвадор през 1980-1990 г., в Никарагуа през 1980-1990 г., в Иран през 1987 г., в Панама през 1989 г., в Кувейт през 1991 г.; в Сомалия през 1993 г., през 2007-2008 г., през 2011-2022 г.; в Судан през 1998 г.; в Йемен през 2002, 2009 г. и 2011-2022 г.; в Пакистан от 2007 до 2015 г.; в Либия от 2011 до 2015-2019 г. И дори не съм споменал многобройните „тайни“ операции, извършвани масово по целия свят със същата благородна цел за защита на „американските интереси“.
.
В 250-годишната история на Съединените щати е имало само приблизително 20 години, през които страната не е водила война извън границите си. Останалата част от това време – 230 години – е белязана от кланета извън границите ѝ. От 2014 г. насам дойде ред на Украйна.
.
Франция, наред с много други, васална държава на Съединените щати в продължение на повече от 50 години, с изключение на няколко малки „бунта“, които са просто незначителни неуспехи за покорената нация, винаги е била непоколебима в подкрепата си на усилията за „демократизация“, предприети от нейния господар. Почти всички гореспоменати „демократични“ действия в даден момент са били гледани много благосклонно от различните последователни администрации на Елисейския дворец.
.
Възмущението на „цивилизования свят“ НЕ СТРУВА НИЩО.
.
Ако имаме глобален поглед върху света от последните 70 години, а не истеричната слепота от последните няколко дни – днешното възмущение изглежда почти нездравословно и перверзно, защото е напълно откъснато от контекста на реалността на това, което се случва всеки ден по света в продължение на толкова десетилетия.
.
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство? Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа. Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.
.
Но в никакъв случай не съм наивен: предвид нивото на широко разпространена индоктринация и степента на непроницаема местна пропаганда, напълно осъзнавам, че мнозинството от западните читатели на това писмо имат съвсем различно, предварително замислено мнение по темата. Това изобщо не ме притеснява.
.
Населението на западните страни от НАТО винаги е имало много сериозни трудности да разбере, че високите принципи и ценности, прилагани в рамките на собствените им граници, нямат абсолютно нищо общо, дори отдалечено, с тези, провъзгласени от въоръжените сили на „цивилизования свят“ извън техните територии.
.
Това, на което Западът е свидетел през последния месец и за което е бил напълно сляп през осемте последователни години, предшестващи този последен месец, не е началото на нова война. Това е просто разширяване на бойната зона, която вече е нараснала от 3% от територията на Украйна (населена с 15% от жителите на страната) до 15% от територията.
.
Разликата между вас и руснаците: руснаците са свидетели на бомбардировките на градове, разрушаването на гражданската инфраструктура, труповете на деца, военните престъпления и масовото напускане на страната на бежанците от 95 месеца, а вие – от 30 дни.
.
автор Олег Нестеренко
———————
П.С.: Днес е ред на Иран. Чий ред е утре?
.
** Терористични и екстремистки организации, забранени в Руската федерация
.
* Тази статия датира от 23 март 2022 г., дори преди началото на първите мирни преговори, които се проведоха между Русия и Украйна в Истанбул от 28 до 30 март 2022 г.
——————–
Krasimira Filcheva