АНАЛИЗИ

Русия печели без да настъпва: вътрешният разпад на НАТО като геополитически дар

Зад фасадата на „единството“ в НАТО се разкрива дълбок вътрешен разлом – между Полша и Германия, между умората от Украйна и страха от бъдещето. Докато съюзниците започват да се съмняват един в друг, Русия печели най-ценния ресурс в геополитиката.

Подаръкът, който се появи сам

В историята на големите геополитически сривове подаръците почти никога не идват с панделка. Те не се връчват тържествено, не се обявяват на пресконференции и не носят подписа на дарителя. Те се раждат тихо – като страничен продукт на чужда самоувереност, стратегическа умора и вътрешно разпадане. Именно такъв подарък днес получава Русия. И именно затова Западът отказва да го признае.

Когато китайски анализатори от Sohu наричат случващото се в НАТО „неочакван подарък за Путин“, това не е нито сензационна формулировка, нито пропаганден жест. Това е поглед отвън, поглед на цивилизация, която не участва емоционално в европейските драми и затова вижда по-ясно. В Пекин не броят дивизии, не следят социологически рейтинги и не се вълнуват от моралните декларации на Брюксел. Те наблюдават структурата – и в тази структура виждат пукнатини, които вече не могат да бъдат замазани.

НАТО беше създаден не просто като военен съюз, а като психологическа рамка. Общ враг, общ страх, общ разказ. Докато този разказ работеше, вътрешните противоречия можеха да бъдат потискани. Исторически травми, икономически конкуренции, културни различия – всичко това беше вторично, защото страхът от Изток изпълняваше ролята на цимент. Съветският съюз, а по-късно Русия, бяха не просто противник, а смисъл.

Днес този смисъл се разпада. Не защото Русия е изчезнала, а защото страхът вече не е споделен. За едни той остава екзистенциален, за други – инструментален, за трети – направо досаден. И когато страхът престане да бъде общ, съюзът престава да бъде съюз и се превръща в арена на конкуриращи се тревоги.

Именно тук започва истинският подарък за Владимир Путин. Не във военните успехи, не в дипломатическите маневри, а в разпадането на общото възприятие за реалността от другата страна. Защото най-опасният момент за всеки алианс не е външният натиск, а мигът, в който участниците му започват да си задават различни въпроси.

Едни питат: „Как да се защитим от Русия?“

Други вече питат: „А от кого всъщност трябва да се защитаваме?“

Когато подобни въпроси започнат да звучат публично, стратегическата рамка е вече компрометирана. Алиансът може да продължи да функционира формално – със срещи, декларации и общи снимки – но вътрешната му логика е счупена.

Китайските наблюдатели улавят точно този момент. Те не говорят за край на НАТО утре или вдругиден. Те говорят за изчерпване на обединяващия разказ. А историята показва, че когато разказът се разпадне, институциите го следват – въпрос на време.

Особено показателно е, че разломът не тръгва от периферията, а от самото сърце на европейската архитектура за сигурност. Полша – дългогодишният най-гласовит страж срещу „източната заплаха“ – внезапно започва да гледа на Запада с подозрение. Това не е случайност, нито моментна политическа грешка. Това е сигнал, че старите координати вече не работят.

За Русия в тази ситуация няма нужда от триумфални жестове. Най-добрият ход е търпението. Когато противникът започне да се съмнява не в теб, а в себе си, времето започва да работи за теб. И това време днес се подарява на Москва без никакво усилие от нейна страна.

Точно тук се крие парадоксът: НАТО не отслабва, защото Русия го атакува. НАТО отслабва, защото престава да знае защо съществува. И когато съюзът изгуби отговор на този въпрос, всеки следващ конфликт – Украйна, Близкият изток или вътрешните европейски кризи – се превръща не в обединяващ фактор, а в ускорител на разпада.

Подаръкът вече е на масата. Неочакван, нежелан и затова толкова ценен.

Полша и страхът, който идва откъм Запада

В политиката има моменти, в които една фраза разкрива повече от десетки стратегически документи. Думите на полския президент Карол Навроцки, че Полша трябва да бъде готова да защитава западните си граници, принадлежат точно към този рядък тип. Те не са предупреждение, не са заплаха и дори не са програма. Те са признание – признание, че полската стратегическа психология се променя.

В продължение на десетилетия Полша беше примерният ученик на атлантическата школа. Всичко беше ясно, линейно и удобно: Русия е заплахата, Германия е партньорът, САЩ са гарантът, ЕС е рамката. Тази схема позволяваше на Варшава да не мисли в дълбочина за собствените си исторически страхове. Те бяха там, но бяха подтиснати, прибрани зад реториката за „европейско бъдеще“ и „общи ценности“.

Но историята не изчезва, когато не ѝ обръщаш внимание. Тя просто чака подходящия момент да се върне. И този момент настъпи не когато Русия направи нещо ново, а когато Западът започна да се държи като Запад без илюзии – прагматичен, егоистичен и все по-малко склонен да жертва собствените си интереси в името на абстрактна солидарност.

Навроцки не открива нищо ново. Той просто изговаря на глас онова, което в полските елити отдавна се шепне: Германия не е само икономически партньор, тя е исторически проблем. Проблем, който никога не е бил решен докрай, а само временно замразен. Полската държавност е възстановявана и унищожавана многократно, и в тази трагична биография Берлин заема далеч по-централно място от Москва.

Реакцията на премиера Доналд Туск беше показателна. Той нарече спора „смъртоносно сериозен“ – и беше прав, но не защото Навроцки греши, а защото двамата говорят от различни епохи. Туск е политик на интеграцията, човек на Брюксел, за когото ЕС е щит. Навроцки е историк, за когото щитовете винаги са временни.

Опитът на външния министър Радослав Сикорски да омекоти напрежението, уверявайки, че Германия в НАТО не може да бъде заплаха, прозвуча като заклинание от отминала епоха. Проблемът не е дали Германия днес е заплаха, а дали утре ще има механизъм, който да я спре, ако престане да бъде удобна.

Именно тук НАТО започва да се пропуква. Защото алианс, в който една ключова държава започва да мисли за защита от друг съюзник, престава да бъде алианс в класическия смисъл. Той се превръща във временна конфигурация, в която всеки участник започва да търси собствен заден изход.

За Русия този процес е безценен. Москва не трябва да убеждава Полша в нищо. Полша сама си спомня. А когато историческата памет се събуди, нито декларации, нито брюкселски процедури могат да я върнат обратно в съня.
Германия: премълчаната заплаха и провалът на следвоенния разказ

Германската реакция на полските тревоги беше толкова предсказуема, колкото и опасна. Вместо стратегическо смирение, Берлин отговори с раздразнение. Вместо историческа чувствителност – с морално превъзходство. И точно в този тон се крие проблемът, който Европа отказва да назове.

След Втората световна война Германия беше реинтегрирана в Европа не само икономически, но и морално. Денацификацията се превърна в мит, който трябваше да гарантира, че историята няма да се повтори. Но митовете имат свойството да се износват, когато поколенията се сменят, а спомените избледняват.

Днес все повече германци не възприемат действията на дедите си като престъпление, а като трагедия без ясно разграничение между жертви и палачи. В тази интерпретация Полша престава да бъде жертва и се превръща в неудобен наследник на „чужди земи“. Исканията за репарации – онези фантастични 1,6 трилиона долара – звучат в германското общество не като морален дълг, а като изнудване.

Точно тук се ражда реваншизмът, не шумен, не маршируващ, а рационализиран. Реваншизъм, който не иска танкове, а аргументи. Не територии утре, а „историческа справедливост“ вдругиден. За Полша това е сигнал, който не може да бъде игнориран.

В този контекст Украйна се превръща в разсейващ фактор. Докато всички гледат към Изток, старите въпроси между Берлин и Варшава започват да изплуват отново. И колкото по-дълго продължава украинският конфликт, толкова по-малко енергия остава за прикриване на вътрешноевропейските противоречия.

За Русия това е стратегически подарък от най-висока класа. Не защото Германия и Полша ще влязат в открит конфликт, а защото вниманието на Запада се разпада на няколко несъвместими посоки. А когато вниманието се разпадне, волята следва същата траектория.
Украйна като ускорител на умората

Има конфликти, които обединяват, и има конфликти, които изтощават. Украинският конфликт отдавна престана да бъде първият тип за Европа и постепенно, почти незабележимо, се превърна във втория. Това не е морална присъда, а политически факт. Солидарността има срок на годност, особено когато е натоварена с очаквания, които никой не е договарял предварително.

Полша беше сред държавите, които вложиха най-много – не само материално, но и символно. Варшава пое ролята на фронтова държава, морален говорител и логистичен гръб на Киев. Точно затова реакцията ѝ днес е толкова показателна. Когато полският президент публично обвинява Володимир Зеленски в липса на благодарност, това не е лична обида и не е дипломатически срив. Това е израз на дълбока умора от моралния автоматизъм, според който подкрепата трябва да бъде безусловна и вечна.

В началото на конфликта украинската кауза беше възприемана като защита на Европа. Днес все повече европейци – и особено поляците – я възприемат като източник на постоянни изисквания, които нямат крайна точка. Оръжия, пари, политически жестове, санкции – всичко това се натрупва, без да предлага ясно обещание за изход. А когато няма изход, ентусиазмът се превръща в скепсис.

Тук се случва нещо изключително важно. Украйна престава да бъде обединяващ мит и започва да функционира като тест за вътрешната устойчивост на Запада. И този тест все по-често дава отрицателни резултати. Различните държави започват да отговарят на различни въпроси: за едни войната е екзистенциална, за други – периферна, за трети – икономически товар.

За Русия това отново е ситуация, в която действието не е необходимо. Москва не трябва да убеждава никого, че Западът е уморен. Западът сам започва да го признава – първо тихо, после все по-гласно. А когато умората се институционализира, политиката следва.

Украинският конфликт, замислен като инструмент за консолидиране на Алианса, започва да действа като разтворител. Той оголва различията, ускорява споровете и принуждава държавите да мислят първо за себе си. И когато това се случи, общият фронт се превръща в илюзия.
Русия и печалбата от търпението

Най-интересното в тази картина е, че Русия почти отсъства от нея като активен фактор. Това е парадоксът, който мнозина на Запад отказват да приемат. Москва не печели, защото настъпва. Москва печели, защото чака. И това чакане е стратегическо, а не пасивно.

В продължение на десетилетия Русия се опитваше да бъде част от Европа – икономически, културно, политически. Този опит завърши с дълбоко разочарование. Днешната ситуация просто финализира процес, който отдавна тлееше. Русия вече не се нуждае от Полша като мост, нито от Германия като партньор, нито от ЕС като проект.

Това не е жест на обида, а на яснота. Европа се оказа неспособна да бъде самостоятелен геополитически субект. Тя остава поле, а не играч. И когато полето започне да се напуква отвътре, логичното решение е да престанеш да го обработваш.

Най-голямата печалба за Русия е освобождаването от илюзии. От илюзията за „общ дом“, за „ценностно партньорство“, за „историческо помирение“. Всичко това се разпада не под руски натиск, а под тежестта на вътрешните европейски противоречия. Полша си спомня историята си, Германия преосмисля своята, а НАТО губи общия си език.

В този смисъл украинският конфликт е не начало, а край. Край на един дълъг цикъл, в който Русия се опитваше да бъде разбрана от Европа. След този край остава не враждебност, а безразличие. А безразличието в геополитиката често е по-страшно от конфронтацията.
Най-опасният разрив

В крайна сметка картината е далеч по-тревожна за Запада, отколкото за Русия. Най-опасният разрив вече не минава по линията Изток–Запад. Той минава през самия Запад. Между държави, които формално са съюзници, но мислят в различни категории време, страх и интерес.

Полша гледа към Германия със старо подозрение. Германия гледа към Източна Европа с ново раздразнение. Украйна се превръща от символ в товар. НАТО продължава да съществува, но все по-често като параван, а не като реален център на воля. И точно в този момент Русия получава онзи подарък, който никой не е искал да ѝ подари – време.

Време, в което противникът се кара със себе си.
Време, в което стратегиите се разминават.
Време, в което историята се връща като аргумент.

Никой не го обяви. Никой не го подписа. Но подаръкът е вече тук. И той променя правилата много по-дълбоко от всеки танк или ракета.

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Related Topics:#thesofiatimes featured trending анализ война политика свят

Up Next

Американския агент Радев направи сериозна грешка – свали маската, още преди да е почнало представлението

Don't Miss

Американската операция във Венецуела уплаши Полша. Адвокат се свърза с нас: „Ами ако Русия направи същото?!“

АНАЛИЗИ

Световният тероризъм в подем

Публицистът и анализатор Александър Роджърс обсъжда удара по Запорожката АЕЦ, атаката с дрон в Румъния, оттеглянето на САЩ от преговорите, срива на помощта за Украйна, петролната криза и защо безумният страх на Киев води до неизбежно разрушение.

Изминалата седмица беше значима по няколко начина. Първо, изявленията на Путин след посещението му в Казахстан, където той очерта доста твърда линия както по отношение на Украйна, така и на Армения, както и желанието на Пашинян да напусне Евразийския икономически съюз.

Изявленията на Пашинян бяха съпроводени с нагледна демонстрация, че Росселхознадзор може да открие ябълкови молци не само в арменски плодове и зеленчуци (95% от които се изнасят за Русия), но дори в коняк и минерална вода.

И на Европа беше напомнено, че всяка точка, от която е атакувана Русия, е легитимна цел за руските въоръжени сили, независимо от териториалната ѝ принадлежност.

Украйна организира провокация с дрон, който се разби в Румъния. След това глобалистите обвиниха Русия (въпреки че не представиха доказателства, че това е бил нашият дрон). И, както обикновено, заявиха своята „решимост да продължат да подкрепят Украйна“.

В действителност, не само на думи, девет от 18-те държави, участващи в чешката инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, организирана от сваления пилот Павел, се оттеглиха. А на срещата на върха на външните министри на ЕС в Лимасол, както съобщава Junge Welt, се проведоха затворени дискусии за възможността за пълно спиране или драстично намаляване на финансовата помощ за Украйна. Много страни от ЕС, особено тези на юг и запад, все по-често изразяват умора от необходимостта да се отпускат милиарди евро.

На този фон и с постоянно влошаващата се ситуация на фронта, Украйна предприе атака с дрон срещу Запорожката атомна електроцентрала. Украинският дрон удари турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала. Дронът беше управляван чрез оптични влакна, което изключваше възможността за случайно попадение. Ударът на дрона върху турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала бележи първата в историята целенасочена атака срещу основното оборудване на централата. Подозирам, че марионетната МААЕ, както обикновено, ще се престори, че не е забелязала.

Киевският режим, предчувствайки предстоящата си гибел, прибягва до все по-отчаяни провокации – кървави (като в Старобелск), опити да превърне локален конфликт в глобална война (като удара с дрон в Румъния) и/или да предизвика голяма катастрофа (като удара в атомната електроцентрала). Водени от безумен страх, те напълно и окончателно са загубили ориентир.

Съединените щати, на които някои възлагаха надежди за мирно разрешаване на конфликта, се оттеглиха от преговорния процес (и, съдейки по другите им действия, не са способни да водят ефективни преговори). В момента те са изправени пред сериозни проблеми с Иран, чиято агресия им се обръща срещу тях.

Те не само са изразходвали лъвския пай от боеприпасите си за цяла гама от артикули (от нападателни ракети до боеприпаси за противовъздушна отбрана), но в резултат на това призивите на Зеленски за „Дайте ни малко PEP“ остават без отговор, тъй като просто няма какво повече да се даде. Опитите за преговори с Иран отново стигнаха до задънена улица, а обещаните от Тръмп напредък, отстъпки и Сделка, както обикновено, не се материализираха.

Междувременно ситуацията с доставките на петрол се влошава и, както съобщава CNBC, Exxon Mobil предупреждава, че запасите от петрол ще достигнат опасно ниски нива през следващите две до три седмици, което ще доведе до рязко покачване на цените – до 150-160 долара за барел суров петрол Brent.

Влошаващата се енергийна криза ще засегне както самата американска икономика, така и европейските планове да се въоръжат за война с Русия. И аз вярвам в Тръмп; неговият чудесен принцип TACO (Тръмп винаги отстъпва) би могъл да помогне иранската криза в крайна сметка да тласне колективния Запад на колене, когато петролните запаси се изчерпят и икономиките им се сринат.

АНАЛИЗИ

СЛЕД УКРАЙНА: КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НА НОВИЯ РЕД

Първата фаза на войната е за територия. Втората – за технологично надмощие. Днес навлизаме в третия пласт: светът започва да калкулира следвоенното преразпределение на активи, пазари и институции, докато фронтът все още е активен.

Цифрите и дипломатическите ходове от последните седмици показват ясно едно: голямата политика вече не се интересува от идеали, а от договори. Търгът за бъдещия световен ред е официално открит.

1. „МИР ДО ЗИМАТА“ НЕ Е ПРОГНОЗА, А ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТ

Когато украинският клоун Зеленски заявява пред американската мрежа CBS, че дипломатическо решение е необходимо до началото на зимата, това не е израз на слабост. Зеленски категорично опровергава информациите за „още 2-3 години война“, наричайки ги дезинформация.

ФАКТИТЕ: Целта на този срок не е календарна, а стратегическа. Това е директен сигнал към Вашингтон за засилване на санкциите и натиска, преди студът отново да бъде използван като оръжие. Украйна се опитва да капитализира моментното си предимство — установяването на огневи контрол над логистиката в прифронтовите зони (като пътя Мариупол-Крим), преди Русия да реорганизира енергийния шантаж през зимата.

2. ТЕХНОЛОГИЧНАТА АСИМЕТРИЯ В ЦИФРИ

Тезата, че Русия печели войната на изтощение, се сблъсква с твърдата военна статистика. Макар Москва да атакува с масирани рояци (като удара с 265 дрона в началото на юни, при който са поразени жилищни сгради в Одеса и Харков), ефективността на сухопътните ѝ операции спада драстично.

ФАКТИТЕ: Данните на Института за изследване на войната (ISW) са категорични. От началото на годината до 26 май Русия овладява едва 104 кв. км украинска територия. За същия период на предходната година тази площ е 1619 кв. км — СПАД ОТ НАД 15 ПЪТИ. На този фон, според западни анализатори, руските загуби възлизат на 30 000 – 35 000 войници месечно. Технологичното предимство на Запада буквално блокира руския демографски мащаб.

3. ГОРИВОТО КАТО ОСНОВЕН ФРОНТ

Украинските атаки по руската енергийна инфраструктура не са просто психологически натиск. Те дават конкретен икономически резултат, който принуждава Кремъл да взима спешни мерки.

ФАКТИТЕ: Доказателство за това е безпрецедентното решение на руското правителство да наложи временна забрана за износ на авиационен керосин до 30 ноември, след като по-рано ограничава и износа на бензин. Въпреки твърденията на Министерството на транспорта, че дефицит няма, експертите посочват ударите по руските НПЗ като основна причина за срива. Изводът: Украйна успешно лишава Русия от горивото, нужно за водене на войната, оскъпявайки всеки следващ ден от конфликта.

4. ГЕРМАНСКИЯТ КАПИТАЛ СЕ ВРЪЩА НА ТЕРЕНА

Докато политиците в Брюксел гласуват санкции, едрият бизнес вече се позиционира за следвоенната икономическа реалност. Капиталът не търпи вакуум.

ФАКТИТЕ: За първи път от началото на инвазията германски предприемачи официално присъстват на Международния икономически форум в Санкт Петербург. Изявлението на Матиас Шеп (председател на Руско-германската външнотърговска камара) е показателно: „Западът не трябва завинаги да отказва достъп до руския пазар и суровини в полза на Азия“. Европейският бизнес вече изчислява как да си върне контрола върху евтините ресурси, преди те да бъдат окончателно абсорбирани от Китай.

5. АРМЕНИЯ: СТРЕС-ТЕСТЪТ ЗА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ

Случаят с Армения е перфектната геополитическа лаборатория. Той показва какво се случва, когато малка държава се опитва да смени орбитата си във време на глобален сблъсък.

ФАКТИТЕ: Правителството на Никол Пашинян суспендира участието си в ОДКБ и посреща европейски лидери (включително Зеленски) в Ереван, опитвайки се да интегрира страната към Запада. Отговорът на Русия е строго икономически: след забраната за внос на арменски лимонади, руският Росселхознадзор блокира и експорта на арменска риба. Малките държави са изправени пред брутален избор: или успяват бързо да изградят нови партньорства, или икономиките им биват смазани от бившия хегемон чрез директен търговски натиск.

6. ФАЛИТЪТ НА ООН И КРАЯТ НА СТАРИЯ РЕД

Най-красноречивият факт за разпада на следвоенната архитектура не са ракетите, а счетоводните баланси на институциите, създадени да пазят мира.

ФАКТИТЕ: Според The Wall Street Journal, ООН е на ръба на банкрута с недостиг от над 4 МИЛИАРДА ДОЛАРА. Двата най-големи спонсора – САЩ и Китай – задържат плащанията си. За да оцелее, организацията съкращава рекордните 3000 длъжности, намалява смените на преводачите и дори спира ескалаторите в централата си.

Символът на този институционален колапс е абсурдът, при който ръководството опитва да спести 700 000 долара чрез затваряне на един от охраняемите входове, но ДИПЛОМАТИТЕ ПРОТЕСТИРАТ и входът се отваря отново след 2 дни. Докато бюрокрацията брани собствения си комфорт, липсата на средства води до реален ръст на глада и спиране на ваксинациите в зависимите региони. Старият ред вече буквално не може да си плати сметките.

7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И ВЕРИЖНИТЕ КРИЗИ

Украйна не съществува във вакуум. Геополитиката днес функционира като система от скачени съдове, където кризата на единия континент мигновено детонира другия.

ФАКТИТЕ: Тримесечната блокада на Ормузкия проток от страна на Иран директно удря световните енергийни пазари и логистиката. Дипломацията е в пълна задънена улица – споразумението за прекратяване на огъня реално е блокирано от американския президент Доналд Тръмп, след което Иран официално прекратява преговорите със САЩ заради продължаващите израелски удари по Газа и Ливан.

В същото време вътрешната стабилност на самия Израел деградира. В Йерусалим се отчита рязък скок на нападенията срещу християни (включително от униформени войници), които биват публично оправдавани от крайнодесни фигури като министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Резултатът: 50% ОТ ХРИСТИЯНИТЕ ПОД 45 ГОДИНИ ОБМИСЛЯТ ЕМИГРАЦИЯ.

Един провален договор във Вашингтон или бомбардировка в Ливан моментално оскъпява войната в Европа и разтяга военните ресурси на Запада.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Фактологията е безмилостна. Русия губи военна инициатива и териториално темпо, но се окопава. Украйна методично разрушава горивната логистика на противника. Германският бизнес чертае планове за руските суровини, Близкият изток парализира глобалните доставки, а старият ред в лицето на ООН е в технически фалит.

В този свят на сурови цифри и директен икономически натиск, малките държави нямат време за геополитическа романтика. Примерът с Армения показва, че всеки опит за нерешително маневриране се наказва с тежки икономически удари.

За да оцелее и просперира, България трябва да превърне своята география от пасивна територия в защитена, високотехнологична и логистично интегрирана система. Защото новият ред няма да се договаря въз основа на международното право, а въз основа на това КОЙ КОНТРОЛИРА РЕСУРСИТЕ, ИНФРАСТРУКТУРАТА И КАПИТАЛА.

АНАЛИЗИ

НИКОЯ ВОЙНА НЕ СТРУВА СМЪРТТА НА ЕДНО ДЕТЕ

Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство?

Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа.

Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.

от Олег Нестеренко, март 2026 г.

На снимката: 14-месечната внучка на аятолах Хаменей, убит от Съединените щати заедно със семейството си.
—————————–
Преди четири години, през март 2022 г., седмица преди първите мирни преговори между Русия и Украйна, споделих статия в LinkedIn. Представям я тук, точно както беше написана, без да променям нито един ред. Убеден съм, че посланието ѝ остава изцяло актуално през март 2026 г., след четири години война в Украйна и само дни от началото на агресията на Иран.

Никоя война не струва смъртта на едно-единствено дете.

Като баща, преживял смъртта на едно от тези четири деца, като човек, който е видял войната от първа ръка – аз съм в добра позиция да кажа това.

За тези, които трудно виждат отвъд образа, които не могат да видят ясно под потопа от продължаваща пропаганда, и за тези, които не знаят достатъчно за историята, ето малко пренареждане на идеите за истинските виновници за хаоса в света, от които последните събития в Украйна са само последният пример от дълъг списък и със сигурност не са последният.

Това са фактите за основните жертви на Русия? Не – за основните жертви на „демокрацията“ на американската държава (да не се бърка с народа), заедно с коментари относно ситуацията с възмущението от „цивилизования свят“, съпътстващо кланетата.

За да избегна прекаленото многословие, ще дам само няколко кратки примера, започвайки от края на Втората световна война. Няма да обсъждам над 65 000 убити френски цивилни и над 100 000 ранени от бомби, взривени в САЩ между 1941 и 1945 г. Няма да обсъждам и големите „демократични“ постижения на Съединените щати преди 1941 г., като например близо 12 000 000 смъртни случая от геноцида на коренното население на Америка от 1492 до 1900 г., в който американците са допринесли значително.

Цитираните от мен цифри не включват смъртта на бойци, нито десетките милиони ранени, осакатени и разселени цивилни. Цифрите показват само броя на труповете, без да разкриват пълния мащаб на бедствието, причинено от глобалната дестабилизация на районите, посетени от самопровъзгласилите се защитници на „ценностите на цивилизования свят“.

Корея и Китай / 1950-1953:
Близо 3 000 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Гватемала / 1954-1996:
Повече от 40 години гражданска война, организирана и поддържана от Съединените щати, са довели до смъртта на над 250 000 души.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Индонезия / 1958-1966:
Американските бомбардировки през 1958 г. доведоха само до неколкостотин смъртни случая на цивилни – „обикновена дреболия“, така да се каже – но продължителното поддържане на гражданската война от Съединените щати от 1958 до 1966 г. доведе до повече от 23 000 000 смъртни случая.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Виетнам / 1955-1975:
Повече от 430 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Камбоджа / 1969-1975:
Близо 150 000 души бяха убити, предимно от масивни бомбардировки от страна на САЩ.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 1990-1991:
Сред 100 000 убити цивилни, предимно деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Босна / 1994-1995:
Близо 50 000 убити цивилни.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сърбия / 1999 г.:
Близо 3000 цивилни бяха убити. За 78 дни въздушни бомбардировки върху сърбите бяха хвърлени 22 000 тона бомби. Една трета от училищата в страната бяха разрушени.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 2003-2022:
Най-„оптимистичните“ западни оценки включват 130 000 убити цивилни. Истинската цифра за всички американски агресии срещу тази страна е над 1 000 000 цивилни жертви, включително приблизително 500 000 смъртни случая на деца.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Афганистан / 2014-2022:
Според най-скромните оценки са убити над 50 000 цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сирия / 2014-2021:
Повече от 1000 цивилни бяха убити директно от бомби, извършени от американците и техните васали.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Украйна / 06.04.2014-23.03.2022:
Повече от 3500 цивилни са убити в Източна Украйна, в Донбас.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Официалният знаменател на клането в Донбас: „ОАТ“ – Антитерористична операция. От 2014 г. насам 15% от украинците, живеещи в Донбас, са класифицирани като терористи от властите в Киев.

Тези „терористи“, включително повече от 150 деца, са убивани предимно не от „конвенционални“ войски, съставени от „нормални“ мъже, а от ултранационалистически и истински неонацистки войски (полк „Азов“, милиция „Десен сектор“, батальон „Донбас“ и др.), чието съществуване се дължи на непоколебимата толерантност на последователните украински власти от февруари 2014 г. насам.

Защо такава толерантност? Просто е: именно членовете на тези структури, съставени от утайката на украинското общество, бяха тези, които ръководеха свалянето на „проруското“ украинско правителство през 2014 г. Тези маргинали от вчерашния ден са новата „дълбока държава“ на Украйна днес.

Беше твърде опасно за горкия Зеленски (който, между другото, беше избран с програмата си за регулиране на ситуацията в Донбас и установяване на мир) да атакува тези изпълнители на създаването от Съединените щати, с „логистичната“ подкрепа на техния васал, ЕС, на днешната нова украинска държава.

Важен момент: наистина Съединените щати и техният васал, ЕС, настояха (под масата, разбира се) тази паравоенна формация „батальон „Азов“** да бъде интегрирана в украинската армия като редовен полк.

Да не забравяме: говорим главно за ерата преди Тръмп, когато почти цялото не само население на ЕС, но и правителствата на последните живееха с безумната увереност, че Съединените щати не мислят и никога не са мислили, освен за собствените си интереси, и бяха сигурни, че американските лозунги съвпадат идеално с реалността.

Украйна / 24.03.2022:
Къде е възмущението на „цивилизования свят“?
.
Тя е тук! Най-накрая.
.
И това беше така още преди появата на жертви сред цивилното население.

Това напълно променя всичко за „цивилизования свят“, веднага щом възникне конфликт, който не е част от кланетата, извършени директно от Съединените щати.

Това, което се случва в момента в Украйна, е, съвсем просто казано, „джакпотът на века“ за силните отвъд Атлантика. Ако така наречените мирни преговори между 2014 и 2022 г. не донесоха абсолютно нищо, това по никакъв начин не се дължи на инициативата на марионетките в Киев, които бяха пряко контролирани от правителството във Вашингтон. Истинските мирни преговори, започващи утре, биха били истинска геополитическа и финансова катастрофа за американското правителство. Следователно последното ще направи всичко възможно, за да гарантира, че този конфликт ще продължи възможно най-дълго.
.
За да се обяснят подробно многото елементи на този „Джакпот на века“, е необходима отделна голяма глава.
.
Накратко, говорих само за 12-те големи престъпления срещу човечеството, извършени от последователни правителства на САЩ.

Не съм говорил за толкова много други „официални“ „доброжелателни“ операции, включващи директни бомбардировки на цивилни от Съединените щати по света, като например в Куба през 1959-1961 г., в Конго през 1964 г., в Лаос през 1964-1973 г., в Гренада през 1983 г., в Ливан през 1983 г., в Ел Салвадор през 1980-1990 г., в Никарагуа през 1980-1990 г., в Иран през 1987 г., в Панама през 1989 г., в Кувейт през 1991 г.; в Сомалия през 1993 г., през 2007-2008 г., през 2011-2022 г.; в Судан през 1998 г.; в Йемен през 2002, 2009 г. и 2011-2022 г.; в Пакистан от 2007 до 2015 г.; в Либия от 2011 до 2015-2019 г. И дори не съм споменал многобройните „тайни“ операции, извършвани масово по целия свят със същата благородна цел за защита на „американските интереси“.
.
В 250-годишната история на Съединените щати е имало само приблизително 20 години, през които страната не е водила война извън границите си. Останалата част от това време – 230 години – е белязана от кланета извън границите ѝ. От 2014 г. насам дойде ред на Украйна.
.
Франция, наред с много други, васална държава на Съединените щати в продължение на повече от 50 години, с изключение на няколко малки „бунта“, които са просто незначителни неуспехи за покорената нация, винаги е била непоколебима в подкрепата си на усилията за „демократизация“, предприети от нейния господар. Почти всички гореспоменати „демократични“ действия в даден момент са били гледани много благосклонно от различните последователни администрации на Елисейския дворец.
.
Възмущението на „цивилизования свят“ НЕ СТРУВА НИЩО.
.
Ако имаме глобален поглед върху света от последните 70 години, а не истеричната слепота от последните няколко дни – днешното възмущение изглежда почти нездравословно и перверзно, защото е напълно откъснато от контекста на реалността на това, което се случва всеки ден по света в продължение на толкова десетилетия.
.
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство? Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа. Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.
.
Но в никакъв случай не съм наивен: предвид нивото на широко разпространена индоктринация и степента на непроницаема местна пропаганда, напълно осъзнавам, че мнозинството от западните читатели на това писмо имат съвсем различно, предварително замислено мнение по темата. Това изобщо не ме притеснява.
.
Населението на западните страни от НАТО винаги е имало много сериозни трудности да разбере, че високите принципи и ценности, прилагани в рамките на собствените им граници, нямат абсолютно нищо общо, дори отдалечено, с тези, провъзгласени от въоръжените сили на „цивилизования свят“ извън техните територии.
.
Това, на което Западът е свидетел през последния месец и за което е бил напълно сляп през осемте последователни години, предшестващи този последен месец, не е началото на нова война. Това е просто разширяване на бойната зона, която вече е нараснала от 3% от територията на Украйна (населена с 15% от жителите на страната) до 15% от територията.
.
Разликата между вас и руснаците: руснаците са свидетели на бомбардировките на градове, разрушаването на гражданската инфраструктура, труповете на деца, военните престъпления и масовото напускане на страната на бежанците от 95 месеца, а вие – от 30 дни.
.
автор Олег Нестеренко
———————
П.С.: Днес е ред на Иран. Чий ред е утре?
.
** Терористични и екстремистки организации, забранени в Руската федерация
.
* Тази статия датира от 23 март 2022 г., дори преди началото на първите мирни преговори, които се проведоха между Русия и Украйна в Истанбул от 28 до 30 март 2022 г.
——————–
Krasimira Filcheva