БЛОГ
Цялата истина за гастарбайтерския живот в Германия, през погледа на един българин
Нито в завода за месо, нито в хамалските бригади в Хамбург и Хановер, не е видял впрегнат на работа сириец или афганистанец. „Не знаеш ли език, в чужбина не те броят за жив. Дори краставите кучета са на по-голямо уважение. Така е в цяла Западна Европа, без изключения, нека тези, които се канят да си търсят късмета, без да имат ценз и квалификация, добре да го знаят. Социалните благини са за мигрантите от Близкия Изток и Африка. Българите обаче трябва сами да се оправят, защото страната ни е пълноправен член на ЕС и за нас пазарите на труда са отворени. И до там.“
Така започва разговорът ни с българин, който наскоро се е завърнал от Германия. Той сам ни потърси, след като прочел в Зора. „Никога повече работа в Норвегия! Ужасяващ разказ на нашенец, който още е в ада“.
Вярвам на всяка дума в този материал, защото съм преживял подобен ад в Германия, казва Георги Колев от Варна. През пролетта на миналата година той и семейството му тръгнали за Хановер, подведени от други българи, че там ги чакат високи заплати, платени осигуровки, безплатна квартира и детски надбавки за двете им деца.
Жена ми тъкмо беше останала без работа, очаквах и мен да ме съкратят, а кой знае какви спасителни варианти нямахме. Бяхме спестили някой лев и решихме, че по-рисковано ще бъде да останем в България, докато тези спестявания се стопят. Сметнахме, че без да се лишаваме от нищо, бихме могли да издържим в Германия два месеца. Достатъчно време, ако работата се окаже блъф, да си намерим друга, разказва Колев.
В предварителните разговори с фирмата посредник му обяснили, че незнанието на немски език не е пречка, тъй като работата била куриерска. И по-точно – хамалска. Казали му, че при желание от негова страна, може да запише курс за изучаване на език на място, но ще трябва той да си поеме разноските. Успокоили го, че ще получава достатъчно много, за да си го позволи.
Така Георги, съпругата му и двете им деца се натоварили в семейния „Фиат“ и потеглили към бленувана Германия, където него го чакала заплата от 2 500 евро на месец като куриер в Хановер, а нея, като камериерка на почасова работа в хотел в Реда-Виденбрюк – 1 500 евро.
Първата им спирка била в Реда-Виденбрюк, където щели да оставят на квартира жената с двете деца. Още там се оказало, че свободни бройки за камериерки във въпросния хотел няма и, че предварителната информация от България се оказала подвеждаща.
„Към тоя момент не бяхме притеснени, защото имахме пари, а и моята работа изглеждаше сигурна. Предплатихме наем за 4 месеца напред и аз тръгнах за Хановер заедно с още един българин, който беше подлъган по същата схема. Нищо от това, което ни беше обещано, не отговаряше на истината. Вместо обещаните 2 500 евро се оказа, че ще ни се плаща по 50 евроцента на доставен пакет на адрес. Квартирата, която ни беше осигурена от фирмата, беше апартамент с две стаи и кухня, с по 6 легла на два етажа във всяка стая.Общо 12 души в стая, натъпкани като сардели! Съквартирантите ни бяха основно руснаци, имаше и двама поляци. Смрадта в тая кочина още ме преследва“, разказва Колев.
Въпросната куриерска фирма имала политика да наема като подизпълнители по-малки фирми, собственост на руснаци, иранци, турци и българи, които да разработват отделните райони в града. Тези малки фирми от своя страна сключвали договори с посредници, които да набират бригади от съответната държава.
Българите отговаряха за квартал „Лаатцен“ в Хановер, казва Георги Колев. Той и приятелят му от Варна разнасяли мебели около седмица, в очакване, че ще подпишат договор за работа. Това изобщо не станало. Българският посредник им обяснил, че дейността в Хановер била спаднала драстично, затова дори не можел да им плати за изработените часове. Но ги насочил към сродна фирма в Хамбург, която спешно търсила кадри.
„Същото райониране на града го има и в Хамбург. Там връзката ни беше българин от Гоце Делчев, който има 4 автомобила и наема хора от България да му ги карат. Той от своя страна има полулегална договорка с иранска фирма, която държи два квартала. На въпросният „бизнесмен“ дори не му се налагаше да идва често в Германия, печалбите от наема на колите си ги въртеше от България“, продължава с изповедта си Колев.
Двамата варненци минали през 3-дневен курс на обучение при друг българин, който отговарял за набирането на работна ръка. След което им бил връчен стар „Форд“ от 1991 г., с бургаска регистрация, без немски документи. Автомобилът бил толкова разсипан, че като загаснел, се налагало да го теглят, за да тръгне пак. Това спирало процеса на работа, накрая иранската фирма, която държала бизнеса в Хамбург, се отказала да ползва услугите на нашенеца от Гоце Делчев. И двамата злополучни българи отново се оказали на улицата.
Тъй като парите, с които били тръгнали от България, вече били съвсем на свършване, те започнали отчаяно да търсят изход. Чули от хора в тяхното положение, че се търсят общи работници в месопреработвателния завод „Тьонис“ в град Реда-Виденбрюк, където били съпругата и децата на Георги Колев. Насочили ги към поредния посредник, който веднага им обещал, че ще уреди да ги наемат.
Така започнал третият етап от митарството на гастарбайтерите.
„Българите и румънците там са най-ниското стъпало, допускат ги само в цеха за транжиране. Дори не бях чувал за този ужас, докато не влязох в него. Първо, всеки ден трябваше да навличаме 12-килограмови ризници, да надяваме метални ръкавици, покрити с два пласта от някаква специална материя и така, като космонавти, изкарвахме между 10 и 12 часа на смяна. Никой от нас не смееше да си ползва почивките, защото само си представете как се навличат тези доспехи и как се свалят. Отделно бяхме под голям стрес заради сандъчетата с инструменти, които зачисляваха към всеки новопристигнал в завода. Ако нещо изчезне, глобата беше 300 евро. А кражби често ставаха, затова хората внимаваха да не се разсейват“, спомня си варненецът.
Дневната норма за транжиране на телешко трупно месо била 360 тона на смяна. “От металните ръкавици и тежките инструменти за 4 месеца блъскане си докарах реактивен артрит на ръцете, отделно още съм в тежък психо стрес”, казва Георги.
Заплащането било между 9 и 14 евро на час, което устройвало донякъде част от хората. Нечовешките условия на труд и напрежението обаче принуждавали много от тях да напускат. На тяхно място обаче веднага се намирали нови работници. „Там се наемат основно хора от бившия соц лагер, за предпочитане са такива като мен, които не знаят немски език. Удобни сме, защото се предполага, че няма да тръгнем да си търсим правата, нито пък да предизвикаме евентуална проверка. Знаят, че на този, на когото не му изнася, ще се махне и веднага друг ще го смени.“
Общежитието наподобявало условията на „квартирата“ в Хановер. Апартаментите били с по три стаи, като във всяка имало по 5 легла. С обща баня и една тоалетна.
„Адът да беше слязъл на земята, сякаш щеше да изглежда по-приветлив. Наркотици, алкохол, черна борса – такова беше ежедневието извън завода. За да издържат, повечето от гастарбайтерите се напиваха след смяна до безпаметност, за да могат изобщо да поспят няколко часа до следващата смяна. Виждал съм мъже, които пиеха, докато припаднат и като дойдат на себе си, продължаваха да пият, докато пак припаднат. Тези, които вече бяха изкарали една година работа в този завод, приличаха на развалини, в тях не беше останало почти нищо човешко“, потръпва при спомена Георги Колев.
Мъжът разказва, че бизнесът с посредниците за работа и тук вървял с пълна сила. Българинът, който в Хамбург насочил двамата варненци към месопреработвателния завод, дошъл на втората седмица, след като вече били наети, да иска от тях по 300 евро, задето им „помогнал“.
Друг нашенец пък доставял от България майстори електроженисти. За всяка „глава“ прибирал по 24 евро на час, а на работниците плащал по 13 евро. Разликата от 9 евро задържал като комисионна за „услугата“. „И той като останалите си подбираше от България хора, които имат професионален опит, но не знаят нито немски, нито английски, за да си траят и да си налягат парцалите“, казва Георги.
„Оставете какво пишат по форумите разни хора, че в чужбина от чешмите тече мед и масло. Истината е, че голяма част от гастарбайтерите работят неофициално. Поне тези, които не знаят език. С цената на нечовешки усилия и робски труд успяват криво-ляво да вържат двата края, но се обричат да водят получовешки живот. Да, на някои им проработва късметът да ги забележат и оценят, да се устроят прилично и да водят достоен живот, но масата не е от тях“, категоричен е Георги Колев, който вместо да спести пари, се е прибрал в България със задължения към роднини и приятели.
В момента той работи на две места в родния си град, но казва, че тук умората не го съсипва така, както в чуждата държава, която го е отхвърлила по една единствена причина – че не говори езика й.
В края на разговора ни Георги се сеща за нещо важно. Нито в завода за месо, нито в хамалските бригади в Хамбург и Хановер, не е видял впрегнат на работа сириец или афганистанец: „Те са със специален статут, настанени са в самостоятелни фамилни къщички в предградията, държавата им плаща на човек по 600 евро на месец и по още 180 евро за всяко дете. Така че на тези „бежанци“ не им се налага блъскат, за да оцеляват. А двойният стандарт към чужденците в Германия бе последната капка отрова, която ме отказа от мечти за работа там. Завинаги.“
БЛОГ
Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени
Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.
– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.
– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.
– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.
– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.
Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.
Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.
Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.
Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.
Това другаде няма да го чуете.
ПП: Имам три деца.
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!








