БЛОГ

МЪТНА РАБОТА

Старецът дръпна от окъселия фас и се намести малко по-удобно на извехтялата дъсчена пейка пред къщата си. Днес беше необичайно шумно. Съселяните се бяха сбрали на калния мегдан отсреща, начело с нагиздения като за абитуриентски бал кмет.
Горна Мътна беше толкова малко село, че можеше да тръгнеш от стадиона в единия край и да стигнеш до стопанския двор за една цигара време. Разбира се, стадионът беше просто една кална нива, по която кравите ритаха каквото произведат стомашно, а споменът за селски стадион се носеше от една приведена към земята бетонна рамка на футболна врата, килнала се още в края на миналия век. Стопанският двор пък беше запуснато полуоградено каре с няколко срутени постройки и два изгнили трактора, затънали като паметници на великото минало на Горна Мътна.
„Абе, айде холан, и по бай-тошово време си беше същото“, помисли си старецът и зачопли с бастуна пред нозете си. Той беше прекарал всичките си дни в това село и беше видял какво ли не. Дори и тоя джип, дето сега паркира на мегдана, не можеше да го изненада.
Горномътенци бяха спокойни хора. Животът в селото течеше като реката, която минаваше през него. Мътна отговаряше добре на името си, особено когато вдигнеше иначе мижавото си ниво при топенето на снеговете. Тъмната вода кипваше и се забързваше надолу по склона и се засилваше към селото. В такива дни река Мътна ставаше неузнаваемо дива и пълноводна и всяка година правеше поразии. Ще залее някоя нива, ще отнесе стадо козички, ще напълни мазета.
При първия голям сняг тия дни река Мътна се разбесня. Водата отнесе жива стока, заля две къщи и превърна центъра на селото в кална, мърлява Венеция, в която плуваха гондоли от стари бидони с кисело зеле, дюшеци и всякаква друга покъщнина. Драмата в Горна Мътна някак успя да попадне в новините на една от телевизиите. Селото стана толкова популярно, че наводнението го оправиха за два дни, а днес там паркира и джипа.
„Брей, голяма кола“ – помисли си старецът – „цяло стадо моеш да натвариш“. От джипа наистина се изсипа внушително количество непознати, облечени също като за абитуриентски бал. Сред тях се изтъпани най-големият, леко разпасан, малко брадясал, но очевидно най-важен човек.
„А добар ден!“ – извика насред калта на селския мегдан този големият, а после дръпна кратка реч, в която набързо обеща милиони за нова улица, саниране на селското училище, ваксини без пари и работеща икономика, единствената в Европа. Приключи с изявлението, после се врътна и се напъха отново зад волана. Струпаното множество горномътенци се затресе в бурни аплодисменти, а кметът радостно заподскача около джипката, която запали и потегли по улицата, заедно с кортежа си.
Старецът точно беше запалил нова цигара, когато джипката просто заора на улицата пред него. Първо се смъкна задното стъкло. Някаква жена извади телефон и го опъна към старчето. След това бавно се смъкна предното стъкло. Оня, дебелият важен човек, извади част от туловището си през прозореца и извика жизнерадостно към старчето на пейката.
– Здрасти, наборе! Как се казваш?
Старецът махна с ръка, изкашля малко от дима си и рече спокойно:
– Бай Ставри ми викат.
Като му чу името, шофьорът на джипката леко сгъна голямата си бръчка на челото, но продължи да упорства:
– А получи ли петдесетте лева??
Старецът вдигна рамене и лековато, напълно спокойно, отвърна:
– А, да… Сложих ги у нощното шкафче, при другите…
Шофьорът на джипката замръзна. През очите му премина тъмна, грозна сянка. Зъбите му се срещнаха рязко, а после прозорецът просто бавно тръгна нагоре, постепенно скривайки брадясалата мутра от очите на стареца. Джипът завъртя гуми и изчезна по улицата, с непозволена скорост.
Бай Ставри остана на пейката си. През старата му, побеляла глава, само за миг се завъртя мисълта, че „на тоя му е малко мътна работата“. После старецът просто въздъхна.
И го забрави.
Радослав Бимбалов

БЛОГ

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.

БЛОГ

Срещнах една позната и тя ми каза

Срещнах една позната и тя ми каза:

„Бях на морето 20 дена да поживея.“

Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.

Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.

Останалото е навик, задължение, оцеляване.

Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.

Защо?

Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.

Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.

Не случайно в Библията е казано:

„Шест дни работи, а седмия почивай.“

Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:

„Отивам да поживея.“

Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.

И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?

Христо Кенаров

БЛОГ

Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️

Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒

8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!