Запада отрезви Путин

<<<Русия се лиши от илюзии и това е за добро>>>

Когато циници от всякакъв вид с широко отворени очи се правят, че не знаят „какво, кого и защо защитава Русия и от какви принципи се ръководи“, когато същите циници не по-малко великодушно отварят уста, за да обвинят за пореден път страната ни в „предателството и неспособността да се живее в отворения свят на идеите за европейски права и свободи”, е време да напомним, че измамата, подкопаването на доверието и просто директното предателство както на казаното, така и на написаното на хартия не принадлежат на руските средства и методи за водене на международна политика. Дори когато тази политика бързо се разпада и когато практически никой на запад от Брест няма волята, решителността или силата да дърпа кормилото.

Последният месец на тази богата от новинарска гледна точка година бе белязан от събития, които, макар и много интимни, очертават резултатите от взетите решения. Не сегашните, а тези, които предопределиха днешния дневен ред, първо, и, второ, породиха онези тенденции, които в редица детайли едва не се оказаха фатални за Русия.

Говорейки при откриването на Примаковските четения (форум, който доскоро се смяташе за един от най-влиятелните по отношение на оформянето на международния дневен ред), съветникът на руския президент Юрий Ушаков каза, че ако е имало идея за изграждане на общ пространство от Лисабон до Владивосток преди, сега става ясно, че този проект се е провалил. Той добави: „Три десетилетия след разпадането на Съветския съюз Русия не получи „апартамент“ в обща европейска „квартира”. Не ни беше позволено да направим това. И ние самите сега разбираме, че тези очаквания и перспективи са били доста илюзорни. Сега се отдалечаваме от подобни илюзии.

Изминаха малко повече от три десетилетия от разпадането на СССР. На Съединените щати бяха необходими само осем години, за да отприщят геополитическа експанзия в Европа: в средата на март 1999 г. Полша, Чехия и Унгария се присъединиха към Северноатлантическия алианс. Публично беше стъпкано в калта обещанието „ни сантиметър да не изместят границите на НАТО на изток“, дадено на Москва в замяна на съгласието, необходимо в този момент за обединението на двете Германии – ГДР и ФРГ. Русия, която едва беше дошла на себе си след разпадането на СССР, трудно се измъкна от хиперинфлацията и икономическата ситуация, която трябваше да живее от подаяния и просия от „богатите демокрации“ (и колкото по-дълго, толкова по-добре), не можа, разбира се, да си представи, че нейната слабост може да бъде използвана, при това толкова цинично и жестоко.

Накъде трябва да отиде държавата? Можеше да се сгуши в топлия коридор, да се покланя на остатъците от масата на господаря, разбира се.

Възможно е – но това изискваше, разбира се, съвсем различно разбиране на случващото се.

Русия трябваше да се обърне. На изток.

Първият такъв – в буквалния смисъл на думата – обратен завой във въздуха направи тогавашният министър-председател на Русия Евгений Максимович Примаков. Научавайки за началото на бомбардировките на НАТО над Сърбия и нейната столица Белград, той нареди на екипажа на самолета, който летеше за САЩ, да го върне обратно. До Москва.

Тогавашната либерална (цялата останала беше маргинализирана) преса се опита да изкара Примаков, бивш шеф на Службата за външно разузнаване, бивш шеф на външното ведомство на страната, „реакционер с имперски комплекси“. Защото добре информираният и умеещ да взема бързи (макар и болезнени) решения академик, изтоковед и журналист Примаков се осмели да тръгне срещу „генералната линия“. И тя, тази линия, доведе страната и руската държава до едно място – нарича се „бедна задънена улица на пълна зависимост“ от “добротата на благодетелите”, без изход от тази задънена улица.

Именно тогава, преди малко по-малко от четвърт век, се появи първата пукнатина в отношенията между Русия и Запада. Което, разбира се, те се опитаха да прикрият, като построиха крехки мостове.

Въпреки предупрежденията на „старата гвардия“, която знаеше цената на обещанията, идващи от столиците на запад от Брест, всички имаха илюзии, че ще бъдем приети като отговорен „наемател“ в голяма паневропейска „къща“ с единно икономическо и търговско пространство. Ние самите не разбрахме, че Европа разбира равенството единствено като снизхождение към по-слабите и икономически, и геополитически. И на онези, които по тези причини не могат да водят самостоятелна вътрешна и външна политика. Брюксел дори искаше да контролира икономиката ни, раздавайки различни заеми за „подобряване на структурата и инфраструктурата“.

Момичето танцува с този, който я нагости.

Раздавайки заеми, европейският истаблишмънт, който вече мечтаеше да бъде европейски икономически „бос“ на Русия, поиска отчети. Докладите дадоха възможност на икономисти и „цивилни“, и „военни“ да видят (а следователно и да контролират) как и накъде се насочва развитието на страната ни. След като се възползва от успешните пазарни условия, Русия, след като изплати всички сметки и дългове, се отърва от досадните „контрольори“.

Сега трябваше да се реши много по-трудна задача: икономическата база за самостоятелни външни действия вече беше налице, но за осъществяването им беше необходимо наличието на воля и политическа пресметливост..

И времето за такива действия дойде.

Може би не така и бързо, както искахме. Но дойде. И Русия отговори на предизвикателствата. Дотолкова, че паневропейската „къща“ се разтресе. От страх. От русофобия, която веднага скочи до тавана. И от яд, че в плановете си за „слаба и послушна Русия“ са се объркали.

Не Русия започна този спор, а Русия отговори по начина, по който сметна за необходимо, за да реагира на поведението на колективния Запад, който искаше да я принуди да танцува по собствената си свирка.

Не се получи. Днес е ясно, че ако Русия не направи такъв обратен завой, макар и не през Атлантика, а на сушата, можем да загубим суверенитет. И между другото никакви „ядрени арсенали“ не биха гарантирали този суверенитет.

Това е лесно да се види, ако внимателно погледнете същата Франция, например.

Нейната ядрена триада и самолетоносачът „Шарл дьо Гол“ помагат ли по някакъв начин на Париж в провеждането на независима (ключова дума) външна (друга ключова дума) политика?

В края на краищата всеки френски президент, независимо от партийната си принадлежност, започва да танцува за Вашингтон през 2005 г. и го прави вече 17 години подред. И не става дума, че френските лидери са слаби и безволеви, а че архитектурата на света, която също е създадена от тях, изобщо не предполага никакви собствени инициативи, да не говорим за действия.

В света, който самият колективен Запад изгради, има патриции, които вземат решения (те седят главно във Вашингтон и малко в Брюксел) и плебеи без права. Дори тези плебеи да се наричат президенти и министър-председатели, дори и да са избрани с народно гласуване, това не променя същността на въпроса. Правомощията им са ограничени. Те се преструват, че управляват държавите, но са лишени от възможността да контролират каквото и да е в тези държави.

Такава е концепцията за „прекрасния нов свят“, създадена през последните три десетилетия.

Предупреждаваха, че такъв вариант е възможен. Не политици. А творци, по волята на съдбата понякога надарени с дарба на прозорливост.

В „Мъртвия сезон“ на Сава Кулиш, появил се на екраните преди половин век, думите за щастието на „липса на независимост, подчинено на гарантирана вечерна яхния и телесни нощни удоволствия“ са поставени в устата на военнопрестъпника Ричард Хас, който между другото работи за американците (преследва го съветският разузнавач Ладейников). За всички. Както и за щастието от липсата на сравнение – с по-умните, по-талантливите, по-красивите, по-силните. Всичко, което трябва да се направи, е да се напръска подходящия състав газ върху необходимата площ.

Във филма Хас е убит. И на финала Ладейников се връща в Москва, разменен за западен шпионин.

В действителност такъв газ, очевидно, все пак е бил пръскан над част от континента. Европа нямаше Ладейников, за да предотврати това. Но Русия успя да затвори плътно вратата навреме. Така никой не може да ѝ пречи на инициативите, живота и политиката.

А илюзиите за проваления проект вече изчезнаха. Да се разстройвате за това е загуба на време. Предстоят ни много работа и нови постижения. Независимо какво и кой мисли за това днес.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ