ПОЛИТИКА
Цветанов си остана политически лицемер
За малко повече от година всичко в света на бившия зам.-шеф на ГЕРБ от бяло стана черно
Когато прескачат от една партия в друга, политиците обикновено се оправдават, че старата им формация е изоставила принципите си. Същия аргумент използва бившият зам.-шеф на ГЕРБ Цветан Цветанов, за да обясни смайващата лекота, с която натири своите съратници в името на солова политическа кариера. „Това вече не е партията, с която дълги години бях свързан”, обяви драматично той, когато хвърли членската си книжка.
Така ли било? Нищо подобно. ГЕРБ си остава същата, каквато винаги е била. Просто Цветанов трябваше да потърси нови пътища, за да осъществи амбициите си, след като досегашните се затвориха за него, когато се сгромоляса от партийния връх. В подобна ситуация един достоен политик би признал честно своята роля в скандалите, грешките и несполуките от общото им минало. На Цветанов обаче не му стигаше смелост за нещо подобно. Затова, без много да му мисли, отметна от себе си споделените с бившите си съпартийци грехове. Аз милеех за ГЕРБ, на другите не им пукаше, затова ме отстраниха и поех по нов път – такава е елементарната и
наивна версия на събитията
около неговия политически крах, която ни пробутва.
Човек може да гледа единствено с насмешка (и известно съжаление) на подобни оправдания. Особено ако си припомни ключовото място, което Цветанов заемаше в партията повече от десетилетие. От раждането си ГЕРБ имаше две лица подобно на двуликия Янус – едното на Борисов, другото на Цветанов. Малцина помнят, че през 2010 г., когато първото правителство на Борисов беше още в пелени, неговият партиен заместник го беше задминал по рейтинг. „Ние заедно с Цветанов имаме 115 процента срещу 40 на президента. Ние с него сме скачени … Затова му се радвам като на син, като на дете”, вълнуваше се тогава Борисов. Дали беше искрен или не, няма особено значение. Ролята на Цветанов като втори човек в партията и в правителството (в качеството му на вътрешен министър) не оставяше съмнение, че той е сред най-важните хора в държавата. За известно време името му дори се спрягаше – лично от Борисов – като кандидат на ГЕРБ за президентските избори през 2011 г.
Славата му се оказа мимолетна
Популярността му бързо се стопи, най-напред заради скандалите около имотното му състояние. След това дойде аферата с лекарите от Горна Оряховица, които публично обвини в убийство, обвиненията в незаконни подслушвания, безбройните му битки със съдебната власт, множеството спорни полицейски акции, пропаднали в съда. Към края на първия мандат на Борисов неговата дясна ръка беше най-мразената политическа фигура в страната и най-слабото място на правителството. Но винаги се отърваваше от последствия благодарение на странната мекушавост на своя бос, който се задоволяваше с някоя по-строга дума или плесване по ръката. “Партията трябваше да бъде изграждана, партийната работа е тежка и неблагодарна… Всеки иска да стане депутат, кмет, общински съветник. Тези хора се карат, па се разправят, па спорят, па си правят интриги и т.н. Цветанов е като кошчето за душевни отпадъци на всеки един от тях. Аз съм му дал да се занимава с тази работа”, обясняваше слабостта си към него Борисов.
Ако оставим държавните бъркотии настрана, Цветанов се стремеше да направлява и политическата дейност на ГЕРБ. Например той неизменно оглавяваше предизборните щабове на партията. Не го смущаваше това, че като шеф на МВР, който разполага с огромни възможности да оказва влияние върху вота, създава опасност за коректното му провеждане. Също така винаги намираше време да обгрижва партийните структури – дори по едно време се амбицира да гради такива в съседна Турция. В тази връзка още от онова време датира двусмисленото му отношение с ДПС – докато в парламента се лаеха едни други, на изборите, например местните през 2011 г., Цветанов спокойно допускаше взаимодействие между своята партия и формацията на Ахмед Доган в смесените райони. Трябва да се отбележи и позицията му спрямо февруарските протести през 2013 г., които свалиха първия кабинет на Борисов – тогава Цветанов плашеше хората, че криминалният контингент е надигнал глава и държавата едва ли не ще потъне в хаос, ако ГЕРБ падне от власт.
Единственото, което се промени в политическото поведение на Цветанов през втория мандат на Борисов, беше, че
стана по-прикрит и обигран,
след като беше монтиран в парламента, за да поддържа сложната конфигурация от политически сили, които крепяха кабинета „Борисов 2”. Тук отново пролича нюансираното му отношение към ДПС. При управлението на Орешарски той беше в жесток конфликт с влиятелния депутат от движението Делян Пеевски. „Г-н Цветанов, да ви кажа – вие вадите много лъжи, но тепърва ще излиза вие с колко криминално проявени лица сте се виждали!”, скачаше му Пеевски от парламентарната трибуна през 2013 г. Две години по-късно зам.-шефът на ГЕРБ говореше пред медиите, че „има прекалено голяма фиксация върху отношението ни към ДПС и Пеевски” и вместо конфронтация трябвало да се търси „диалог за реализирането на конкретни политики”. Резултатът от диалога с ДПС се оказа „историческият компромис” по правосъдната реформа, който доведе до разпадането на Реформаторския блок – тогавашния основен партньор на ГЕРБ във властта, и косвено допринесе за рухването на второто правителство на Борисов в края на 2016 г.
Позицията на Цветанов в партията обаче продължаваше да бъде непоклатима. Нищо, че като нейния главен „изборджия” се очакваше да понесе някаква отговорност за разгромната загуба на ГЕРБ на президентските избори през 2016 г. Но нали си оставаше „детето” на Борисов, така че
и този провал го подмина
Но поражението му остави горчилка в устата, свидетелство за което беше трайната му неприязън към новоизбрания държавен глава Румен Радев. Тази антипатия намери израз в атаки срещу президента като създаването на парламентарната комисия, проучваща избора на изтребители „Грипен” от служебното правителство на Радев от 2017 г. В същото време Цветанов безспирно показваше колко е щастлив от правителството на Борисов. „Демокрацията не е в опасност, тя е в опасност при служебен кабинет, когато се управлява еднолично в лицето на президента. Сега имаме парламент, имаме опозиция, парламентарно мнозинство. Имаме стабилно правителство и параметри, които ни отреждат до най-развитите държави в ЕС. Премиерът Бойко Борисов вече е цененият фактор за стабилността в Европа” – така говореше зам.-шефът на ГЕРБ в края на 2018 г.
И това отношение не претърпя промяна дори и след като поредният имотен скандал, в който беше въвлечен, принуди Борисов да го скрие на дъното на партийната резервна скамейка. Макар и неангажиран с кампанията за евроизборите през 2019 г., Цветанов бодро уверяваше по медиите, че предстои поредна победа на ГЕРБ. С всички сили се държеше да не изпусне каквото е останало от кариерата му – даже пробва да се прикачи като сътрудник на парламентарната група на партията. И
чак когато му стана ясно, че кариерата му в ГЕРБ е приключила,
демонстративно скъса членската си книжка и се захвана да гради своята партия „Републиканци за България”.
И всичко в света на Цветанов, което довчера беше бяло, изведнъж стана черно. От демократично управлението на Борисов се превърна в еднолично. Правителството, което Цветанов преди хвалеше като европейско, стана изразител на руските интереси на Балканите. Натискът на гражданските протести, които през 2013 г. той оспорваше, през 2020 г. беше вече легитимна причина за предсрочни избори. Президентската институция, която обявяваше за бастион на БСП, сега настояваше да бъде уважавана и защитавана. А ДПС, за което твърдеше, че трябва да се работи посредством диалог, нарочи за основен политически враг наравно с ГЕРБ.
Сега Цветанов очаква 400 000 избиратели да гласуват за него и да го направят „незаобиколим фактор в следващия парламент”. Повече от съмнително е, че толкова много българи ще могат да преглътнат лицемерието му и да го издигнат до статута на влиятелен политически актьор. Или поне трябва да се надяваме, че е така.
ПОЛИТИКА
ПП и ДБ имат достатъчно основание да прекратят мъчителното си съвместно съществуване
Огнян Минчев: ПП и ДБ имат достатъчно основание да прекратят мъчителното си съвместно съществуване.
За ДБ се отваря възможност да оглави едно възстановяващо се единство на “градската десница” – т.е. на синята общност.
Безцеремонното му отношение към номинирането от ДБ на Явор Божанков и Даниел Лорер, както и невъзмутимото отхвърляне на Манол Пейков показват, че Асен Василев не се притеснява да скъса коалиционните връзки на еднолично контролираната ПП с ДБ.

Огнян Минчев
ПП-ДБ могат да се разделят официално, могат и да останат формално в една коалиция, в която двете съставки се интегрират със същия успех, с който се “интегрират” масло и вода. Ако се абстрахираме от остатъка под названието “ДСБ”, ДБ (Да, България) е общност, в която повечето от членовете имат достатъчно високо мнение за собствените си качества, за да бъдат построени под формата на политическа йерархия.
Ръководството на ДБ винаги е било оспорвано, коригирано и търпяно “със скърцане на зъби” от немалка част от партията, която има своите собствени политически амбиции – и не ги крие. Това, разбира се, създава известен хаос, който е много характерен за т.нар. демократична общност още от първите дни на нейното създаване през ноември 1989 г. Тук има много личности и ДБ върви напред – доколкото върви – благодарение на преференциите, които тези личности получават независимо една от друга, и то не само на избори, но и при множество други ситуации.

ПП също бе създадена на принципа на “двойното лидерство”, около което се събраха личности с успешна житейска кариера, не по-възрастни от 40 г. и способни да налагат собственото си его в модел на трудна вътрешнопартийна комуникация и механизъм на взимане на решения. Не е случаен фактът, че партията преживя около 5 години като “облачна” конструкция – през това време никой не понечи да я изгради като организация и йерархия. Асен Василев прекрати това. Той разбра, че в съвременна България виреят само лидерски партийни проекти и взе съответни решения. Пенсионира Кирил, Лена и доста други личностно афиширани фигури в ПП и напълни висшия ешелон на партията със “сиви мишки”, чието основно качество е послушанието.
Следващата стъпка на “силния лидер” бе немилостивия опит за “дисциплиниране” и на коалиционния партньор ДБ… Още в първоначлния период на сътрудничество между двете партии, лидерската група на ПП безцеремонно извиваше ръцете на ДБ, особено при селекцията на кандидат-депутати. Изискванията на ПП за “решетката” третираха ДБ изцяло като “бедни роднини”, на които може да се подхвърли нещо от баницата, но не прекалено голямо парче.

Този подход особено се засили с осъзнаването, че стойностни личности от ДБ с лекота пробиват “решетката” с преференции и оставят ПП в аритметично малцинство в общата парламентарна група. Мисля, че това бяха последните избори, на които Асен Василев ще търпи това състояние на нещата. Безцеремонното му отношение към номинирането от ДБ на Явор Божанков и Даниел Лорер, както и невъзмутимото отхвърляне на Манол Пейков от вчера показват, че Василев не се притеснява да скъса коалиционните връзки на еднолично контролираната ПП с ДБ.
В ДБ също са на границата на своето търпение – и то не само поради нелеките отношения между ръководния екип и част от членовете. Не е приятно открито да те третират като “втора цигулка” в оркестъра, особено като се има предвид, че “първата цигулка” не свири по-добре от теб. Но основният проблем на коалирането с ПП за ДБ произтича от нейната наследствена връзка с “демократичната общност” от близкото минало на България.

През 2016 г. ДБ бе създадена като едно разклонение, специфично частично продължение на разпадналата се като политическо тяло “демократична общност” (СДС-Синя коалиция-РФ и т.н.). Това разклонение бе тематично обособено – борба с корупцията и институционална (правосъдна) реформа, с политическо позициониране в либералния център.
Преди година-две ръководството на ДБ осъзна донякъде, че тези самоограничения – на предмета на дейност и на политическото позициониране – изолират партията дори от хипотетичната възможност да се “завърне” или да оглави едно възстановяващо се единство на “градската десница” – т.е. на синята общност, която за последен път е била заедно във формата на Реформаторския блок.

Ръководството на ДБ взе решение за “десен завой” – към дясноцентристка идентификация, членство в партийната фамилия на ЕНП и – по този начин – разграничаване от коалиционния партньор ПП, който с реторично усилие се удържа в “политическия център”, за да не изпадне изцяло в ляво – където му е мястото.
През следващите седмици и месеци тази коалиция – ППДБ – ще става все по-трудна и безперспективна.
Независимо от степента, в която ще бъдат ангажирани от Прогресивна България за едно квалифицирано мнозинство в НС (да не забравяме, че това мнозинство може да се оформи и с Възраждане, и с “омекналия” лидер на ДПС, и с “отпаднали” депутати от парламентарни групи), двете части на ППДБ и психологически, и политически все повече ще представляват два полюса, а не политическа общност с обща платформа.
Асен Василев може да се възползва от катастрофата на традиционната левица на 19 април, за да инициира един нов лявоцентриски блок – естествено, под свое ръководство. Докато за ДБ се отваря възможността да опита разширяване на своите граници към непредставените останали части от бившата “демократична общност”, с цел реконструирането й в някакъв нов формат вдясно от центъра. Освен всичко друго, управлението на Радев без друго ще породи необходимост от възраждане на единството на “демократичната общност” на геополитическа – проевропейска основа.

Като коалиция, ППДБ е лабилен остатък от един период на политическа криза и фрагментация, в който партиите – алтернативи на статуквото се бориха за цялостна обществена и институционална – антиолигархична реформа, но поради редица причини се саморедуцираха до хаотични усилия за собственото си оцеляване.
Те нямаха достатъчно сили за обществена трансформация и несъответствието между амбициозните им цели и реалния им политически потенциал днес вече е достатъчно основание да прекратят мъчителното си съвместно съществуване, което не носи удовлетворение на никого от тях.
България е в нова политическа ситуация, в която досегашните съюзи и съперничества до голяма степен ще изгубят своя досегашен смисъл.

ПОЛИТИКА
ЕС ръководен от тази розова хунта е дъно!
ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ РЪКОВОДЕН ОТ ТАЗИ РОЗОВА ХУНТА Е ДЪНО!
КАЯ КАЛАС Е ПОТЕНЦИАЛЕН КЛИЕНТ НА НЯКОЯ ПСИХИАТРИЯ И НЕ МОЖЕ ДА ПРЕДСТАВЛЯВА НИКОЙ ИЗВЪН СЕБЕ СИ!
Дипломат номер едно да прогнилия корпоративен евросъюз тиражира фалшиви новини!
Тази комисарка, която формално представлява ЕС и съответно всички държави челнки, обяви най-отговорно, че американското посолство в Киев е евакуирано. Буквално час след изказването на Кая дойде и опровержението от страна на Държавния департамент на САЩ, като от там заявиха, че не знаят за какво точно говори евродипломатката и че мисията им в Киев функционира норамлно съобразно ситуацията.

Няма кой да вземе насериозно ЕС в настоящия му вид и ръководен от подобни карикатури. Заради тези хора Европа отдавна се разглежда от останалата част от света, в т.ч. и САЩ, просто като пазар и нищо повече. Т.е. дойна крава, или свиня „коледник“……
В политически план ЕС е кръгла нула и не случайно Кая и останалите комисари корупционери са в пълна изолация, а изказванията им са само и единствено обект на подигравки и ирония. Няма кой да слуша, а още по-малко да се съобразява с несвързаните брътвежи на шепа лумпенизирани самодържци, които европейските данъкоплатци продължават да издържат, за да им нансят все по-големи икономически щети.
Как въобще някой си представя, че тази полувменема естонска чиновничка би могла изобщо да разговаря с Тръмп, Путин, Си или с Ердоган, например? Единствените, които контактуват с брюкселската утайка са други изпадняци като Санду от Молдова, някое украинско корумпе, или арменецът Пашинян, който ще падне от власт на изборите след месец…..
България трябва да напусне политическите структури на ЕС и да започне своевременна подготовка за предстоящия разпад на тази никому ненужна клептократска клоака!
ПОВЕДЕНИЕТО НА БРЮКСЕЛСКИЯ КОМИСАРИАТ СТАВА ВСЕ ПО-ПОЗОРНО И НЕТЪРПИМО!
ПОЛИТИКА
В партията на Мерц обсъждат да го изхвърлят в движение
Сред членовете на ръководството на партията на канцлера на Германия Фридрих Мерц ХДС се обсъжда сценарий, който не би могъл да бъде по-взривоопасен – неговата смяна “в движение” – насред мандата, пише германският булеварден колос в. “Билд”.
Причината за това е забавянето на реформите в правителството, както и поради исторически ниските резултати на консерваторите в проучванията. Възможността за смяна на канцлера е била обсъдена сред членовете на най-висшите ръководни органи на ХДС, както и сред други видни християндемократи. Досегашните разговори не са били конкретни планове в широк кръг, а по-скоро разсъждения, изразени в по-малки дискусионни кръгове, дали такава възможност съществува и колко реалистична е тя в случай на съмнение. При това всички участници в разговорите са били наясно с огромния политически риск от тази възможност – включително и от провал на новия канцлер. Първите такива слухове бяха публикувани от сп. “Щерн”. Как изобщо би могла да се осъществи смяна на канцлера?
На теория този процес е лесен за изпълнение, пише “Билд”. “Бундестагът може по всяко време с канцлерско мнозинство (абсолютно мнозинство) да избере нов федерален канцлер .” Тази възможност за конструктивен вот на недоверие е предвидена в член 67, параграф 1 от Основния закон. “За това не са необходими нови избори.”, казва професор Йозеф Франц Линднер от Университета в Аугсбург. Ако канцлерът подаде оставка, федералният президент трябва само да предложи нов кандидат, който да бъде избран от Бундестага. На практика обаче смяната на действащия федерален канцлер би била рисковано политическо начинание, чийто успех би зависел преди всичко от един човек: действащия федерален канцлер.
Фридрих Мерц ще трябва да освободи мястото си – или по собствено желание, или под силен натиск от партията. Сред тези, които тогава “ще трябва да заемат мястото на канцлера”, бяха посочени влиятелните министър-председатели от ХДС: Хендрик Вюст (Северен Рейн-Вестфалия), Борис Райн (Хесен) и Михаел Кречмер (Саксония). От известно време в ръководните органи на ХДС почти няма критични изказвания. Членовете на президиума и федералния изпълнителен съвет се страхуват, че критиките им могат да бъдат изнесени в пресата и да бъдат възприети в партията като бунтовници. Това обаче води до това, че канцлерът и лидерът на ХДС не се сблъсква в своите висши органи с критиките, които много членове на ръководството биха искали да изразят.
Вместо това обменът на мнения се осъществява предимно в групи във WhatsApp, сред които има и такива, в които членуват влиятелни регионални лидери, пише “Билд”. Мненията относно готовността на канцлера да се оттегли от най-влиятелната длъжност в страната в случай на необходимост са разнопосочни. Човек, който познава добре канцлера, казва, че Мерц приема публичната критика много присърце и би могъл да се откаже, ако големият ход с реформите се провали. Друг го опровергава и обяснява, че Мерц е много издържлив и няма да напусне доброволно поста си, за който се е борил толкова упорито. Като фаворит за наследник на Мерц през настоящия законодателен период единодушно беше посочен премиерът на Северен Рейн-Вестфалия Хендрик Вюст.
Вюст управлява най-гъсто населената германска провинция от 2021 г. и заема трето място в политическата класация на INSA – малко пред лидера на коалиционния партньор на ХДС – ХСС Маркус Зьодер и далеч пред канцлера Мерц. Според “Билд” в парламентарната група на другия коалиционен партньор ГСДП недоволството е толкова голямо, че подобен сценарий вече не се изключва дори в кръговете на високопоставените членове на групата. Едно нещо е политически наложително за смяната на Мерц: социалдемократите трябва да подкрепят нов кандидат на ХДС, да го изберат за канцлер и да продължат коалицията, пише още изданието.








