Connect with us

АНАЛИЗИ

Запад вече не обещава бъдеще. Той предлага управление и контрол

Западът уби бъдещето: как елитите замениха обществата с управление – Европа постепенно се превръща в империя без демос

Това не е анализ на „кризата на Запада“, а диагноза за неговия съзнателен отказ от социалния договор, от отговорността към собствените общества и от самата идея за бъдеще. От демонтажа на демокрацията през войната като управленски инструмент до Европа като империя на безразличието и България като предвестник – текстът проследява как властта се еманципира от гражданите и започва да управлява разпада.

Винаги разглеждаме глобалните процеси не като поредица от събития, а като цивилизационен избор с дългосрочни последици.

Има думи, които в определен момент престават да описват действителността и започват да я прикриват. Те се употребяват толкова често, че загубват съдържанието си и се превръщат в параван, зад който може да се скрие почти всичко. „Криза“ е точно такава дума. Казваме, че Западът е в криза – икономическа, политическа, морална, ценностна, демографска – и с това сякаш приключваме разговора. Криза звучи като нещо временно, като отклонение от нормалния ход на нещата, като болест, която рано или късно ще бъде преболедувана. Само че онова, което се случва днес, не прилича на болест. Прилича на решение, взето хладно, методично и без угризения.

Западът не се събуди една сутрин изненадан от света. Не беше хванат неподготвен. Не беше изпреварен фатално от историята. Напротив – това, което днес се представя като „неизбежно“, е резултат от дълга поредица от съзнателни избори, вземани далеч от обществото, но за негова сметка. Избори, при които хората не бяха питани какво губят, а само информирани какво трябва да приемат. И тук възниква въпросът, който упорито се избягва, защото е неудобен и разрушителен: от какво точно Западът реши да се откаже, за да запази властта си такава, каквато я разбира днес.

Защото ако се вгледаме внимателно, ще видим, че не става дума за липса на ресурси. Капиталът не е изчезнал. Технологиите не са унищожени. Военната мощ не е изпарена. Финансовите потоци не са пресъхнали. Това, което изчезва, е не материално, а фундаментално – обещанието, че обществото съществува, за да защитава хората си. Не да ги прави щастливи, не да ги изравнява, не да гарантира справедливост в абстрактен смисъл, а да им осигурява рамка, в която животът не е постоянна борба за оцеляване.

Това обещание беше лицемерно, често нарушавано, често предавано. Но то съществуваше. Имаше хоризонт. Имаше идея за утре. Имаше усещане, че колкото и да си слаб, системата няма да те смаже напълно. Днес тази идея е демонтирана не поради катастрофа, а поради излишност. Тя пречи.

Новият Запад не обещава бъдеще. Той предлага управление. Не предлага стабилност, а „гъвкавост“. Не предлага сигурност, а „адаптивност“. Не говори за смисъл, а за „устойчивост“. Това са думи, които звучат модерно и рационално, но зад тях се крие едно просто и жестоко послание: не очаквайте защита – научете се да издържате. Не планирайте – реагирайте. Не изисквайте – приспособявайте се.

Тук се случва голямата подмяна. Несигурността престава да бъде проблем за управление и се превръща в основен инструмент на управлението. Човекът, който не знае какво го чака след шест месеца, не планира семейство. Човекът, който не знае дали ще има работа след година, не задава въпроси. Човекът, който живее в постоянен страх от срив, няма време за гражданско съзнание. Той оцелява. И точно това е целта.

Стабилните общества са неудобни. Те искат отчет. Те задават въпроси. Те очакват баланс между власт и отговорност. Те имат памет и сравнение. Обществата в перманентна несигурност нямат нищо от това. Те са разпаднати на индивиди, затворени в лични стратегии за спасение. Те не се обединяват, защото нямат общ хоризонт. И когато обществото престане да бъде общност, властта престава да се страхува от него.

Това е моментът, в който Западът направи своя ключов избор. Той реши, че повече няма нужда да бъде оправдаван пред собствените си граждани. Че моралният договор може да бъде заменен с административна легитимност. Че отчетността е тежест, а не необходимост. Оттук нататък властта вече не търси съгласие. Тя търси подчинение, облечено в езика на ценностите.

И тук трябва да кажем нещо ясно и без илюзии: това не е грешка, не е отклонение, не е временно изкривяване. Това е нова философия на управление. Философия, в която човекът не е цел, а фактор. Не е субект, а променлива. Не е носител на смисъл, а носител на риск.

От този момент нататък думата „криза“ започва да служи не за описание, а за алиби. Всичко може да бъде оправдано с нея – обедняването, несигурността, разпадането на социалните системи, изчезването на перспективата. „Временни трудности“. „Неизбежни процеси“. „Нова реалност“. Но когато временните трудности продължават десетилетия, когато неизбежните процеси винаги удрят надолу, когато новата реалност винаги означава по-малко защита и повече риск за обикновения човек – тогава вече не става дума за криза. Става дума за избор на страна.

И този избор не е в полза на обществото.

Западът не се разпада, защото не може да се справи. Той се разпада, защото не иска да се връща към модел, който го задължава. Модел, в който властта трябва да обяснява, да убеждава, да носи вина. По-лесно е да управляваш хора, които не очакват нищо. По-лесно е да контролираш общество, което е загубило представа за бъдещето.

Това е началото. Не най-шумното, не най-драматичното, но най-важното. Началото на отказа. Отказ от отговорност. Отказ от обещание. Отказ от самата идея, че властта дължи нещо на онези, върху които упражнява властта си.

Когато властта престане да се страхува от народа, демокрацията не умира изведнъж. Тя не се отменя с декрет, не се забранява със закон, не изчезва с гръм и трясък. Тя се изпразва. Остава формата, но съдържанието бавно се източва, докато накрая думата продължава да се използва, а смисълът ѝ вече не съществува. Именно това се случи в Запада – не като инцидент, а като целенасочен процес.

Изборите останаха. Те дори станаха по-чести, по-добре организирани, по-технологични. Но престанаха да бъдат опасни за властта. Резултатите вече не застрашават стратегическия курс. Независимо кой печели, посоката остава същата. Разликите се свеждат до интонация, до стил, до културни знаци. Сменят се лица, но не се променят решенията. И когато това стане очевидно, изборът се превръща от акт на суверенитет в ритуал на легитимация.

Това е решаващият момент. Не когато хората престанат да гласуват, а когато започнат да усещат, че гласът им няма значение. От този момент нататък демокрацията започва да тежи не като право, а като задължение. Тя вече не дава усещане за участие, а за безсилие. И тогава властта прави следващата стъпка – тя се изнася там, където гласът на обществото не достига.

Реалните решения започват да се вземат в пространства, които са принципно недостъпни за граждански контрол. Наднационални структури, регулаторни органи, комисии, агенции, експертни мрежи. Там няма избори. Няма смяна. Няма наказание. Там има само процедури и „правилност“. Ако нещо се обърка, никой не носи вина – просто „обективните условия“ са били такива. Това е идеалната власт: власт без отговорност.

В този момент народният суверенитет престава да бъде източник на легитимност и се превръща в риск. Гласът на обществото започва да се възприема като нещо опасно, непредсказуемо, дори вредно. Хората „не разбират сложността“. Те „се поддават на емоции“. Те „гласуват неправилно“. Тази реторика не е случайна. Тя подготвя моралното оправдание за ограничаване на самия избор.

Тук се ражда новият образ на врага – не външният противник, а собственият гражданин. Онзи, който не споделя „правилната позиция“. Онзи, който задава неудобни въпроси. Онзи, който не приема, че няма алтернатива. От този момент нататък всяко несъгласие може да бъде обявено за заплаха – за демокрацията, за стабилността, за ценностите. И колкото по-абсурдно звучи това, толкова по-настойчиво се повтаря.

Така демокрацията започва да се защитава от демокрацията. Цензурата вече не е цензура, а „борба с дезинформацията“. Ограничаването на избора не е ограничаване, а „отговорно лидерство“. Моралният натиск не е принуда, а „грижа“. Всичко се преобръща. Езикът се превръща в инструмент за подмяна на реалността.

В този нов ред властта не търси съгласие. Тя търси подчинение, облечено в чувство за вина. Ако не си съгласен, значи си безотговорен. Ако се съпротивляваш, значи застрашаваш общото благо. Ако искаш избор, значи не разбираш колко е сложен светът. Това е изключително ефективна форма на управление, защото тя не изисква репресия. Хората започват сами да се цензурират, сами да се съмняват в правото си на мнение, сами да приемат, че „може би не са достатъчно компетентни“.

И тук демокрацията окончателно се превръща в технология за управление, а не във форма на народна власт. Тя вече не служи, за да изразява волята на обществото, а за да я коригира, филтрира и в крайна сметка неутрализира. Процедурите остават, защото са полезни. Те създават усещане за нормалност. Но съдържанието е изпразнено.

Най-циничното в този процес е претенцията за морално превъзходство. Властта не просто управлява – тя поучава. Тя не просто взема решения – тя възпитава. Тя не просто налага – тя „спасява“. И когато една власт започне да се възприема като морално по-висша от обществото, което управлява, всяка форма на отчетност изчезва. Защото как се търси отговорност от онзи, който твърди, че действа „за твое добро“, независимо от цената.

Това е моментът, в който демокрацията престава да бъде договор и се превръща в монолог. Властта говори, обществото слуша. Ако роптае – значи не е дорасло. Ако отказва – значи е опасно. Това не е временна деформация. Това е устойчива система, в която страхът от народа е заменен с презрение към него.

И тук се затваря кръгът, започнал в първата част. Когато властта вече не се страхува от обществото, тя няма нужда да му обещава бъдеще. Достатъчно е да го управлява в настоящето – чрез несигурност, чрез вина, чрез постоянен натиск да бъде „отговорно“. А отговорността в този нов език означава едно: да не задаваш въпроси.

Има моменти, в които войната престава да бъде трагично изключение и се превръща в работещ модел. Не като случайност, не като катастрофа, а като инструмент. Именно това е най-страшното в начина, по който Западът прие и интегрира войната в своята нова управленска логика. Тя вече не е провал на политиката, а нейно продължение с други средства – и то не толкова срещу външен враг, колкото като средство за дисциплиниране на собствените общества.

Войната има едно изключително удобно свойство: тя суспендира въпросите. Във време на война не се пита „защо“, а „на чия страна си“. Не се обсъждат социални последици, а се броят „необходимите жертви“. Не се търси отчетност, а лоялност. Войната изисква подчинение и го получава не чрез насилие, а чрез морален натиск. И точно затова тя се превърна в толкова привлекателен инструмент за елити, които вече не желаят да обясняват.

Трагедията на Украйна в този смисъл не е просто регионален конфликт, а прецедент. Там видяхме в концентриран, почти лабораторен вид как изглежда общество, поставено изцяло в услуга на абстрактна геополитическа цел. Държава, в която човешкият живот постепенно се превърна в ресурс, а бъдещето – в залог. И най-страшното – това беше представено не като трагедия, а като морално превъзходство.

В Украйна беше извършено нещо много по-дълбоко от военна мобилизация. Там беше нормализирана идеята, че цялото общество може да бъде пожертвано, ако каузата е формулирана достатъчно високо. Че разрушението на икономиката е допустимо. Че демографската катастрофа е второстепенна. Че милионите хора, напуснали страната, са „част от цената“. Всичко това беше облечено в езика на ценностите и по този начин обезвредено като морален проблем.

Това е моментът, в който моралът престава да бъде граница и се превръща в оръжие. Колкото повече жертви, толкова по-висок става тонът. Колкото повече разруха, толкова по-малко пространство остава за съмнение. Всеки въпрос започва да звучи като предателство. Всяко колебание – като слабост. Така войната не просто унищожава, тя възпитава. Тя създава нов тип подчинение, много по-ефективно от класическата репресия.

И тук е голямата илюзия, която Западът старателно поддържа – че този модел е уникален, че е „само там“, че е продукт на специфични обстоятелства. Това не е вярно. Историята показва, че щом веднъж бъде прието, че едно общество може да бъде пожертвано в името на „по-висша цел“, този принцип започва да се разлива. Не механично, не навсякъде еднакво, но логиката му остава същата.

Защото ако е допустимо да се жертва чуждо общество, рано или късно става допустимо да се жертва и собственото – макар и по-бавно, по-цивилизовано, по-тихо. Не с бомби, а с обедняване. Не с фронт, а с несигурност. Не с открито насилие, а с постоянно износване на социалната тъкан.

Войната в Украйна показа още нещо, което рядко се изрича на глас: че обществата могат да бъдат доведени до състояние, в което самите те да настояват за собственото си изтощение, стига то да бъде представено като морално необходимо. Това е новият връх на управленската техника – когато жертвата започне да се възприема като добродетел, а оцеляването като подозрително.

И тук Западът направи следващата си крачка. Той не просто прие този модел. Той започна да го използва като аргумент за вътрешна дисциплина. „Вижте какво се случва там“, „Вижте какво е истинска жертва“, „Вие още имате избор, не се оплаквайте“. Така войната се превърна в средство за заглушаване на социалното недоволство. Всяко искане за защита започна да изглежда като егоизъм. Всяко настояване за стабилност – като морална слабост.

Това е дълбоко разрушителен процес. Защото той изтрива границата между външната политика и вътрешното управление. Войната престава да бъде нещо, което засяга само армията и дипломацията. Тя се превръща в постоянен фон, в аргумент, в оправдание. И когато обществото живее дълго време в този фон, то започва да възприема извънредното като нормално.

Най-страшното обаче е не самата война, а липсата на цивилизационен шок. Липсата на онзи момент, в който обществата да кажат „стоп“. Напротив – войната беше интегрирана, рационализирана, превърната в част от политическия език. Това означава само едно: границата вече е премината. И когато една цивилизация приеме разрушението като допустим инструмент, тя започва да руши и себе си.

Тук войната вече не е средство за победа. Тя е средство за управление. И когато управлението се научи да работи с разрушение, мирът престава да бъде необходим. Той дори става неудобен, защото мирът връща въпросите. А въпросите са нещо, от което този нов Запад се страхува повече от всичко.

Ако войната в Украйна е мястото, където новият модел на управление беше показан в крайна, почти безсрамна форма, то Европа е пространството, в което същият този модел започна да се налага тихо, цивилизовано и с претенцията за морално превъзходство. Без взривове. Без фронтове. Без драматични жестове. И точно затова – много по-опасно.

Европейски съюз не преживява внезапен срив. Той преживява бавна подмяна на смисъла. Европа престана да бъде проект за защита на общества и се превърна в проект за управление на процеси. Това е фундаментална промяна, която не се вижда веднага, защото не се изразява в катастрофи, а в постепенна ерозия. Не в колапс, а в изтощение.

Европейските институции говорят непрекъснато. Те произвеждат думи, документи, стратегии, директиви. Но този говор все по-малко има връзка с реалния живот на хората. Европа говори за ценности, докато стандартът на живот пада. Говори за устойчивост, докато цели отрасли се закриват. Говори за солидарност, докато социалните системи се свиват. И никъде в този говор не се появява въпросът: каква е цената за обществата и кой я поема.

Тук е ключовият момент. Европа престана да мисли за себе си като за съвкупност от конкретни народи, с конкретни страхове, слабости и нужди. Тя започна да мисли за себе си като за нормативен механизъм. А механизмът не съчувства. Той работи или не работи. Ако някой бъде смазан в процеса – това е „страничен ефект“.

Деиндустриализацията не се признава като провал, а се преименува в „преход“. Обедняването не е социален проблем, а „неравенство“. Несигурността не е криза, а „нова реалност“. Това не са просто думи. Това е систематично изчистване на отговорността чрез език. Когато не назоваваш болката, ти не си длъжен да я лекуваш.

Европа вече не обещава по-добър живот. Тя обещава правилно поведение. Не обещава защита, а съответствие. Не обещава сигурност, а адаптация. От човека не се очаква да живее стабилно, а да бъде гъвкав. А гъвкавостта в този контекст означава едно: да понесе загубата без съпротива.

Това е дълбоко антисоциална философия, представена като прогрес. Европа не казва „ще ви защитим“, а „ще ви научим как да издържате“. И когато хората започнат да усещат, че губят повече, отколкото получават, реакцията не е корекция, а морално поучение. Ако протестираш – значи си неинформиран. Ако искаш стабилност – значи си ретрограден. Ако се страхуваш – значи не си разбрал ценностите.

Така Европа постепенно се превръща в империя без демос. Империя не на територии, а на регламенти. Не на завоевания, а на директиви. Не на сила, а на безразличие. Това безразличие не е жестоко, не е злобно, не е агресивно. То е по-лошо – то е хладно. То не мрази хората. То просто не ги смята за централни.

Когато една политическа конструкция престане да се интересува от социалната цена на собствените си решения, тя започва да се разпада отвътре, без това да се вижда веднага. Европа изглежда стабилна, защото конфликтите ѝ са разтеглени във времето, разпределени по държави, обеззвучени чрез бюрокрация. Но под тази повърхност не се натрупва бунт, а празнота – празнота от принадлежност, от доверие, от смисъл.

Все повече хора не могат да отговорят на въпроса „защо съществува тази система“. Не „как функционира“, а „защо“. И когато този въпрос остане без отговор, обществата започват да се отчуждават. Европа се превръща в нещо, към което се приспособяваш, а не в нещо, което защитаваш. А конструкция, която не е защитавана от собствените си общества, може да се задържи само чрез инерция и принуда.

Особено показателно е отношението към социалния разпад. Той не се разглежда като опасност, а като шум. Като нещо, което може да бъде заглушено с още регулации, още комуникационни кампании, още морални апели. Но обществата не се лекуват с апели. Те или получават перспектива, или се разпадат.

И тук Европа започва да прилича на Украйна не по мащаб, а по логика. Логиката, че обществото е вторично спрямо целта. Че хората са средство. Че бъдещето може да бъде жертвано, ако настоящето изглежда морално правилно. Това е цивилизационна слепота, която не изисква външен враг. Тя подкопава системата отвътре.

Европа не се срутва с трясък. Тя се изпразва – от индустрия, от солидарност, от доверие. И когато този процес стигне точката, в която вече няма какво да се изпразва, ще стане ясно, че не става дума за временна криза, а за край на един исторически модел, който отказа да защитава собствените си общества.

Ако дотук можеше да се говори за Запада, за Европа, за войната и за моделите на управление с известна аналитична дистанция, то тук тази дистанция изчезва. Защото има едно място, където всички тези процеси не се наблюдават, а се живеят. Място, където новият ред не е теория, а ежедневие. Това място е България.

България не е изключение. Тя не е аномалия. Тя не е „специален случай“. Тя е концентрат. Тук процесите, които в центъра на Европа се разгръщат бавно и под благовидни предлози, се случиха рано, грубо и без анестезия. Затова и картината е по-ясна, по-болезнена и по-честна. България показва как изглежда обществото, когато социалният договор е не просто нарушен, а изоставен.

Това, което се случи тук през последните десетилетия, често се описва като преход, като труден, но необходим път, като цена за „връщането в Европа“. Но зад този език се крие нещо много по-дълбоко и по-разрушително. Българската държава постепенно престана да носи отговорност за собственото си общество. Не формално, не с декларация, а на практика. Тя престана да обещава. А когато една държава престане да обещава, тя престава и да бъде държава в класическия смисъл.

Бедността сама по себе си не е уникална. Историята е пълна с бедни общества, които оцеляват, защото имат хоризонт. В България проблемът не е просто бедността. Проблемът е липсата на перспектива, превърната в норма. Младите не напускат страната, защото искат повече. Те напускат, защото не виждат защо да останат. Старите не живеят в достойнство, а в търпение. Средното поколение се разкъсва между оцеляване и вина, че не може да осигури бъдеще.

Тук държавата не се възприема като защита, а като препятствие. Институциите не са коректив, а формалност. Политиката не е пространство за избор, а сцена за имитация. Изборите се провеждат, но не пораждат очакване. Те не отварят бъдеще, а затварят цикъл. И когато хората престанат да очакват нещо от политиката, тя престава да бъде легитимна, независимо от процедурите.

Особено показателна е демографската катастрофа. Тя не е просто резултат от икономически трудности. Тя е вот на недоверие, изразен не с бюлетина, а с куфар. Цели региони се изпразниха не защото хората не обичат родината си, а защото родината престана да им предлага място в бъдещето. Това е най-тежката присъда за всяка държава – когато собствените ѝ граждани не виждат смисъл да останат.

България преживя много рано това, което днес започва да се случва в центъра на Европа: разпад на солидарността, атомизация на обществото, превръщане на всеки човек в самостоятелен проект за оцеляване. Тук почти няма общи каузи. Няма илюзии. Няма и доверие. И когато тези три неща изчезнат, обществото престава да бъде общество и се превръща в територия.

Точно затова България е толкова важна за разбирането на новия Запад. Тя показва как изглежда крайният резултат, когато държавата се откаже от ролята си на защитник и приеме ролята си на администратор на упадъка. Когато управлението не се стреми да промени посоката, а да управлява последствията. Когато политиката не предлага решения, а обяснения защо решенията са невъзможни.

И тук се случва най-опасното – нормализирането на разпада. Хората свикват. Свикват с ниските очаквания. Свикват с отсъствието на перспектива. Свикват с мисълта, че „така е навсякъде“ и „няма как“. Това свикване е смъртоносно за всяко общество, защото убива самия импулс за промяна.

България не е предупреждение заради мащаба си, а заради логиката си. Тя показва какво се случва, когато обществото бъде оставено само да се справя, докато елитите се интегрират другаде – в наднационални структури, в чужди мрежи, в абстрактни проекти. Тук разделението между управляващи и управлявани не е политическо, а екзистенциално. Те живеят в различни реалности, с различни хоризонти и с различна отговорност.

И ако в България този процес изглежда груб и циничен, то в Европа той тепърва ще се разгръща. По-меко, по-красиво опакован, но по същата логика. Затова България не е изключение от правилото. Тя е предвестник. Това, което тук се случи рано и без маска, в центъра ще се случи по-късно и с морална реторика.

И най-тежкото в тази картина е не бедността, не корупцията, не институционалната слабост. Най-тежкото е усещането, че държавата и обществото са се разделили завинаги. Че вече няма общ проект, няма общо бъдеще, няма дори общ език. А когато това стане, възстановяването е почти невъзможно, защото няма към какво да се върнеш.

В този момент вече може да се каже ясно и без заобикалки: това, което наблюдаваме, не е криза на Запада, а край на една негова самозаблуда. Край на илюзията, че властта може да се откъсне от обществата си, без да разруши самата основа, върху която стои. Край на убеждението, че управлението е достатъчно само по себе си, че не се нуждае от доверие, от смисъл, от морален договор. Край на представата, че хората могат да бъдат третирани като фактор, без това да има последствия.

Западът, който познавахме, беше противоречив, често лицемерен, често несправедлив. Но той имаше едно ключово качество – вярваше, че трябва да се оправдава пред собствените си общества. Дори когато лъжеше, дори когато манипулираше, дори когато провеждаше жестоки политики, той го правеше с усещането, че дължи обяснение, че трябва да убеждава, че легитимността не е даденост. Днешният Запад вече не вярва в това. Той управлява.

Тази промяна е дълбока и необратима. Властта вече не се възприема като служба, а като функция. Обществото не е партньор, а среда. Човекът не е цел, а ресурс. И когато тази логика стане доминираща, всяка форма на социален договор губи смисъл. Защото договор предполага взаимност. А тук взаимност няма.

Новият ред не обещава нищо. Той не предлага визия, не формулира бъдеще, не изгражда разказ, в който хората да се разпознаят. Той изисква адаптация, гъвкавост, търпение, жертви – но не дава насреща нищо, освен морално превъзходство и административна стабилност. Това не е обществен проект. Това е управление на разпада.

И тук стигаме до най-важното. Обществата могат да търпят много. Могат да търпят бедност. Могат да търпят неравенства. Могат да търпят дори поражения. Но има едно нещо, което не могат да търпят дълго – пълно безразличие. Усещането, че никой не се интересува дали ще оцелееш, дали ще имаш бъдеще, дали децата ти ще живеят по-добре от теб. Това усещане разяжда не бавно, а отвътре.

Точно това виждаме днес. Не бунт, не революция, не масов гняв. Виждаме оттегляне. Хората се оттеглят от политиката, от институциите, от общите каузи. Те престават да вярват, престават да очакват, престават да участват. Това е най-опасната форма на разпад, защото тя не създава видими конфликти. Тя създава празнота.

В тази празнота демокрацията се превръща в ритуал без съдържание. Изборите се провеждат, но не пораждат надежда. Политиката съществува, но не предлага избор. Обществото формално е там, но реално отсъства. А властта, лишена от нуждата да се оправдава, започва да се самовъзпроизвежда, затворена в собствените си структури и език.

Исторически това винаги е завършвало по един и същи начин. Не с внезапен срив, а с изчерпване. С момент, в който системата продължава да функционира, но вече няма какво да управлява, освен самата себе си. В този момент вече няма значение дали я наричаме демокрация, либерализъм или ред. Формата оцелява, съдържанието е изчезнало.

Най-голямата ирония е, че Западът сам унищожава онова, което го направи силен – връзката между власт и общество. Не външен враг, не конкурентна цивилизация, не военен удар. Само отказът да се поеме отговорност към собствените хора. Само убеждението, че управлението е достатъчно, че смисълът е излишен, че бъдещето може да бъде отложено безкрайно.

Но бъдещето не се отлага безкрайно. То или се изгражда, или се губи. И когато обществата усетят, че нямат място в него, те не се вдигат непременно на бунт. Те просто престават да бъдат общества.

Това е истинският край на Запада, който познавахме. Не като география, не като култура, не като институции, а като цивилизационно обещание. И когато това обещание изчезне, не остава нищо, което да оправдае властта, освен самата власт.

А тя никога не е била достатъчна.

*** Споделяйте такива текстове сред приятели и близки в социалните мрежи, защото Фейсбук ги ограничава по понятни причини!? От всички нас зависи да стигнат до повече хора и да променят ситуацията.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТО ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

 

АНАЛИЗИ

Световният тероризъм в подем

Публицистът и анализатор Александър Роджърс обсъжда удара по Запорожката АЕЦ, атаката с дрон в Румъния, оттеглянето на САЩ от преговорите, срива на помощта за Украйна, петролната криза и защо безумният страх на Киев води до неизбежно разрушение.

Изминалата седмица беше значима по няколко начина. Първо, изявленията на Путин след посещението му в Казахстан, където той очерта доста твърда линия както по отношение на Украйна, така и на Армения, както и желанието на Пашинян да напусне Евразийския икономически съюз.

Изявленията на Пашинян бяха съпроводени с нагледна демонстрация, че Росселхознадзор може да открие ябълкови молци не само в арменски плодове и зеленчуци (95% от които се изнасят за Русия), но дори в коняк и минерална вода.

И на Европа беше напомнено, че всяка точка, от която е атакувана Русия, е легитимна цел за руските въоръжени сили, независимо от териториалната ѝ принадлежност.

Украйна организира провокация с дрон, който се разби в Румъния. След това глобалистите обвиниха Русия (въпреки че не представиха доказателства, че това е бил нашият дрон). И, както обикновено, заявиха своята „решимост да продължат да подкрепят Украйна“.

В действителност, не само на думи, девет от 18-те държави, участващи в чешката инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, организирана от сваления пилот Павел, се оттеглиха. А на срещата на върха на външните министри на ЕС в Лимасол, както съобщава Junge Welt, се проведоха затворени дискусии за възможността за пълно спиране или драстично намаляване на финансовата помощ за Украйна. Много страни от ЕС, особено тези на юг и запад, все по-често изразяват умора от необходимостта да се отпускат милиарди евро.

На този фон и с постоянно влошаващата се ситуация на фронта, Украйна предприе атака с дрон срещу Запорожката атомна електроцентрала. Украинският дрон удари турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала. Дронът беше управляван чрез оптични влакна, което изключваше възможността за случайно попадение. Ударът на дрона върху турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала бележи първата в историята целенасочена атака срещу основното оборудване на централата. Подозирам, че марионетната МААЕ, както обикновено, ще се престори, че не е забелязала.

Киевският режим, предчувствайки предстоящата си гибел, прибягва до все по-отчаяни провокации – кървави (като в Старобелск), опити да превърне локален конфликт в глобална война (като удара с дрон в Румъния) и/или да предизвика голяма катастрофа (като удара в атомната електроцентрала). Водени от безумен страх, те напълно и окончателно са загубили ориентир.

Съединените щати, на които някои възлагаха надежди за мирно разрешаване на конфликта, се оттеглиха от преговорния процес (и, съдейки по другите им действия, не са способни да водят ефективни преговори). В момента те са изправени пред сериозни проблеми с Иран, чиято агресия им се обръща срещу тях.

Те не само са изразходвали лъвския пай от боеприпасите си за цяла гама от артикули (от нападателни ракети до боеприпаси за противовъздушна отбрана), но в резултат на това призивите на Зеленски за „Дайте ни малко PEP“ остават без отговор, тъй като просто няма какво повече да се даде. Опитите за преговори с Иран отново стигнаха до задънена улица, а обещаните от Тръмп напредък, отстъпки и Сделка, както обикновено, не се материализираха.

Междувременно ситуацията с доставките на петрол се влошава и, както съобщава CNBC, Exxon Mobil предупреждава, че запасите от петрол ще достигнат опасно ниски нива през следващите две до три седмици, което ще доведе до рязко покачване на цените – до 150-160 долара за барел суров петрол Brent.

 

Влошаващата се енергийна криза ще засегне както самата американска икономика, така и европейските планове да се въоръжат за война с Русия. И аз вярвам в Тръмп; неговият чудесен принцип TACO (Тръмп винаги отстъпва) би могъл да помогне иранската криза в крайна сметка да тласне колективния Запад на колене, когато петролните запаси се изчерпят и икономиките им се сринат.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

СЛЕД УКРАЙНА: КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НА НОВИЯ РЕД

Първата фаза на войната е за територия. Втората – за технологично надмощие. Днес навлизаме в третия пласт: светът започва да калкулира следвоенното преразпределение на активи, пазари и институции, докато фронтът все още е активен.

Цифрите и дипломатическите ходове от последните седмици показват ясно едно: голямата политика вече не се интересува от идеали, а от договори. Търгът за бъдещия световен ред е официално открит.

1. „МИР ДО ЗИМАТА“ НЕ Е ПРОГНОЗА, А ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТ

Когато украинският клоун Зеленски заявява пред американската мрежа CBS, че дипломатическо решение е необходимо до началото на зимата, това не е израз на слабост. Зеленски категорично опровергава информациите за „още 2-3 години война“, наричайки ги дезинформация.

ФАКТИТЕ: Целта на този срок не е календарна, а стратегическа. Това е директен сигнал към Вашингтон за засилване на санкциите и натиска, преди студът отново да бъде използван като оръжие. Украйна се опитва да капитализира моментното си предимство — установяването на огневи контрол над логистиката в прифронтовите зони (като пътя Мариупол-Крим), преди Русия да реорганизира енергийния шантаж през зимата.

2. ТЕХНОЛОГИЧНАТА АСИМЕТРИЯ В ЦИФРИ

Тезата, че Русия печели войната на изтощение, се сблъсква с твърдата военна статистика. Макар Москва да атакува с масирани рояци (като удара с 265 дрона в началото на юни, при който са поразени жилищни сгради в Одеса и Харков), ефективността на сухопътните ѝ операции спада драстично.

ФАКТИТЕ: Данните на Института за изследване на войната (ISW) са категорични. От началото на годината до 26 май Русия овладява едва 104 кв. км украинска територия. За същия период на предходната година тази площ е 1619 кв. км — СПАД ОТ НАД 15 ПЪТИ. На този фон, според западни анализатори, руските загуби възлизат на 30 000 – 35 000 войници месечно. Технологичното предимство на Запада буквално блокира руския демографски мащаб.

3. ГОРИВОТО КАТО ОСНОВЕН ФРОНТ

Украинските атаки по руската енергийна инфраструктура не са просто психологически натиск. Те дават конкретен икономически резултат, който принуждава Кремъл да взима спешни мерки.

ФАКТИТЕ: Доказателство за това е безпрецедентното решение на руското правителство да наложи временна забрана за износ на авиационен керосин до 30 ноември, след като по-рано ограничава и износа на бензин. Въпреки твърденията на Министерството на транспорта, че дефицит няма, експертите посочват ударите по руските НПЗ като основна причина за срива. Изводът: Украйна успешно лишава Русия от горивото, нужно за водене на войната, оскъпявайки всеки следващ ден от конфликта.

4. ГЕРМАНСКИЯТ КАПИТАЛ СЕ ВРЪЩА НА ТЕРЕНА

Докато политиците в Брюксел гласуват санкции, едрият бизнес вече се позиционира за следвоенната икономическа реалност. Капиталът не търпи вакуум.

ФАКТИТЕ: За първи път от началото на инвазията германски предприемачи официално присъстват на Международния икономически форум в Санкт Петербург. Изявлението на Матиас Шеп (председател на Руско-германската външнотърговска камара) е показателно: „Западът не трябва завинаги да отказва достъп до руския пазар и суровини в полза на Азия“. Европейският бизнес вече изчислява как да си върне контрола върху евтините ресурси, преди те да бъдат окончателно абсорбирани от Китай.

5. АРМЕНИЯ: СТРЕС-ТЕСТЪТ ЗА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ

Случаят с Армения е перфектната геополитическа лаборатория. Той показва какво се случва, когато малка държава се опитва да смени орбитата си във време на глобален сблъсък.

ФАКТИТЕ: Правителството на Никол Пашинян суспендира участието си в ОДКБ и посреща европейски лидери (включително Зеленски) в Ереван, опитвайки се да интегрира страната към Запада. Отговорът на Русия е строго икономически: след забраната за внос на арменски лимонади, руският Росселхознадзор блокира и експорта на арменска риба. Малките държави са изправени пред брутален избор: или успяват бързо да изградят нови партньорства, или икономиките им биват смазани от бившия хегемон чрез директен търговски натиск.

6. ФАЛИТЪТ НА ООН И КРАЯТ НА СТАРИЯ РЕД

Най-красноречивият факт за разпада на следвоенната архитектура не са ракетите, а счетоводните баланси на институциите, създадени да пазят мира.

ФАКТИТЕ: Според The Wall Street Journal, ООН е на ръба на банкрута с недостиг от над 4 МИЛИАРДА ДОЛАРА. Двата най-големи спонсора – САЩ и Китай – задържат плащанията си. За да оцелее, организацията съкращава рекордните 3000 длъжности, намалява смените на преводачите и дори спира ескалаторите в централата си.

Символът на този институционален колапс е абсурдът, при който ръководството опитва да спести 700 000 долара чрез затваряне на един от охраняемите входове, но ДИПЛОМАТИТЕ ПРОТЕСТИРАТ и входът се отваря отново след 2 дни. Докато бюрокрацията брани собствения си комфорт, липсата на средства води до реален ръст на глада и спиране на ваксинациите в зависимите региони. Старият ред вече буквално не може да си плати сметките.

7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И ВЕРИЖНИТЕ КРИЗИ

Украйна не съществува във вакуум. Геополитиката днес функционира като система от скачени съдове, където кризата на единия континент мигновено детонира другия.

ФАКТИТЕ: Тримесечната блокада на Ормузкия проток от страна на Иран директно удря световните енергийни пазари и логистиката. Дипломацията е в пълна задънена улица – споразумението за прекратяване на огъня реално е блокирано от американския президент Доналд Тръмп, след което Иран официално прекратява преговорите със САЩ заради продължаващите израелски удари по Газа и Ливан.

В същото време вътрешната стабилност на самия Израел деградира. В Йерусалим се отчита рязък скок на нападенията срещу християни (включително от униформени войници), които биват публично оправдавани от крайнодесни фигури като министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Резултатът: 50% ОТ ХРИСТИЯНИТЕ ПОД 45 ГОДИНИ ОБМИСЛЯТ ЕМИГРАЦИЯ.

Един провален договор във Вашингтон или бомбардировка в Ливан моментално оскъпява войната в Европа и разтяга военните ресурси на Запада.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Фактологията е безмилостна. Русия губи военна инициатива и териториално темпо, но се окопава. Украйна методично разрушава горивната логистика на противника. Германският бизнес чертае планове за руските суровини, Близкият изток парализира глобалните доставки, а старият ред в лицето на ООН е в технически фалит.

В този свят на сурови цифри и директен икономически натиск, малките държави нямат време за геополитическа романтика. Примерът с Армения показва, че всеки опит за нерешително маневриране се наказва с тежки икономически удари.

За да оцелее и просперира, България трябва да превърне своята география от пасивна територия в защитена, високотехнологична и логистично интегрирана система. Защото новият ред няма да се договаря въз основа на международното право, а въз основа на това КОЙ КОНТРОЛИРА РЕСУРСИТЕ, ИНФРАСТРУКТУРАТА И КАПИТАЛА.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

НИКОЯ ВОЙНА НЕ СТРУВА СМЪРТТА НА ЕДНО ДЕТЕ

Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство?

Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа.

Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.

от Олег Нестеренко, март 2026 г.

На снимката: 14-месечната внучка на аятолах Хаменей, убит от Съединените щати заедно със семейството си.
—————————–
Преди четири години, през март 2022 г., седмица преди първите мирни преговори между Русия и Украйна, споделих статия в LinkedIn. Представям я тук, точно както беше написана, без да променям нито един ред. Убеден съм, че посланието ѝ остава изцяло актуално през март 2026 г., след четири години война в Украйна и само дни от началото на агресията на Иран.

Никоя война не струва смъртта на едно-единствено дете.

Като баща, преживял смъртта на едно от тези четири деца, като човек, който е видял войната от първа ръка – аз съм в добра позиция да кажа това.

За тези, които трудно виждат отвъд образа, които не могат да видят ясно под потопа от продължаваща пропаганда, и за тези, които не знаят достатъчно за историята, ето малко пренареждане на идеите за истинските виновници за хаоса в света, от които последните събития в Украйна са само последният пример от дълъг списък и със сигурност не са последният.

Това са фактите за основните жертви на Русия? Не – за основните жертви на „демокрацията“ на американската държава (да не се бърка с народа), заедно с коментари относно ситуацията с възмущението от „цивилизования свят“, съпътстващо кланетата.

За да избегна прекаленото многословие, ще дам само няколко кратки примера, започвайки от края на Втората световна война. Няма да обсъждам над 65 000 убити френски цивилни и над 100 000 ранени от бомби, взривени в САЩ между 1941 и 1945 г. Няма да обсъждам и големите „демократични“ постижения на Съединените щати преди 1941 г., като например близо 12 000 000 смъртни случая от геноцида на коренното население на Америка от 1492 до 1900 г., в който американците са допринесли значително.

Цитираните от мен цифри не включват смъртта на бойци, нито десетките милиони ранени, осакатени и разселени цивилни. Цифрите показват само броя на труповете, без да разкриват пълния мащаб на бедствието, причинено от глобалната дестабилизация на районите, посетени от самопровъзгласилите се защитници на „ценностите на цивилизования свят“.

Корея и Китай / 1950-1953:
Близо 3 000 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Гватемала / 1954-1996:
Повече от 40 години гражданска война, организирана и поддържана от Съединените щати, са довели до смъртта на над 250 000 души.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Индонезия / 1958-1966:
Американските бомбардировки през 1958 г. доведоха само до неколкостотин смъртни случая на цивилни – „обикновена дреболия“, така да се каже – но продължителното поддържане на гражданската война от Съединените щати от 1958 до 1966 г. доведе до повече от 23 000 000 смъртни случая.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Виетнам / 1955-1975:
Повече от 430 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Камбоджа / 1969-1975:
Близо 150 000 души бяха убити, предимно от масивни бомбардировки от страна на САЩ.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 1990-1991:
Сред 100 000 убити цивилни, предимно деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Босна / 1994-1995:
Близо 50 000 убити цивилни.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сърбия / 1999 г.:
Близо 3000 цивилни бяха убити. За 78 дни въздушни бомбардировки върху сърбите бяха хвърлени 22 000 тона бомби. Една трета от училищата в страната бяха разрушени.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 2003-2022:
Най-„оптимистичните“ западни оценки включват 130 000 убити цивилни. Истинската цифра за всички американски агресии срещу тази страна е над 1 000 000 цивилни жертви, включително приблизително 500 000 смъртни случая на деца.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Афганистан / 2014-2022:
Според най-скромните оценки са убити над 50 000 цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сирия / 2014-2021:
Повече от 1000 цивилни бяха убити директно от бомби, извършени от американците и техните васали.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Украйна / 06.04.2014-23.03.2022:
Повече от 3500 цивилни са убити в Източна Украйна, в Донбас.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Официалният знаменател на клането в Донбас: „ОАТ“ – Антитерористична операция. От 2014 г. насам 15% от украинците, живеещи в Донбас, са класифицирани като терористи от властите в Киев.

Тези „терористи“, включително повече от 150 деца, са убивани предимно не от „конвенционални“ войски, съставени от „нормални“ мъже, а от ултранационалистически и истински неонацистки войски (полк „Азов“, милиция „Десен сектор“, батальон „Донбас“ и др.), чието съществуване се дължи на непоколебимата толерантност на последователните украински власти от февруари 2014 г. насам.

Защо такава толерантност? Просто е: именно членовете на тези структури, съставени от утайката на украинското общество, бяха тези, които ръководеха свалянето на „проруското“ украинско правителство през 2014 г. Тези маргинали от вчерашния ден са новата „дълбока държава“ на Украйна днес.

Беше твърде опасно за горкия Зеленски (който, между другото, беше избран с програмата си за регулиране на ситуацията в Донбас и установяване на мир) да атакува тези изпълнители на създаването от Съединените щати, с „логистичната“ подкрепа на техния васал, ЕС, на днешната нова украинска държава.

Важен момент: наистина Съединените щати и техният васал, ЕС, настояха (под масата, разбира се) тази паравоенна формация „батальон „Азов“** да бъде интегрирана в украинската армия като редовен полк.

Да не забравяме: говорим главно за ерата преди Тръмп, когато почти цялото не само население на ЕС, но и правителствата на последните живееха с безумната увереност, че Съединените щати не мислят и никога не са мислили, освен за собствените си интереси, и бяха сигурни, че американските лозунги съвпадат идеално с реалността.

Украйна / 24.03.2022:
Къде е възмущението на „цивилизования свят“?
.
Тя е тук! Най-накрая.
.
И това беше така още преди появата на жертви сред цивилното население.

Това напълно променя всичко за „цивилизования свят“, веднага щом възникне конфликт, който не е част от кланетата, извършени директно от Съединените щати.

Това, което се случва в момента в Украйна, е, съвсем просто казано, „джакпотът на века“ за силните отвъд Атлантика. Ако така наречените мирни преговори между 2014 и 2022 г. не донесоха абсолютно нищо, това по никакъв начин не се дължи на инициативата на марионетките в Киев, които бяха пряко контролирани от правителството във Вашингтон. Истинските мирни преговори, започващи утре, биха били истинска геополитическа и финансова катастрофа за американското правителство. Следователно последното ще направи всичко възможно, за да гарантира, че този конфликт ще продължи възможно най-дълго.
.
За да се обяснят подробно многото елементи на този „Джакпот на века“, е необходима отделна голяма глава.
.
Накратко, говорих само за 12-те големи престъпления срещу човечеството, извършени от последователни правителства на САЩ.

Не съм говорил за толкова много други „официални“ „доброжелателни“ операции, включващи директни бомбардировки на цивилни от Съединените щати по света, като например в Куба през 1959-1961 г., в Конго през 1964 г., в Лаос през 1964-1973 г., в Гренада през 1983 г., в Ливан през 1983 г., в Ел Салвадор през 1980-1990 г., в Никарагуа през 1980-1990 г., в Иран през 1987 г., в Панама през 1989 г., в Кувейт през 1991 г.; в Сомалия през 1993 г., през 2007-2008 г., през 2011-2022 г.; в Судан през 1998 г.; в Йемен през 2002, 2009 г. и 2011-2022 г.; в Пакистан от 2007 до 2015 г.; в Либия от 2011 до 2015-2019 г. И дори не съм споменал многобройните „тайни“ операции, извършвани масово по целия свят със същата благородна цел за защита на „американските интереси“.
.
В 250-годишната история на Съединените щати е имало само приблизително 20 години, през които страната не е водила война извън границите си. Останалата част от това време – 230 години – е белязана от кланета извън границите ѝ. От 2014 г. насам дойде ред на Украйна.
.
Франция, наред с много други, васална държава на Съединените щати в продължение на повече от 50 години, с изключение на няколко малки „бунта“, които са просто незначителни неуспехи за покорената нация, винаги е била непоколебима в подкрепата си на усилията за „демократизация“, предприети от нейния господар. Почти всички гореспоменати „демократични“ действия в даден момент са били гледани много благосклонно от различните последователни администрации на Елисейския дворец.
.
Възмущението на „цивилизования свят“ НЕ СТРУВА НИЩО.
.
Ако имаме глобален поглед върху света от последните 70 години, а не истеричната слепота от последните няколко дни – днешното възмущение изглежда почти нездравословно и перверзно, защото е напълно откъснато от контекста на реалността на това, което се случва всеки ден по света в продължение на толкова десетилетия.
.
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство? Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа. Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.
.
Но в никакъв случай не съм наивен: предвид нивото на широко разпространена индоктринация и степента на непроницаема местна пропаганда, напълно осъзнавам, че мнозинството от западните читатели на това писмо имат съвсем различно, предварително замислено мнение по темата. Това изобщо не ме притеснява.
.
Населението на западните страни от НАТО винаги е имало много сериозни трудности да разбере, че високите принципи и ценности, прилагани в рамките на собствените им граници, нямат абсолютно нищо общо, дори отдалечено, с тези, провъзгласени от въоръжените сили на „цивилизования свят“ извън техните територии.
.
Това, на което Западът е свидетел през последния месец и за което е бил напълно сляп през осемте последователни години, предшестващи този последен месец, не е началото на нова война. Това е просто разширяване на бойната зона, която вече е нараснала от 3% от територията на Украйна (населена с 15% от жителите на страната) до 15% от територията.
.
Разликата между вас и руснаците: руснаците са свидетели на бомбардировките на градове, разрушаването на гражданската инфраструктура, труповете на деца, военните престъпления и масовото напускане на страната на бежанците от 95 месеца, а вие – от 30 дни.
.
автор Олег Нестеренко
———————
П.С.: Днес е ред на Иран. Чий ред е утре?
.
** Терористични и екстремистки организации, забранени в Руската федерация
.
* Тази статия датира от 23 март 2022 г., дори преди началото на първите мирни преговори, които се проведоха между Русия и Украйна в Истанбул от 28 до 30 март 2022 г.
——————–
Krasimira Filcheva

Continue Reading

БЪЛГАРИЯ

БЪЛГАРИЯ2 days ago

Радев изплаши Тръмп с ултиматума за визите

“Самолети си взимам но визи на Българи не давам.” Радев даде ултиматум на американците, “или американски визи или си махнете...

БЪЛГАРИЯ3 days ago

Веригите се мобилизираха да спрат мерките срещу надценките

Икономист: Веригите се мобилизираха да спрат мерките срещу надценките Той предупреди, че големите търговци не са склонни да понесат удар...

БЪЛГАРИЯ4 days ago

Вампирите от Брюксел: “Унищожете пенсионерите, жените ви да спрат да раждат, спрете да ядете, спрете да пиете вода”

Вампирите от Брюксел: “Унищожете пенсионерите, жените ви да спрат да раждат, спрете да ядете, спрете да пиете вода” Терористите от...

БЪЛГАРИЯ4 days ago

Възход ли, Йотова?! Защо лъжеш? Та те ни е*аха майката

ВЪЗХОД ЛИ?! “България е в невероятен възход”, радва се служебната президентка Йотова. И се аргументира с…”Бангаранга” и джирото. Да, съгласен...

БЪЛГАРИЯ4 days ago

Борисов, дегенерат, какво ти пречи генерал Заимов?!

Както казваше едно време фашиста Велински, за неговия слуга “Каишков с каишите. Та така и лакея Борисов. Слугата на немското...

ПОЛИТИКА

ПОЛИТИКА1 week ago

ПП и ДБ имат достатъчно основание да прекратят мъчителното си съвместно съществуване

Огнян Минчев: ПП и ДБ имат достатъчно основание да прекратят мъчителното си съвместно съществуване. За ДБ се отваря възможност да...

ПОЛИТИКА2 weeks ago

ЕС ръководен от тази розова хунта е дъно!

ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ РЪКОВОДЕН ОТ ТАЗИ РОЗОВА ХУНТА Е ДЪНО! КАЯ КАЛАС Е ПОТЕНЦИАЛЕН КЛИЕНТ НА НЯКОЯ ПСИХИАТРИЯ И НЕ МОЖЕ...

ПОЛИТИКА2 weeks ago

В партията на Мерц обсъждат да го изхвърлят в движение

Сред членовете на ръководството на партията на канцлера на Германия Фридрих Мерц ХДС се обсъжда сценарий, който не би могъл...

ПОЛИТИКА2 weeks ago

Налудничави политици на запад не разбират колко са слаби пред Русия

Рябков: Западът не разбира очевидното. Русия като ядрена държава не може да бъде победена стратегически, заяви зам.-външният министър Сергей Рябков....

ПОЛИТИКА2 weeks ago

Районният кмет като връзка между гражданите и институциите

Кандидатурата на инж.-ик. Георги Неделчев за район „Средец“, София, поставя въпроса как местната власт може да чува хората, особено там,...

СВЯТ

СВЯТ3 days ago

Двойните полицейски стандарти са ясни симптоми на цивилизационен упадък

Високо напрежение между САЩ и Великобритания след убийството на студент с 21-сантиметров церемониален нож. Великобритания реагира остро на призиви на...

СВЯТ3 days ago

„Синчето“ на Тръмп сключи сделка — Киев отново е в пламъци

„Синчето“ на Тръмп сключи сделка — Киев отново е в пламъци. Суров отговор за Санкт Петербург: стотици изгорени безпилотни летателни...

СВЯТ4 days ago

Стармър нагло призова Илон Мъск да спре да се намесва в политиката на Великобритания

Поредният слуга в кралството Киър Стармър заяви в четвъртък, че Илон Мъск трябва да спре да се намесва в британската...

СВЯТ5 days ago

Време е шизофрениците в Брюксел да развеят белия флаг

Зеленски трябва да капитулира веднага. Менторите му от ЕС са морално задължени към човечеството да развеят белия флаг сега. Докато...

СВЯТ7 days ago

Какво точно каза Шойгу?

​Шойгу потвърди официално пред държавната агенция ТАСС, че ударът по дебилите в Киев, за който руското Външно министерство предупреди, може...

Trending