БЛОГ
Хвърли младата надзирателка за цяла нощ в килията на убийците
Директорът на затвора хвърли младата надзирателка за цяла нощ в килия при най-опасните затворници, за да я накаже – а на сутринта, когато надзирателите отвориха вратата, се уплашиха от това, което видяха.
Всичко започна с една рутинна проверка на килиите.
Младата надзирателка Анна, нова и все още твърде честна за това място, вървеше по коридора, когато чу тъп звук от удар.
Тя спря, заслуша се – и накрая надникна през полуотворената врата.
Вътре по-възрастният надзирател, намусен и брутален, притискаше с палката си един затворник към пода, който едва беше в съзнание.
„Ако писнеш още веднъж, ще ти покажа какво е дисциплина“, изсъска той.
Затворникът падна на пода, а надзирателят отново вдигна палката, без да спира.
Анна внезапно извика:
„Спрете! Ще го убиете!“
Надзирателят се обърна.
„Какво си мислиш, момиче? Това не те засяга.“
Но вече беше твърде късно.
Анна беше видяла всичко.
И реши да не мълчи.
На следващия ден Анна подаде доклад.
Надзирателят беше деградиран и му намалиха заплатата.
И точно тогава историята стигна до директора на затвора.
Директорът я повика в кабинета си без почукване и без формалности.
Той седна на бюрото, без дори да я погледне.
„Значи си решила да играеш героиня?“ – гласът му беше студен.
„Казах само истината“, отвърна Анна, макар вътрешно да трепереше.
„Истината?“ – той внезапно вдигна глава.
„На чия страна си? На нашата или на страната на тези… животни?“
„И те са хора“, каза тя тихо, но уверено.
„Никой няма право просто така да ги бие.“
Той удари с юмрук по бюрото.
„Гледам, че езикът ти е твърде дълъг! Много твърде дълъг! И щом толкова държиш да защитаваш затворниците…“ – той се изправи и се приближи плътно до нея.
„Тогава ще прекараш нощта при тях. В най-опасната килия. Там бързо ще разбереш кой кой е.“
„Какво?“ – Анна побледня.
„Искаше да си справедлива? Бъди. Приятна нощ, защитнице. Утре сутрин ще видим дали ще си толкова смела.“
Когато я доведоха до килия №12, дори надзирателите си размениха тревожни погледи – там никого не водеха просто така.
Вратата се затръшна тежко.
През нощта от килията се чуваха странни звуци, но никой не посмя да се приближи.
А на сутринта, когато надзирателите отвориха вратата, онемяха от ужас.
Анна беше останала сама с тримата най-опасни затворници в затвора.
Чуваше се само тежкото ѝ дишане.
Един от тях – най-силният, с белег през половината лице – се изправи и се приближи.
Анна очакваше удар.
Но той само каза:
„Той те хвърли при нас? Защо?“
Анна разказа всичко.
Как беше защитила пребития затворник.
Как беше подала доклад.
Как беше наказана за това.
Мъжът се усмихна криво.
„Значи не лъжеш… Историята я знаем. Той едва не уби нашия брат.“
Вместо заплахи, те ѝ поднесоха стол.
Дадоха ѝ вода.
Заприказваха се.
Цяла нощ говориха, шегуваха се, спомняха си за семействата си и за живота преди затвора.
За първи път Анна видя в тях не само престъпници – а хора, на които просто никой не беше дал втори шанс.
На разсъмване тя заспа на едно от леглата, увита в чуждо одеяло.
Сутринта, когато надзирателите отвориха вратата, единият побледня, другият отстъпи изплашен.
На пода спеше най-бруталният затворник, който иначе нападал всички – през нощта той беше отстъпил леглото си на Анна.
А Анна спеше спокойно на неговото легло.
Най-едрият от затворниците погледна смаяния надзирател и каза:
„Ако ти беше на нейно място, момче…“ – той се наведе напред.
„Нямаше да изкараш нощта.“
БЛОГ
Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени
Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.
– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.
– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.
– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.
– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.
Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.
Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.
Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.
Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.
Това другаде няма да го чуете.
ПП: Имам три деца.
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!








