БЛОГ

Пази се от Българи в чужбина!

„Пази се от българи в чужбина!“ – колко ли деца са изпращани от родителите си с тези думи на уста. Не за друго, а защото „Българин за българина в чужбина е чужденец…“, учи тъжната ни емигрантска практика.

Това ужасяващо клише за народопсихологията ни обаче не е задължително. Нещата всъщност могат да бъдат точно обратните – всичко зависи само от нас и от нашите действия. Това става ясно от примера на група млади българи в Германия.

Идеята за сдружение на българските студенти в Манхайм се заражда още през 2003 г. През 2004-а то вече е официално учредено и регистрирано в съда и в университета. Инициатор и председател на инициативата е Кирил Радев.

На поканата ми за виртуален разговор отвръща Максим Пенев, на 21 години от София. Завършил е 91-а Немска езикова гимназия в родния си град, след което започва бакалавърското си обучение по бизнес информатика в Университета в Манхайм. В момента е втори курс.

Въпреки че живее в чужбина, Максим се старае да поддържа връзката си с България жива. От февруари 2014-а e председател на „Бай Ганьо“, а от август – част от организаторския екип на кариерното изложение за българи в Германия BG Careers Fair Germany.

Защо точно Бай Ганьо? Не е ли този литературен образ една лоша емблема за България – тип поведение, от което се срамуваме?
Както гласи и мотото на сдружението – „Нашето име е нашето предизвикателство“. Образът на Бай Ганьо е изключително противоречив, но все така актуален и полезен. Всеки от нас, българите в чужбина, е една малка България в очите на другите.

Ние представляваме не само себе си, но и страната си. А образът на Бай Ганьо е сигнална лампичка, която да ни напомня да се борим с типичните за него черти, но без да забравяме откъде идваме, което е другата често срещана, но тъжна крайност.

Какви са вашите дейности?
Основна цел на сдружението е да подпомага българските студенти в региона, особено новопристигащите. За много хора преходът от училищния живот към студентския и то в чужбина, далеч от семейство и приятели, е труден. Затова сме насреща за въпроси и съдействие още преди пристигането на студентите в Германия. Организираме и информационна среща, менторска програма, помагаме при намирането на жилище.

Всяка година организираме коледна благотворителна акция, като продаваме ръчно изработени картички, коледни играчки и сладки в университета, а със събраните средства се организират екскурзии за децата от дома в с. Доганово.

Сдружението има група по народни танци, театрална група, литературен клуб и футболен отбор. Други дейности са български филмови вечери, екскурзии и различни културни събития, които да поддържат българския дух, както и да представят културата ни пред немските студенти.

Тази година например раздавахме мартеници и проведохме флашмоб с български народни танци в двора на университета. В момента пък заедно с Българското училище в Манхайм и бивши студенти работим по организирането на празничен концерт по случай 24-ти май.

Как функционира сдружението ви?
„Бай Ганьо“ има над 100 членове, които плащат членски внос, с който финансираме проектите си. Веднъж годишно се провеждат избори, на които се избира управителният съвет. Този екип от 8 души е главната движеща сила на сдружението.

Радваме се, когато ни помагат и други членове, затова всеки семестър се провежда общо събрание, на което се обсъжда дейността му и се събират идеи. Важна за нас е и кооперацията с останалите организации в университета, както и с други български студентски дружества в Германия.

Кое е най-трудното в адаптацията на един студент в чужбина?
Определено начинът на живот се променя и свикването с живота в чужбина изисква време. Следването е на централно място, а изискванията са несравнимо високи с досегашните. Същевременно на главата ти се струпват ред други отговорности, които съпътстват самостоятелния живот, за които ти се налага да се грижиш за първи път.

А кое е най-трудното конкретно в Германия?
Според мен в Германия и особено в Манхайм съществува предимството, че българската диаспора е много голяма и понякога можеш да забравиш, че си в чужбина, което е важно за по-лесната адаптация.

Сблъсквали ли сте се с трудни ситуации покрай дейността си?
Нормално е да се появяват трудности, но за щастие не е имало такива, които да не могат да се преодолеят или да ни демотивират.

На новопристигналите в Германия студенти бих препоръчал да се свържат с българското студентско дружество, в случай че има такова в града. В него ще намерите хора, които вече са минали през процеса на адаптиране и знаят какво е да се озовеш сам на едно напълно непознато място и могат да дадат ценни съвети, които да ви спестят много главоболия. Бих посъветвал пристигането да е поне седмица преди началото на семестъра.

Първата стъпка задължително е бюрократичната част – записване в университета, регистрация в общината, отваряне на банкова сметка и т.н. (подробна информация за кандидатстване, както и за формалностите при пристигане може да се намери например тук: http://faq4uni.com/ ), за да можете след това да се отпуснете и на спокойствие да опознаете новия си дом.

Не пропускайте възможностите, които предоставя университетът – различни мероприятия за въвеждане на новите студенти, обиколки на града и университета, партита, които са чудесна възможност за запознаване с бъдещите ви колеги.

Как би описал Манхайм – този град с история?
Манхайм е много интересно място. Не може да се каже, че е типичен немски или студентски град. Характерен е с големия брой имигранти от всички краища на света, същевременно е известен като град на иновациите, дал на света автомобила, колелото и трактора. За мен най-голямото му предимство е разположението – в непосредствена близост до историческия град Хайделберг, до друг студентски и иновационен град – Карлсруе, и до финансовата столица на Европа – Франкфурт.

Кое ти липсва най-силно от България?
Естествено – семейството, приятелите, училищната атмосфера. Гимназиалните години са страхотен период, в който получаваш все повече свобода и самостоятелност и същевременно все още го има това безгрижие, което ти позволява след училище да играеш с часове белот или футбол, да се мотаеш, без да гледаш часовника.

Странно е да си свикнал да срещаш в последните 5 години стотици хора всеки ден – и изведнъж пътищата ви се разминават, дори с най-близките ти. Но това е неизбежно и е просто началото на нов етап от живота ни, с което пред нас се откриват много нови хоризонти. А като говорим за липса, няма как да не споменем и готвенето на мама и баба.

Би ли се върнал и защо?
Бих се върнал, защото в България се чувствам на място. Въпреки всички неуредици и проблеми. Трудно е за обяснение, но нещо ме влече обратно. В България виждам огромен потенциал за развитие и съзидание. Възможностите за пренасяне на добрите практики от чужбина в България са вълнуващи за мен.

А ако не би се върнал – защо?
Ако съм единствен в ентусиазма си и срещам само песимизъм и апатия. За щастие, напоследък се убеждавам, че не е така и имах щастието да се запозная и да работя с много вдъхновяващи хора. Естествено не може да се пренебрегва финансовата страна на нещата, но за мен тя не е единственото мерило и смятам, че е възможен компромис в разумни граници.

От моите наблюдения има тенденция в някои сектори в България възнагражденията и отношението към кадрите да се движат в правилната посока и се надявам все повече компании да предлагат достатъчно мотивиращи позиции, за да могат да привлекат обратно един безспорно качествен ресурс за страната ни и за самите компании в лицето на българите, получили образованието си или реализирали се в чужбина.

Как се виждаш след 10 години?
Установен в България, със семейство и работа, която ми доставя удоволствие.

Related Topics:българия новини

Up Next

ПАРИТЕ НА БЪДЕЩЕТО

Don't Miss

Мозъчните вълни отразяват ли различни видове учене?

БЛОГ

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.

БЛОГ

Срещнах една позната и тя ми каза

Срещнах една позната и тя ми каза:

„Бях на морето 20 дена да поживея.“

Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.

Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.

Останалото е навик, задължение, оцеляване.

Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.

Защо?

Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.

Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.

Не случайно в Библията е казано:

„Шест дни работи, а седмия почивай.“

Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:

„Отивам да поживея.“

Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.

И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?

Христо Кенаров

БЛОГ

Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️

Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒

8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!