АНАЛИЗИ
Законът на рикошета
Най-добрият отговор на заплахата на Запада е връщането на средноазиатските републики в лоното на Русия
Скоро ще се навършат трийсет години откак светът се раздели с Ялтенско-Потсдамската система. Първият пирон в ковчега ѝ бе забит със смъртта на Съветския съюз. Едновременно с това настъпи разпадът на Варшавския договор, по-нататък последва разрушаването на Югославия и окупацията на Косово от албанските бандитски формирования, подкрепяни от НАТО. След тези трагични събития Русия се озова пред сложен геополитически избор.
Позорният „козиревски* пробив в Европа” завърши с провал. Въпросният „пробив” можеше да бъде успешен, ако Русия бе допуснала да загуби своята цивилизационна идентичност и да се превърне в суровинен придатък на Запада – нещо, което се случва днес с Украйна.
По-сложно стоят нещата с предложения от Евгений Максимович Примаков проект за стратегическия триъгълник „Китай – Русия – Индия”. Навремето той изглеждаше нежизнеспособен заради нерегулираните териториални спорове между Ню Делхи и Пекин, но на съвременния етап именно три свръхдържави – две световни и една регионална – стоят в основата на БРИКС.
Какъв е пътят по спиралата на историята, който страната ни предстои да премине? Въпросът става още по-актуален в условия, в които Съединените щати демонстрират откровена враждебност към Русия, Иран и Китай в Близкия изток – сфера на геостратегически интереси – а освен това се стремят да приложат стратегията за управляемия хаос на руско-украинската граница и в Синдзян-уйгурския автономен регион; опитват се да дестабилизират вътрешната ситуация в Иран.
Разсъжденията за възможно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон са крайно наивни даже не толкова по политически причини, колкото по метафизически. За тях навремето пише социологът Николай фон Крейтор. По думите му „бащата на американската геополитика контраадмирал Алфред Мехен е заложил доктриналния фундамент на божествената и геополитическа предопределености на американското морско могъщество. В руслото на идеите на Търнър и Адамс той е виждал предопределената съдба на САЩ в световната експанзия”. Ще припомня, че Фредерик Търнър е автор на теорията за „изричната предопределеност” на Америка.
В дадения случай не възнамерявам да влизам в ролята на футуролог и да гадая бъдещето, предлагам да подложим на размисъл написаното за съдбата на Русия от големия антрополог и мислител Вадим Леонидович Цимбурски**. Още повече, че наскоро от печат излезе неговата книга, представяща докторската му дисертация, която приживе ученият не успя да защити – „Морфология на руската геополитика”.
От Пестел до „Мистрал”
Руският интелектуален елит за първи път се замисля над геополитическия избор на Руската империя – колкото и парадоксално да звучи – в периода, в който Петербург получава максимални преференции в Европа, ставайки съучредител на Свещения съюз. Макар тогава Западът, в лицето на своите водещи държави, далеч да не счита родената в пламъците на Северната война империя за неотменна част от своята „обитаема земя”, изпитвайки към нея смесица от страх, омраза и практическа заинтересованост. Това се осъзнава от част от образованото руско общество, което се сформира почти едновременно с раждането на Свещения съюз като контраелит в лицето на офицерите декабристи, на чиито проекти Цимбурски отделя немалко внимание, особено на изложените в „Русская правда” възгледи на полковника и масон Павел Пестел. По отношение на геополитическия избор на Русия, неговите идеи са не просто интересни и оригинални, но е актуално двеста години по-късно, макар и с някои уговорки: „Във всички декабристки документи звучи мотивът за възстановяване на полската държавност. Иначе казано – за формиране на приятелска буферна зона между Русия и романо-германска Европа. От друга страна, тези мотиви – за възстановяването на Полша и активните действия на Балканите на кръстопътя между Европа и Близкия изток – бележат рязко отстъпване от официалния курс”.
Идеята на декабристите за възстановяването на независимостта на Полша като буфер между Русия и романо-германския свят е наистина любопитна и си струва коментара. Друг е въпросът доколко с нея биха се съгласили самите политици във Варшава, особено при неведнъж засвидетелстваната в историята неспособност на шляхтичите да съизмерят присъщите си геополитически амбиции (проектът „Жечпосполѝта” от море до море) със своя собствен военно-икономически и демографски потенциал. С други думи, трябва да се вземе под внимание, че вместо приятелски буфер, Петербург можеше да се сдобие с доста конфликтен и злопаметен – макар и сравнително слаб – съсед. Впрочем това наблюдаваме през XXI-то столетие – поляците също толкова дълго и, трябва да се признае, самоотвержено, се стремят към независимост, че са готови да забравят за нея в задушаващата прегръдка на Съединените щати, за които те не са нищо повече от многото разменни фигури, ако се изразим с езика на Збигнев Бжежински, „Голямата шахматна дъска”.
Голям интерес също така предизвикват разсъжденията на декабристите за необходимите за Русия активни действия в Близкия изток, който в онези години се намира под властта на Високата порта. Пестел мечтае за реанимиране на „Гръцкия проект”, така и неосъществен някога от Екатерина II. Ето какво пише той в „Русская правда”: „В показанията си пред следствието директно говорих за прехода от завоевателска към покровителска система. Възстановяването на самостоятелна Полша, свързана с Русия с политическия си строй, и с военен съюз – това е явно въплъщение на покровителствената система”.
Не е трудно да се забележи, че предлаганата от автора на „Русская правда” покровителствена система твърде много напомня на възникналата в резултат на Ялтенско-Потсдамската система буферна конструкция между СССР и Западна Европа; в по-широк смисъл – между СССР и англосаксонската цивилизация. Към това ще добавя опита на Москва и Париж през 60-те години на миналия век да реализират единен геополитически проект за обединяването на славяно-тюркския и романо-германския светове. Имам предвид идеята на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” в противовес на хегемонията на САЩ и Великобритания.
Преди половин век този проект бе осъществим. Да, Вашингтон не би позволил ФРГ да се присъедини към хипотетичния съюз, но ГДР изцяло би могла да представлява Германия в него – тъй като е изградена върху историческия фундамент на германската държавност на пруските и саксонски земи. На съвременния етап, уви, влакът е изпуснат: вече минаха почти 30 години, откакто ФРГ по същество анексира ГДР, а великата някога Франция с позорната за нея история с „Мистралите” доказа неспособността си да провежда самостоятелна външна политика.
Но да се върнем в XIX век. На въпроса дали освободилите се от османско владичество страни ще се съгласят да играят ролята на буфер между Запада и Русия под покровителството на последната, Пестел отговаря твърде оригинално: „Правото на народност съществува реално само за онези народи, които ползвайки се от него, могат да го запазят”. Цимбурски се солидаризира с този възглед.
Какви са схващанията на Пестел относно руската геополитика на изток и югоизток? Той смята, че в другите направления трябва да бъдат присъединени: целият Кавказ (в това число крайбрежието на север от основните територии на Турция и Персия, отнети от тези империи), „киргизките земи” до Хива и Бухара (не в състояние да бъдат независими, изобилстващи с ресурси, с възможност да прикриват Русия откъм юг), Монголия („защото тези места, намиращи се под мнимото владичество на Китай и обитавани от номадски неподчиняващи се на никого народи, а следователно и безполезни за Китай, биха донесли много повече ползи и предимства за Русия: за нейната търговия, както и за организирането на флотата ѝ за Източния океан”). Освен това Пестел смята, че в своя тихоокеански вид Русия трябва „непременно” да притежава цялото течение на река Амур.
По-нататък Цимбурски прави следния извод: „И така, ако на запад и югозапад е нужна система от силни буфери, прикриващи Русия от европейските страни, то на юг към Русия трябва да бъдат интегрирани всички междинни земи, които я отделят от големите азиатски държави”. Разбира се, контролът над цялото течение на река Амур е свързан с преживяната от Китай немощ през XIX век – немощ, която отдавна е в миналото, поради което вече над половин столетие присъединяването на Монголия е неактуална тема.
Азиатските прагове
На съвременния етап отговорът на въпроса за насоката на проектирането на силата на империята е очевиден – югоизток. Ако не интегрираме разположените в Средна Азия братски някога бивши съветски републики, към което призовава навремето Цимбурски, други играчи ще ги включат в своите военно-икономически структури. Не става дума за военна обсада, а за създаване именно покровителствена система, както казва Пестел. И на мен ми се струва, че Москва работи активно по този въпрос, за което свидетелства визитата на Путин в Душанбе – достатъчно е да се прочетат подписаните от двете страни документи, разкриващи постепенното създаване на единно икономическо и културно пространство между Русия и Таджикистан. Въпреки това нерешените помежду им въпроси за техните взаимоотношения остават. В частност, таджикското ръководство не бърза да влиза в Евразийския икономически съюз.
След смъртта на президента на Узбекистан Ислам Каримов, който водеше явна изолационистична политика (ще припомня, че Ташкент също не е проявявал интерес за встъпване в Евразийския икономически съюз и напусна Организацията на Договора за колективна сигурност, а за разлика от Киргизия и Таджикистан, на узбекска земя няма руски военни бази), новият ръководител на страната Шавкат Мирзийоев избра курса на установяване на по-тесни отношения с Русия, а срещата си с Путин през 2016 година нарече „исторически пробив”. Времето ще покаже докъде ще стигне Мирзийоев. Но Узбекистан е в състояние да се противопостави на представляващия реална заплаха за страната ислямски фундаментализъм единствено под патронажа на Москва.
Най-тесни и относително безоблачни са отношенията на Русия с Киргизия. С Туркменистан е по-сложно. В тази страна интересите на Русия и Китай се сблъскват достатъчно остро. Важно е да се отбележи, че анализаторът Александър Шустов озаглави една от неотдавнашните си статии „Туркменистан смени зависимостта си от Русия със зависимост от Китай”. Има се предвид газовата зависимост. Едва ли обаче туркменското ръководство ще избере КНР за страна покровител – още повече, че, от гледна точка на Шустов, газовата зависимост на Ашхабад от Пекин се е оказала по-тежка в сравнение с тази от Москва. Що се отнася до взаимоотношенията между Русия и Казахстан, тук може да се говори единствено за равноправни отношения между двама самостоятелни играчи („На кръстопътя на империите”).
Отново ще подчертая: на югоизток ни насочва самата логика на историята вече не за първи път. Ето какво пише Вадим Цимбурски в един от своите трудове („Острове Россия”): „Лесно е да се разкрие връзката между затрудненията при разширяването на Русия към Европа и Югозападна Азия (Предна Азия) в отделните епохи, и вълните на експанзионизъм в автентичния Изток – при товa с предизвикан западен рикошет. Очевидната политическа безсмисленост на италианско-швейцарската експедиция на Суворов е последвана от идеята на Павел I за похода в Британска Индия. На фона на провала в Кримската война, полското въстание 60-те години на ΧΙΧ век и неговия европейски резонанс се случват стремителните атаки срещу ханствата и емиратите в Средна Азия, събудили същата тази Индия, и за първи път извели Русия до прага на Афганистан”.
Многостранният триъгълник
На съвременния етап изграждането на покровителствена система в отношенията със средноазиатските републики също става на фона на жесток конфликт със Запада. А и назованите страни едва ли биха успели в обозримо бъдеще да се справят със стоящия пред тях сериозен комплекс от проблеми без покровителството и реалната помощ на Москва.
Преди няколко години един от водещите руски ислямоведи и политолози Алексей Малашенко коментира: „Що се отнася до общата икономическа обстановка в региона, тя, да го кажем направо, е зле. Повече от зле… В една или друга степен, Таджикистан винаги се намира в криза. Киргизстан също стабилно пребивава в кризисно състояние; Казахстан има маса проблеми… Узбекистан е в много сложна тежка кондиция. Остава един Туркменистан, който е що-годе по-добре, но така и не се превърна в Кувейт, както обещаваше преди повече от двайсет години Сапармурат Ниязов, който бе президент на страната от 2 ноември 1990 до смъртта си през 2006 година”.
Поредният пробив на Русия в Средна и Централна Азия естествено среща съпротивата на САЩ, което принуждава Москва да се върне към споменатия триъгълник на Примаков („Китай – Русия – Индия”). Според мен, като отчитам случващите се в региона промени, ни се предоставя възможност да говорим за неговата трансформация в четири-, или дори петоъгълник с присъединяването на Иран и, твърде възможно, на Пакистан.
Да, отношенията между Исламабад и Техеран са, меко казано, сложни. Но въпреки това над един и половина милион шиитски поклонници от Пакистан всяка година посещават Иран и, както пише анализаторът Игор Панкратенко, „и в Техеран, и в Исламабад има ясно разбиране за необходимостта от укрепване на партньорството и осъществяването на съвместни проекти в сферата на икономиката и сигурността”.
Днес Пакистан е най-големият вносител на ирански газ. Двете страни се намират буквално на половин крачка от стратегическо партньорство – особено след посещението на пакистанския премиер Назаф Шариф в Техеран през 2014 година. А при положение, че и Иран, и Пакистан достатъчно тясно си сътрудничат с Китай, са налице сериозни основания в перспектива да се разчита на създаването на военно-политически блок в Централноазиатския регион, противостоящ на експанзията на Съединените щати.
Във Вашингтон си дават сметка за заплахите, които крие сближаването между Иран и Пакистан, особено ако се реализира проектът за газопровод. Документите за неговото изграждане трябваше да бъдат подписани още през 2012 година, но именно тогава, по думите на Панкратенко: „Вълна от активност на местните терористични групировки, както и на „внезапно” появили се граждански активисти, заля територията на Пакистан. В стремежа си да не допусне действия според подписаните по този проект документи, посланикът на САЩ в Исламабад Ричард Олсън, демонстративно пренебрегвайки езика на дипломацията, в прав текст заплаши с въвеждане на санкции в случай на продължаване на реализацията на идеята за газопровода“.
В тази ситуация Исламабад търси опорни точки и ги намира в лицето на Пекин или по-точно, отново ще си позволя да цитирам Панкратенко – „в проекта за ново икономическо пространство за Пътя на коприната”. По този начин, ако се върнем към терминологията на Пестел, Китай може да стане страна покровител за Пакистан, а Русия съответно провежда такава политика по отношение на Иран, който, по думите на Владимир Сажин, старши научен сътрудник от Института по ориенталистика към Руската академия на науките (РАН), много би искал да установи трайни съюзнически и стратегически връзки с Русия. „Подходът на Русия обаче ще си остане прагматичен”, добавя ученият.
Работата е там, че по разбираеми причини Техеран се отнася изключително предпазливо към топлите взаимоотношения между Русия и Израел. Но така или иначе, с покровителството на Москва и Пекин, в близкоизточния район постепенно се оформя антиамерикански конгломерат от държави.
Съществува и още един проблем по пътя на формирането на единно антиамериканско пространство в Централна Азия – сложните отношения между Индия и Пакистан. В дадения случай, Кремъл хипотетично би могъл да повтори успеха на съветската дипломация от 1966 година, когато в Ташкент, с посредничеството на тогавашния съветски министър-председател Алексей Николаевич Косигин, стана възможно – макар и не задълго – тези две страни да се помирят.
Редно е да се кажат няколко думи за Саудитска Арабия. И по-точно за нашумялото неотдавна изявление на принца наследник Мохамед бин Салман за предстоящите радикални промени в страната. Анализаторите прогнозират, че когато този млад човек седне на престола, страната ще тръгне не само по пътя на модернизацията, но и по този на уестърнизацията (желанието на по-слабите държави да възпроизведат в своите условия индустриалния западен модел – като структура, организация, планиране, контрол, мотивация, стил на работа.) Една от идеите му е да построи от нулата град на брега на Червено море, което си струва, както не по-малко си струват други амбициозни проекти за изграждане на развлекателни центрове в страната. В тази ситуация коя държава би избрала Саудитска Арабия, в качеството на покровител? Очевидно е, че тя не би могла да бъде самостоятелен играч в региона. А дали посещението на крал Салман в Русия не е първата крачка към глобалното трансформиране не само на руско-саудитските отношения, но и на нещо много повече?
В крайна сметка, изграждайки нов формат на отношенията си с бъдещата власт на Саудитска Арабия, Русия би могла да се върне към стратегията, реализирана от СССР, предложена някога от Георгий Вернадски*** – за което пише и Цимбурски. По неговите думи Вернадски е огласил „близкото придвижване на Тихия океан към фокуса на световните интереси. Затова държавите, противодействащи на Англия (на този етап – САЩ, бел. авт.), трябва да побързат да спрат, докато още е възможно прилива на английски елементи в този океански свят. Така пътят на Русия е да се възползва от няколко тихоокеански почивни бази, намиращи се на морския път от нашите сибирски страни до Европа – направление, блокирано с изхода през Ефрат до Персийския залив”.
В заключение – дълъг, но важен цитат от „Морфология на руската геополитика”: „Моделът на Вернадски е изключително рядък случай на концепция с акцент върху океаните и евроазиатското крайбрежие в руската геополитическа мисъл. Този модел в много отношения е по-добър от съветската стратегия от втората половина на XX век: сдържаност по отношение на Европа, преход към компенсаторна активност по морските линии. Невероятно рядък опит – да се моделира в рамките на глобална конфронтация в целия свят, без затваряне в континенталното „руско пространство”, а чрез съсредоточаване върху морската мощ на Русия, проектирайки нейните интереси и мощ извън нейните територии. Русия на Вернадски би се превърнала в световна сила именно защото характерните особености на континенталната държава при нея са изключително отслабени (тя отбранява континента, като се опира на него в минимална степен – изключение прави Иран, и то единствено като плацдарм към Персийския залив). Континенталните параметри на Русия присъстват само имплицитно, в чисто отбранителен аспект – като особености, възпиращи Англия (на съвременния етап – разбира се – САЩ, бел. авт.) да блокира голяма част от руския периметър”.
—
* Андрей Козирев е бивш руски министър на външните работи по време на управлението на Борис Елцин. Опитва се да изгради партньорство между Русия и Запада след Студената война. Обвинен е за международните спорове във връзка с конфликта в Чечня през 1994 година, както и за провала при опитите за предотвратяване на бомбардировките на НАТО в Босненска Сърбия и неосъществената идея за разширяване на НАТО в Източна Европа.
** Вадим Леонидович Цимбурски (17 февруари 1957, Лвов- 23 март 2009, Москва) е съветски и руски философ, изследовател на геополитиката, филолог, историк и лингвист, политолог. Сред научните интереси на Цимбурски са етническата и езиковата история на средиземноморския ареал в древността, теорията и историята на геополитиката, въпросите на цивилизационните гео- и хронополитика, цивилизационното изграждане на съвременния обединен свят, проблемите на анализа на езика на политиката.
*** Георгий Вернадски е роден в Санкт Петербург и произхожда от уважавано семейство сред руската интелигенция. През 1905 г. е приет в Московския университет (където баща му е професор), но заради започващата революция се налага да прекара следващите две години в Германия, където учи в университета на Фрайбург и Хумболтовия университет на Берлин. Тук той възприема доктрините на Хайнрих Рикерт. Връщайки се в Русия, Вернадски подновява следването си в Историко-филологическия факултет на Московския университет и през 1910 г. завършва с отличие. Младият учен се мести в университета на Санкт Петербург, където преподава през следващите седем години и получава магистърска степен след защита на дисертация за влиянието на масонството върху Руското просвещение. През 1920 г. Георгий Вернадски напуска родината си и се установява в Прага. Тук заедно с Николай Трубецкой формулира евразийството от гледна точка на руската история. През 1946 година става професор по руска история в Йейл. Умира на 23 юни 1973 година.
АНАЛИЗИ
Световният тероризъм в подем
Публицистът и анализатор Александър Роджърс обсъжда удара по Запорожката АЕЦ, атаката с дрон в Румъния, оттеглянето на САЩ от преговорите, срива на помощта за Украйна, петролната криза и защо безумният страх на Киев води до неизбежно разрушение.
Изминалата седмица беше значима по няколко начина. Първо, изявленията на Путин след посещението му в Казахстан, където той очерта доста твърда линия както по отношение на Украйна, така и на Армения, както и желанието на Пашинян да напусне Евразийския икономически съюз.
Изявленията на Пашинян бяха съпроводени с нагледна демонстрация, че Росселхознадзор може да открие ябълкови молци не само в арменски плодове и зеленчуци (95% от които се изнасят за Русия), но дори в коняк и минерална вода.

И на Европа беше напомнено, че всяка точка, от която е атакувана Русия, е легитимна цел за руските въоръжени сили, независимо от териториалната ѝ принадлежност.
Украйна организира провокация с дрон, който се разби в Румъния. След това глобалистите обвиниха Русия (въпреки че не представиха доказателства, че това е бил нашият дрон). И, както обикновено, заявиха своята „решимост да продължат да подкрепят Украйна“.
В действителност, не само на думи, девет от 18-те държави, участващи в чешката инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, организирана от сваления пилот Павел, се оттеглиха. А на срещата на върха на външните министри на ЕС в Лимасол, както съобщава Junge Welt, се проведоха затворени дискусии за възможността за пълно спиране или драстично намаляване на финансовата помощ за Украйна. Много страни от ЕС, особено тези на юг и запад, все по-често изразяват умора от необходимостта да се отпускат милиарди евро.
На този фон и с постоянно влошаващата се ситуация на фронта, Украйна предприе атака с дрон срещу Запорожката атомна електроцентрала. Украинският дрон удари турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала. Дронът беше управляван чрез оптични влакна, което изключваше възможността за случайно попадение. Ударът на дрона върху турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала бележи първата в историята целенасочена атака срещу основното оборудване на централата. Подозирам, че марионетната МААЕ, както обикновено, ще се престори, че не е забелязала.

Киевският режим, предчувствайки предстоящата си гибел, прибягва до все по-отчаяни провокации – кървави (като в Старобелск), опити да превърне локален конфликт в глобална война (като удара с дрон в Румъния) и/или да предизвика голяма катастрофа (като удара в атомната електроцентрала). Водени от безумен страх, те напълно и окончателно са загубили ориентир.
Съединените щати, на които някои възлагаха надежди за мирно разрешаване на конфликта, се оттеглиха от преговорния процес (и, съдейки по другите им действия, не са способни да водят ефективни преговори). В момента те са изправени пред сериозни проблеми с Иран, чиято агресия им се обръща срещу тях.
Те не само са изразходвали лъвския пай от боеприпасите си за цяла гама от артикули (от нападателни ракети до боеприпаси за противовъздушна отбрана), но в резултат на това призивите на Зеленски за „Дайте ни малко PEP“ остават без отговор, тъй като просто няма какво повече да се даде. Опитите за преговори с Иран отново стигнаха до задънена улица, а обещаните от Тръмп напредък, отстъпки и Сделка, както обикновено, не се материализираха.
Междувременно ситуацията с доставките на петрол се влошава и, както съобщава CNBC, Exxon Mobil предупреждава, че запасите от петрол ще достигнат опасно ниски нива през следващите две до три седмици, което ще доведе до рязко покачване на цените – до 150-160 долара за барел суров петрол Brent.
Влошаващата се енергийна криза ще засегне както самата американска икономика, така и европейските планове да се въоръжат за война с Русия. И аз вярвам в Тръмп; неговият чудесен принцип TACO (Тръмп винаги отстъпва) би могъл да помогне иранската криза в крайна сметка да тласне колективния Запад на колене, когато петролните запаси се изчерпят и икономиките им се сринат.
АНАЛИЗИ
СЛЕД УКРАЙНА: КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НА НОВИЯ РЕД
Първата фаза на войната е за територия. Втората – за технологично надмощие. Днес навлизаме в третия пласт: светът започва да калкулира следвоенното преразпределение на активи, пазари и институции, докато фронтът все още е активен.
Цифрите и дипломатическите ходове от последните седмици показват ясно едно: голямата политика вече не се интересува от идеали, а от договори. Търгът за бъдещия световен ред е официално открит.
1. „МИР ДО ЗИМАТА“ НЕ Е ПРОГНОЗА, А ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТ
Когато украинският клоун Зеленски заявява пред американската мрежа CBS, че дипломатическо решение е необходимо до началото на зимата, това не е израз на слабост. Зеленски категорично опровергава информациите за „още 2-3 години война“, наричайки ги дезинформация.
ФАКТИТЕ: Целта на този срок не е календарна, а стратегическа. Това е директен сигнал към Вашингтон за засилване на санкциите и натиска, преди студът отново да бъде използван като оръжие. Украйна се опитва да капитализира моментното си предимство — установяването на огневи контрол над логистиката в прифронтовите зони (като пътя Мариупол-Крим), преди Русия да реорганизира енергийния шантаж през зимата.
2. ТЕХНОЛОГИЧНАТА АСИМЕТРИЯ В ЦИФРИ
Тезата, че Русия печели войната на изтощение, се сблъсква с твърдата военна статистика. Макар Москва да атакува с масирани рояци (като удара с 265 дрона в началото на юни, при който са поразени жилищни сгради в Одеса и Харков), ефективността на сухопътните ѝ операции спада драстично.
ФАКТИТЕ: Данните на Института за изследване на войната (ISW) са категорични. От началото на годината до 26 май Русия овладява едва 104 кв. км украинска територия. За същия период на предходната година тази площ е 1619 кв. км — СПАД ОТ НАД 15 ПЪТИ. На този фон, според западни анализатори, руските загуби възлизат на 30 000 – 35 000 войници месечно. Технологичното предимство на Запада буквално блокира руския демографски мащаб.
3. ГОРИВОТО КАТО ОСНОВЕН ФРОНТ
Украинските атаки по руската енергийна инфраструктура не са просто психологически натиск. Те дават конкретен икономически резултат, който принуждава Кремъл да взима спешни мерки.
ФАКТИТЕ: Доказателство за това е безпрецедентното решение на руското правителство да наложи временна забрана за износ на авиационен керосин до 30 ноември, след като по-рано ограничава и износа на бензин. Въпреки твърденията на Министерството на транспорта, че дефицит няма, експертите посочват ударите по руските НПЗ като основна причина за срива. Изводът: Украйна успешно лишава Русия от горивото, нужно за водене на войната, оскъпявайки всеки следващ ден от конфликта.
4. ГЕРМАНСКИЯТ КАПИТАЛ СЕ ВРЪЩА НА ТЕРЕНА
Докато политиците в Брюксел гласуват санкции, едрият бизнес вече се позиционира за следвоенната икономическа реалност. Капиталът не търпи вакуум.
ФАКТИТЕ: За първи път от началото на инвазията германски предприемачи официално присъстват на Международния икономически форум в Санкт Петербург. Изявлението на Матиас Шеп (председател на Руско-германската външнотърговска камара) е показателно: „Западът не трябва завинаги да отказва достъп до руския пазар и суровини в полза на Азия“. Европейският бизнес вече изчислява как да си върне контрола върху евтините ресурси, преди те да бъдат окончателно абсорбирани от Китай.
5. АРМЕНИЯ: СТРЕС-ТЕСТЪТ ЗА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ
Случаят с Армения е перфектната геополитическа лаборатория. Той показва какво се случва, когато малка държава се опитва да смени орбитата си във време на глобален сблъсък.
ФАКТИТЕ: Правителството на Никол Пашинян суспендира участието си в ОДКБ и посреща европейски лидери (включително Зеленски) в Ереван, опитвайки се да интегрира страната към Запада. Отговорът на Русия е строго икономически: след забраната за внос на арменски лимонади, руският Росселхознадзор блокира и експорта на арменска риба. Малките държави са изправени пред брутален избор: или успяват бързо да изградят нови партньорства, или икономиките им биват смазани от бившия хегемон чрез директен търговски натиск.
6. ФАЛИТЪТ НА ООН И КРАЯТ НА СТАРИЯ РЕД
Най-красноречивият факт за разпада на следвоенната архитектура не са ракетите, а счетоводните баланси на институциите, създадени да пазят мира.
ФАКТИТЕ: Според The Wall Street Journal, ООН е на ръба на банкрута с недостиг от над 4 МИЛИАРДА ДОЛАРА. Двата най-големи спонсора – САЩ и Китай – задържат плащанията си. За да оцелее, организацията съкращава рекордните 3000 длъжности, намалява смените на преводачите и дори спира ескалаторите в централата си.
Символът на този институционален колапс е абсурдът, при който ръководството опитва да спести 700 000 долара чрез затваряне на един от охраняемите входове, но ДИПЛОМАТИТЕ ПРОТЕСТИРАТ и входът се отваря отново след 2 дни. Докато бюрокрацията брани собствения си комфорт, липсата на средства води до реален ръст на глада и спиране на ваксинациите в зависимите региони. Старият ред вече буквално не може да си плати сметките.
7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И ВЕРИЖНИТЕ КРИЗИ
Украйна не съществува във вакуум. Геополитиката днес функционира като система от скачени съдове, където кризата на единия континент мигновено детонира другия.
ФАКТИТЕ: Тримесечната блокада на Ормузкия проток от страна на Иран директно удря световните енергийни пазари и логистиката. Дипломацията е в пълна задънена улица – споразумението за прекратяване на огъня реално е блокирано от американския президент Доналд Тръмп, след което Иран официално прекратява преговорите със САЩ заради продължаващите израелски удари по Газа и Ливан.
В същото време вътрешната стабилност на самия Израел деградира. В Йерусалим се отчита рязък скок на нападенията срещу християни (включително от униформени войници), които биват публично оправдавани от крайнодесни фигури като министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Резултатът: 50% ОТ ХРИСТИЯНИТЕ ПОД 45 ГОДИНИ ОБМИСЛЯТ ЕМИГРАЦИЯ.
Един провален договор във Вашингтон или бомбардировка в Ливан моментално оскъпява войната в Европа и разтяга военните ресурси на Запада.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ
Фактологията е безмилостна. Русия губи военна инициатива и териториално темпо, но се окопава. Украйна методично разрушава горивната логистика на противника. Германският бизнес чертае планове за руските суровини, Близкият изток парализира глобалните доставки, а старият ред в лицето на ООН е в технически фалит.
В този свят на сурови цифри и директен икономически натиск, малките държави нямат време за геополитическа романтика. Примерът с Армения показва, че всеки опит за нерешително маневриране се наказва с тежки икономически удари.
За да оцелее и просперира, България трябва да превърне своята география от пасивна територия в защитена, високотехнологична и логистично интегрирана система. Защото новият ред няма да се договаря въз основа на международното право, а въз основа на това КОЙ КОНТРОЛИРА РЕСУРСИТЕ, ИНФРАСТРУКТУРАТА И КАПИТАЛА.
АНАЛИЗИ
НИКОЯ ВОЙНА НЕ СТРУВА СМЪРТТА НА ЕДНО ДЕТЕ
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство?
Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа.
Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.

от Олег Нестеренко, март 2026 г.
На снимката: 14-месечната внучка на аятолах Хаменей, убит от Съединените щати заедно със семейството си.
—————————–
Преди четири години, през март 2022 г., седмица преди първите мирни преговори между Русия и Украйна, споделих статия в LinkedIn. Представям я тук, точно както беше написана, без да променям нито един ред. Убеден съм, че посланието ѝ остава изцяло актуално през март 2026 г., след четири години война в Украйна и само дни от началото на агресията на Иран.
Никоя война не струва смъртта на едно-единствено дете.
Като баща, преживял смъртта на едно от тези четири деца, като човек, който е видял войната от първа ръка – аз съм в добра позиция да кажа това.
За тези, които трудно виждат отвъд образа, които не могат да видят ясно под потопа от продължаваща пропаганда, и за тези, които не знаят достатъчно за историята, ето малко пренареждане на идеите за истинските виновници за хаоса в света, от които последните събития в Украйна са само последният пример от дълъг списък и със сигурност не са последният.
Това са фактите за основните жертви на Русия? Не – за основните жертви на „демокрацията“ на американската държава (да не се бърка с народа), заедно с коментари относно ситуацията с възмущението от „цивилизования свят“, съпътстващо кланетата.

За да избегна прекаленото многословие, ще дам само няколко кратки примера, започвайки от края на Втората световна война. Няма да обсъждам над 65 000 убити френски цивилни и над 100 000 ранени от бомби, взривени в САЩ между 1941 и 1945 г. Няма да обсъждам и големите „демократични“ постижения на Съединените щати преди 1941 г., като например близо 12 000 000 смъртни случая от геноцида на коренното население на Америка от 1492 до 1900 г., в който американците са допринесли значително.
Цитираните от мен цифри не включват смъртта на бойци, нито десетките милиони ранени, осакатени и разселени цивилни. Цифрите показват само броя на труповете, без да разкриват пълния мащаб на бедствието, причинено от глобалната дестабилизация на районите, посетени от самопровъзгласилите се защитници на „ценностите на цивилизования свят“.
Корея и Китай / 1950-1953:
Близо 3 000 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Гватемала / 1954-1996:
Повече от 40 години гражданска война, организирана и поддържана от Съединените щати, са довели до смъртта на над 250 000 души.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Индонезия / 1958-1966:
Американските бомбардировки през 1958 г. доведоха само до неколкостотин смъртни случая на цивилни – „обикновена дреболия“, така да се каже – но продължителното поддържане на гражданската война от Съединените щати от 1958 до 1966 г. доведе до повече от 23 000 000 смъртни случая.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Виетнам / 1955-1975:
Повече от 430 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Камбоджа / 1969-1975:
Близо 150 000 души бяха убити, предимно от масивни бомбардировки от страна на САЩ.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Ирак / 1990-1991:
Сред 100 000 убити цивилни, предимно деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Босна / 1994-1995:
Близо 50 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Сърбия / 1999 г.:
Близо 3000 цивилни бяха убити. За 78 дни въздушни бомбардировки върху сърбите бяха хвърлени 22 000 тона бомби. Една трета от училищата в страната бяха разрушени.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 2003-2022:
Най-„оптимистичните“ западни оценки включват 130 000 убити цивилни. Истинската цифра за всички американски агресии срещу тази страна е над 1 000 000 цивилни жертви, включително приблизително 500 000 смъртни случая на деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Афганистан / 2014-2022:
Според най-скромните оценки са убити над 50 000 цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Сирия / 2014-2021:
Повече от 1000 цивилни бяха убити директно от бомби, извършени от американците и техните васали.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Украйна / 06.04.2014-23.03.2022:
Повече от 3500 цивилни са убити в Източна Украйна, в Донбас.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.
Официалният знаменател на клането в Донбас: „ОАТ“ – Антитерористична операция. От 2014 г. насам 15% от украинците, живеещи в Донбас, са класифицирани като терористи от властите в Киев.
Тези „терористи“, включително повече от 150 деца, са убивани предимно не от „конвенционални“ войски, съставени от „нормални“ мъже, а от ултранационалистически и истински неонацистки войски (полк „Азов“, милиция „Десен сектор“, батальон „Донбас“ и др.), чието съществуване се дължи на непоколебимата толерантност на последователните украински власти от февруари 2014 г. насам.

Защо такава толерантност? Просто е: именно членовете на тези структури, съставени от утайката на украинското общество, бяха тези, които ръководеха свалянето на „проруското“ украинско правителство през 2014 г. Тези маргинали от вчерашния ден са новата „дълбока държава“ на Украйна днес.
Беше твърде опасно за горкия Зеленски (който, между другото, беше избран с програмата си за регулиране на ситуацията в Донбас и установяване на мир) да атакува тези изпълнители на създаването от Съединените щати, с „логистичната“ подкрепа на техния васал, ЕС, на днешната нова украинска държава.
Важен момент: наистина Съединените щати и техният васал, ЕС, настояха (под масата, разбира се) тази паравоенна формация „батальон „Азов“** да бъде интегрирана в украинската армия като редовен полк.
Да не забравяме: говорим главно за ерата преди Тръмп, когато почти цялото не само население на ЕС, но и правителствата на последните живееха с безумната увереност, че Съединените щати не мислят и никога не са мислили, освен за собствените си интереси, и бяха сигурни, че американските лозунги съвпадат идеално с реалността.
Украйна / 24.03.2022:
Къде е възмущението на „цивилизования свят“?
.
Тя е тук! Най-накрая.
.
И това беше така още преди появата на жертви сред цивилното население.

Това напълно променя всичко за „цивилизования свят“, веднага щом възникне конфликт, който не е част от кланетата, извършени директно от Съединените щати.
Това, което се случва в момента в Украйна, е, съвсем просто казано, „джакпотът на века“ за силните отвъд Атлантика. Ако така наречените мирни преговори между 2014 и 2022 г. не донесоха абсолютно нищо, това по никакъв начин не се дължи на инициативата на марионетките в Киев, които бяха пряко контролирани от правителството във Вашингтон. Истинските мирни преговори, започващи утре, биха били истинска геополитическа и финансова катастрофа за американското правителство. Следователно последното ще направи всичко възможно, за да гарантира, че този конфликт ще продължи възможно най-дълго.
.
За да се обяснят подробно многото елементи на този „Джакпот на века“, е необходима отделна голяма глава.
.
Накратко, говорих само за 12-те големи престъпления срещу човечеството, извършени от последователни правителства на САЩ.
Не съм говорил за толкова много други „официални“ „доброжелателни“ операции, включващи директни бомбардировки на цивилни от Съединените щати по света, като например в Куба през 1959-1961 г., в Конго през 1964 г., в Лаос през 1964-1973 г., в Гренада през 1983 г., в Ливан през 1983 г., в Ел Салвадор през 1980-1990 г., в Никарагуа през 1980-1990 г., в Иран през 1987 г., в Панама през 1989 г., в Кувейт през 1991 г.; в Сомалия през 1993 г., през 2007-2008 г., през 2011-2022 г.; в Судан през 1998 г.; в Йемен през 2002, 2009 г. и 2011-2022 г.; в Пакистан от 2007 до 2015 г.; в Либия от 2011 до 2015-2019 г. И дори не съм споменал многобройните „тайни“ операции, извършвани масово по целия свят със същата благородна цел за защита на „американските интереси“.
.
В 250-годишната история на Съединените щати е имало само приблизително 20 години, през които страната не е водила война извън границите си. Останалата част от това време – 230 години – е белязана от кланета извън границите ѝ. От 2014 г. насам дойде ред на Украйна.
.
Франция, наред с много други, васална държава на Съединените щати в продължение на повече от 50 години, с изключение на няколко малки „бунта“, които са просто незначителни неуспехи за покорената нация, винаги е била непоколебима в подкрепата си на усилията за „демократизация“, предприети от нейния господар. Почти всички гореспоменати „демократични“ действия в даден момент са били гледани много благосклонно от различните последователни администрации на Елисейския дворец.
.
Възмущението на „цивилизования свят“ НЕ СТРУВА НИЩО.
.
Ако имаме глобален поглед върху света от последните 70 години, а не истеричната слепота от последните няколко дни – днешното възмущение изглежда почти нездравословно и перверзно, защото е напълно откъснато от контекста на реалността на това, което се случва всеки ден по света в продължение на толкова десетилетия.
.
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство? Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа. Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.
.
Но в никакъв случай не съм наивен: предвид нивото на широко разпространена индоктринация и степента на непроницаема местна пропаганда, напълно осъзнавам, че мнозинството от западните читатели на това писмо имат съвсем различно, предварително замислено мнение по темата. Това изобщо не ме притеснява.
.
Населението на западните страни от НАТО винаги е имало много сериозни трудности да разбере, че високите принципи и ценности, прилагани в рамките на собствените им граници, нямат абсолютно нищо общо, дори отдалечено, с тези, провъзгласени от въоръжените сили на „цивилизования свят“ извън техните територии.
.
Това, на което Западът е свидетел през последния месец и за което е бил напълно сляп през осемте последователни години, предшестващи този последен месец, не е началото на нова война. Това е просто разширяване на бойната зона, която вече е нараснала от 3% от територията на Украйна (населена с 15% от жителите на страната) до 15% от територията.
.
Разликата между вас и руснаците: руснаците са свидетели на бомбардировките на градове, разрушаването на гражданската инфраструктура, труповете на деца, военните престъпления и масовото напускане на страната на бежанците от 95 месеца, а вие – от 30 дни.
.
автор Олег Нестеренко
———————
П.С.: Днес е ред на Иран. Чий ред е утре?
.
** Терористични и екстремистки организации, забранени в Руската федерация
.
* Тази статия датира от 23 март 2022 г., дори преди началото на първите мирни преговори, които се проведоха между Русия и Украйна в Истанбул от 28 до 30 март 2022 г.
——————–
Krasimira Filcheva








