АНАЛИЗИ

Венецуела жертва на държавен бандитизъм!

Андрей Караславов: Венецуела и международното право

Заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава

През последните седмици светът е свидетел как в една далечна страна се разгръща опит за „смяна на режима“, подкрепян най-пряко и активно от САЩ и десните правителства в Латинска Америка. Очевидно думите на президента Тръмп, произнесени пред 73-тата Сесия на ОС на ООН на 25 септември 2018 г., че „САЩ няма да казва на никого как да живее, работи или почита вярата си“ се тълкуват нееднозначно от неговото правителство.

И ако вниманието на медиите и коментарите на наблюдателите се концентрират върху различните страни на дипломатическите, икономическите, финансовите и военните аспекти на ситуацията във Венецуела, то един и може би най-важният аспект на случващото се остава съзнателно в сянка, а именно нарушаването на най-основните принципи на международното право, на нормите, които регулират отношенията между държавите в съвременния свят.

Едва в последните дни, почти месец от началото на крайното изострянe на кризата, започнаха да се прокрадват оскъдни коментари по тези въпроси.

Поради липса на правни аргументи с тиражирането на понятието „международна общност“, се правят опити да се придаде „глобално-демократична легитимност“ на ставащото във Венецуела, а така също и наличие на „международно единство“ в тяхната оценка.

Към настоящия момент това „международно единство“, което одобрява действията срещу правителството на Венецуела, се изразява, според информациите, в една „коалиция на желаещите“, която наброява до 50 държави. Не по-малко на брой и влияние са страните, които категорично се противопоставят на натиска срещу тази латиноамериканска държава, като към тази група следва да се причислят и огромният брой държави, които засега „пазят неутралитет“.

Въпреки всичките усилия на американската дипломация за убеждаване и заплахи, САЩ не успяха да получат одобрението на СС на ООН, а Генералният секретар на организацията заяви, че ООН няма да взема страна. ЕС, независимо от преобладаващата подкрепа за САЩ, не успя да достигне единна позиция, поради отказа на Италия. Процесът е динамичен, но е факт, че се забелязва нарастване на опасенията сред държавите и обществеността от възможната ескалация на положението и от заплахата Венецуела да се превърне в нов терен на глобалното противопоставяне.

Основните принципи на международното право, който регламентират международните отношения и отношенията между държавите, са залегнали в Устава на ООН, а впоследствие потвърдени и в редица негови декларации и пактове. Конкретно в случая следва да се спомене и приетата на 24.10.1970 г. от XXV сесия на ОС на ООН „Декларация за принципите на международното право, относно сътрудническите и приятелските отношения, в съответствие с Устава на ООН (Декларация за принципите на международното право).

Един от тези основни принципи е забраната от употреба на сила в отношенията между държавите, залегнал в чл.2(4) от Устава на ООН :
„Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“.

За тази забрана съществуват само две изключения – правото на самоотбрана, ако дадената страна бъде нападната и ако Съвета за сигурност на ООН даде мандат за военни действия срещу дадена държава. Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети (съгласно чл. 41 и 42 от Устава на ООН) за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.

Понятието употреба на сила включва и налагането на едностранни икономически санкции срещу дадена държава без съответно решение на СС на ООН.

През последните дни все по-открито от страна на САЩ се изказва заплаха за употреба на пряка военна сила срещу Венецуела, надхвърлящи първоначалната формулировка, че „всички опции са открити“. В международното право заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава. В съответствие с принципа на суверенното равенство на държавите членки на ООН (чл.2(1)), една военна интервенция противоречи на този принцип, с което и самата заплаха за такова действия не е съвместима с целите на световната организация.

Произнесената от съветника за националната сигурност на президента Тръмп Джон Болтън заплаха за арест и интерниране в Гуантанамо на венецуелския президент Мадуро, може да се оцени като заплаха за физическо насилие. Такава заплаха, отправена към действащ държавен глава на друга страна, е насочена срещу нейната териториална цялост и политическа независимост и също нарушава суверенното равенство на държавите и още по-несъвместима с целите на ООН.

И като се вземе предвид, че личността, отправила такава заплаха, заема в своята страна позиция, която й дава правото да изпълнява правителствени задачи, каквито има в случа един съветник на правителството на САЩ по въпросите на сигурността, то от това следва, че такава заплаха се отправя от името на американското правителство.
Икономически санкции, военна намеса, както и други действия по отношение на трета страна представляват форма на натиск и заплаха и са допустими само ако Съвета за сигурност приеме решение за такива мерки с квалифицирано мнозинство и без вето от нито един от петте негови постоянни членове.

Предпоставка за такова решение би съществувала, ако правителството в дадена държава извършва етническо прочистване, геноцид над своето население, военни престъпления или тежки престъпления срещу човечеството. В случая с Венецуела Съвета за сигурност не е взел и не би могъл да приеме такова решение не само защото вето от страна на Русия и Китай би го предотвратило, но и поради факта, че икономическото, социалното, политическото положение и състоянието на човешките права там не биха оправдали такова решение.

Дори самият самопровъзгласил се за временен президент Гуайдо в свое изявление във в-к „Ню Йорк Таймс“ от 1 февруари 2019 г. не се позовава на съществуването на нито едно от изброените по-горе условия, които биха могли да оправдаят такава външна намеса. Той обвинява действащото правителство на Мадуро в нарушение на конституцията на страната, наличието на хуманитарна криза поради недостиг на храна и медикаменти, напускането на страната от 3 млн. нейни граждани и наличието на 600 политически затворници.

Икономическите санкции, т.е. икономическата война срещу Венецуела не е преставала от години. Още през 2017 г. доставчикът на финансови услуги Евроклиар е блокирал венецуелски средства в размер на почти 1,65 милиарда долара. През 2018 г. Великобритания блокира 2,5 милиарда долара на страната, а през 2019 г. още 1,2 милиарда долара от нейния златен резерв.

През последните седмици американската страна налага в срочен порядък все по-обхватни санкции срещу страната – преди дни САЩ блокираха всички средства на държавната венецуелска нефтена компания Petroleos (PDVSA), въведени са ограничения, а Bank of America блокира ползването на кредитни и дебитни карти в страната.
И санкциите, които на практика са икономическа война срещу Венецуела, са в пряко противоречие с чл. 19 от Устава на Организацията на американските държава. А според Доклада на А.Д.Зайас, независим експерт на Съвета за човешките права на ООН от август 2018 г., „наложените срещу Венецуела санкции могат да се оценят като престъпление срещу човечеството в съответствие с чл. 7 на Римския статут на Международния наказателен съд“.

Върху икономиката на Венецуела, чиито основни приходи са от износа на нефт, американските санкции, и в частност фактическата забрана да реализира такъв износ, е с фатални последици. Потенциални купувачи и транспортьори на венецуелски нефт, в т.ч. европейски и азиатски клиенти, се лишават от достъп до финансовата система на САЩ.

След изострянето на санкциите основните рейтингови агенции незабавно понижиха кредитния рейтинг на страната, с което правителството бе поставено пред невъзможност да постигне предоговарянето кредитите, които подлежат на преструктуриране.
Преговарящият с кредиторите венецуелски вицепрезидент Тарек Ел Айсами е включен в списъка на лицата по санкциите и на кредиторите на Венецуела е забранено да преговарят с него. Изправена пред заплахата от ответни мерки от страна на САЩ, световната икономическа общност е поставена под натиск да избягва контактите с Венецуела. На практика Венецуела е поставена под пълна блокада.

Друг основополагащ принцип в МП и Устава на ООН е принципът на ненамеса във вътрешните работи на чужди държави.
Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на Обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава“ (освен в случаите на прилагането на принудителни мерки, предвидени в глава VII, чл.2(7) от Устава на ООН).

Тогава основателно може да бъде поставен въпросът на каква международно-правна основа „демократичната общност“, и в частност ЕС, ултимативно настоява за провеждане на избори в чужда държава.
Венецуела е страна по Международния Пакт за граждански и политически права (МПГПП), с което се ангажира в провеждането на свободни и честни избори. В случай че някоя друга страна по МПГПП оспори начина на провеждане избори във Венецуела, тя може да поиска задвижването на предвидената в Пакта съответна процедура срещу нея. Тази процедура е подробно разписана в МПГПП и тя изключва всички санкции и действия, които в момента се предприемат срещу Венецуела.

„Признаването“ на самообявилия се за временен президент на Венецуела Гуайдо от която и да е страна или институция при сегашното положение е несъвместимо с международното право и може единствено да увеличи напрежението, както в самата Венецуела, така и в международните отношения. Може само да предизвиква учудване и недоумение как медиите представят това като нещо нормално.

В международното право по принцип съществува единствено института на признаване на държави, а не на правителства и още по-малко на държавни глави.

В съответствие с този принцип, ако в една държава се извърши правителствена смяна няма практика да се изказва изрично признаване на новото правителство, като отношенията с тази държава продължават да се поддържа без прекъсване. (Правителствата и ръководителите се менят, но държавата остава държава).

Като вид изключение от това правило може да се приеме декларативното признаване на правителство на вече съществуваща държава, което е дошло на власт в резултат на социална революция, когато в тази държава е променено държавното устройство и е прекъсната приемствеността на конституционно-правната традиция. С такъв акт се декларира признание на настъпилите в тази страна промени и готовността с нея да се продължат междудържавни контакти и отношения.

В науката за международното право признаването на дадено правителство от някоя друга държава, има единствено декларативно значение и не придава самó по себе си никаква легитимност. То няма международно-правно значение и като такова не е и необходимо, защото смяната на едно правителство не засяга международно-правния статут на държавата. Такова признаване не променя нищо по отношение на това, доколко смяна в ръководството на една държава съответства или не на нейната конституция, което може да бъде оценявано единствено на основата на нейното вътрешно национално право.

Практиката показва, че признаването или непризнаването на едно правителство от друго в повечето случаи се извършва „селективно“ и държавите, особено тези с по-голямо влияние на международната арена, в такива случаи следват собствените си национални интереси, докато международно-правните аспекти се оставят на заден план.

Преобладаването на политическите елементи е допълнително основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.

В съответствие с специфичните конкретни условия една декларация на признаване може да представлява намеса във вътрешните работи на друга държава. Във всеки случай намеса във вътрешните работи е международно-правно недопустимо, когато намесата е свързана и с ултимативни условия или упражняване на сила.

Но дори и в хода на гражданска война военен преврат или друг вид вътрешнополитически сътресения нормалната практика е спазването на правилото на статуквото. В такива случаи се приема, че предишното правителство е легитимно до момента, в който то окончателно е отстранено и е загубило управлението на страната. Едва след този момент следва да се установяват контакти с едно ново правителство.

Доколко такова фактическо признаване на ново правителство в друга държава може да бъде окачествено по един или друг начин, от основно значение е моментът, в който това е направено. Ако в дадената страна не са настъпили такива промени, които да свидетелстват, че това ново правителство се е наложило политически и властово, а в самата страна съществува правителство, което е легитимно и ефективно контролира властта и дейността в страната, е налице акт, който представлява недопустима намеса във вътрешните работи на тази страна.

Признаването на Хуан Гуайдо за „временен президент“ не почива на никаква международно-правна основа.
В конкретния случай признаването на един временен президент, чиято легитимност е оспорвана и в собствената му страна, представлява нарушение на международното право, намеса във вътрешните работи и при всички положения се приема като недружелюбен акт.

Легитимността на държавния глава е единствено и изключително от компетентността на венецуелския народ и на политическите фактори в страната. Може да има нееднозначни оценки за политиката на правителството на Мадуро и състоянието на икономиката на страната, но той не е „узурпирал“ властта и във Венецуела не е установена диктатура. А успехът или неуспехът на политиката на даден държавен глава не е критерий за неговата легитимност.

А към момента легитимният президент на страната е Николас Мадуро и което е най-важното и определящото в случая, той разполага с всички лостове на властта, упражнява ефективен контрол и управление на страната и се ползва с лоялността на армията и полицията.

Естествено е в страната да съществува и действа опозиция, срещу него да има настроения, но засега в митингите срещу управлението му участват до 300 000 души, което е едва 1% от населението на страната. Поради това с основание може да се твърди, че признаването на „временен президент“ в дадения случай представлява намеса във вътрешните работи на Венецуела и въпросът за квалификацията на това действие като недопустима интервенция (намеса) е основателен.
От гледна точка на действащото правителство на Венецуела, признаването на един временен президент безусловно ще бъде прието като недружелюбен акт.

Самопровъзгласяването на Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела бе оправдавано с позоваване на чл. 233 от венецуелската Конституция, който регламентира гарантирането на ръководството на държавата в случаите, когато президентът не е в състояние да изпълнява своите задължения (такива хипотези са описани в конституцията).
При възникване на ситуация, при която президентът е в невъзможност да изпълнява своите функции (а такава ситуация от изброените в текста в момента не е налице), то властта, според този член на конституцията, би следвало да премине в ръцете на вицепрезидента.

Председателят на парламента, според този член на конституцията, би могъл за 30 дни да поеме функциите на президент на страната, единствено в случай, че в този момент няма действащи президент и вицепрезидент, т.е. ако избраният президент не е в състояние да изпълнява функциите си в периода между президентските избори и полагането на президентската клетва. Без съмнение ситуацията във Венецуела в този момент не е такава. Член 233 от Конституцията конкретно в този случай е неприложим и по никакъв начин не може да служи за легитимиране на самопровъзгласилия се Гуайдо за временен президент на страната, което прави неговите претенции за легитимност неправомерни и от конституционна, и вътрешно-правна гледна точка.

В медиите се акцентира на решението на Европейския парламент да признае самопровъзгласилия се Гуайдо за „временен президент“ на Венецуела. При това се премълчава, съзнателно или поради незнание, че ЕП не разполага с никаква легитимация да признава нито държави, нито държавни глави, нито правителства и че в случая става дума само за една политическа резолюция без каквито и да са правни последствия.

Признаване на Гуайдо от страна на САЩ, Канада и някои латиноамерикански страни за легитимен временен президент на Венецуела освен, че е несъвместимо с международното право, крие пряка опасност от изостряне на кризата в тази страна, преминаването й в „горещ етап“ на гражданска война или военна интервенция.

Ако бъде признат за легитимен временен президент той би могъл да „разреши“ военна операция на САЩ или друга държава на територията на страната (доколко други държави биха приели такъв факт е много спорен въпрос) и да получи право да се разпорежда с финансовите средства на държавата в банки на нейна територия.

Факт е, че от края на Студената война е налице една опасна тенденция силните на деня да не се обременяват със спазването на нормите на международното право, в т.ч. и най-основополагащите негови принципи, създавани в течение на десетилетия, кодифицирани в общоприети правни норми.

Нееднократно се прокрадват мнения, че класическото международно право вече е остаряло, а има и държави, които не го признават или поне части от него. А обстановката в света се променя динамично и ООН се оказва недееспособна и даже не могат да се санкционират нарушения поради действащото право на вето в Съвета за сигурност.

Видими са опитите на част от „международната общност“ не само да пропагандира, но и да налага своята ценностна система като елемент, определящ и развитието на междудържавните отношения. Така се забелязва тенденция сфери от обект на националното законодателство, като човешките права, спазването на демократичните стандарти и върховенството на закона, да бъдат привнесени в международното право и да бъдат приравнявани към неговите универсални принципи.
Такива опити не се приемат еднозначно и поне към настоящия момент имат потенциал да създадат определена правна несигурност и основание за условия за създаване на напрежение в международните отношения.

Не може да се отрече, че Венецуела преживява дълбока икономическа криза и народът изпитва недостиг на храни, медикаменти и стоки от първа необходимост. Също така не може да се отрече, че в голяма степен тази криза е предизвикана и от дългогодишните икономически санкции, налагани от САЩ на нейната икономика.

Санкции, които през последните седмици агресивно ескалираха до тотална икономическа, политическа и финансова блокада, която на практика е на път да парализира икономиката в страната.
Но във Венецуела все пак още става дума за икономическа, а не за „хуманитарна“ криза, която би могла да бъде сравнявана с хуманитарните кризи в Йемен, Либия, Южен Судан, Ирак, ивицата Газа, Сомалия, Хаити, Централноафриканската република или Мианмар.

Ако действително в международната общност съществува желание да предоставят хуманитарна помощ на народа на Венецуела, то най-бързият и ефективен начин за това би било незабавното прекратяване на санкциите и наложената фактическа блокада на страната.

Правителството на Венецуела отказва да приеме обявената към момента хуманитарна помощ в размер на 60 млн. долара и от своя страна настоява САЩ, Канада и Европа да върнат на страната над 23-те милиарда долара, които незаконно са блокирани по нейни сметки в банките на тези държави.

С тази средства венецуелското правителство само може значително да подобри икономическата ситуация в страната.
Обявената от САЩ и повтаряна от нейните съюзници „хуманитарна“ криза във Венецуела може да бъде извинение и повод за военна интервенция. Основание за това дават не само изявления на висши военни от САЩ в миналото, че САЩ биха се намесили, „ако бъдат поканени“, както и откритите заявления на Гуайдо, че е готов да „оторизира“ такава намеса.

Що се отнася до изключително странното заявление на Е.Захариева, министър на външните работи, че България няма стратегически интереси във Венецуела, то поставя и същевременно дава отговори на няколко много важни въпроси. От една страна дава представа за експертния капацитет на ръководството на българската външна политика и нивото, до което е стигнала българската дипломация.

От друга страна може да постави въпроса действително ли за България не представлява най-голям интерес именно стриктното спазване на нормите на международното права в отношенията между държавите, необходимостта от това международните конфликти да бъдат решавани чрез диалог, укрепване на взаимното доверие и мирно сътрудничество в двустранните и многостранните отношения.

Не са ли именно това подходите, които България би искала да бъдат прилагани и към нея ?

България е малка страна в глобален мащаб, но в международното право действа принципа на суверенното равенство на държавите. И като такава, България може да бъде не само равен, но и уважаван и авторитетен участник в международните отношения единствено, ако в своята международна дейност се придържа и защитава принципите, на които се изграждат отношенията между всички страни, ако си изгради и се ползва с име на надежден и лоялен участник в международния живот, ако отстоява истината и справедливостта, не се влияе от конюнктурата и много добре и всестранно обмисля от позициите на своя национален интерес всеки свой дипломатически ход и не прибързва да заявява участие в поредната „коалиция на желаещите“.
—
Авторът е дипломат, бивш посланик на България в Атина, Гърция, в Бон, в Стокхолм

АНАЛИЗИ

Световният тероризъм в подем

Публицистът и анализатор Александър Роджърс обсъжда удара по Запорожката АЕЦ, атаката с дрон в Румъния, оттеглянето на САЩ от преговорите, срива на помощта за Украйна, петролната криза и защо безумният страх на Киев води до неизбежно разрушение.

Изминалата седмица беше значима по няколко начина. Първо, изявленията на Путин след посещението му в Казахстан, където той очерта доста твърда линия както по отношение на Украйна, така и на Армения, както и желанието на Пашинян да напусне Евразийския икономически съюз.

Изявленията на Пашинян бяха съпроводени с нагледна демонстрация, че Росселхознадзор може да открие ябълкови молци не само в арменски плодове и зеленчуци (95% от които се изнасят за Русия), но дори в коняк и минерална вода.

И на Европа беше напомнено, че всяка точка, от която е атакувана Русия, е легитимна цел за руските въоръжени сили, независимо от териториалната ѝ принадлежност.

Украйна организира провокация с дрон, който се разби в Румъния. След това глобалистите обвиниха Русия (въпреки че не представиха доказателства, че това е бил нашият дрон). И, както обикновено, заявиха своята „решимост да продължат да подкрепят Украйна“.

В действителност, не само на думи, девет от 18-те държави, участващи в чешката инициатива за закупуване на боеприпаси за Украйна, организирана от сваления пилот Павел, се оттеглиха. А на срещата на върха на външните министри на ЕС в Лимасол, както съобщава Junge Welt, се проведоха затворени дискусии за възможността за пълно спиране или драстично намаляване на финансовата помощ за Украйна. Много страни от ЕС, особено тези на юг и запад, все по-често изразяват умора от необходимостта да се отпускат милиарди евро.

На този фон и с постоянно влошаващата се ситуация на фронта, Украйна предприе атака с дрон срещу Запорожката атомна електроцентрала. Украинският дрон удари турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала. Дронът беше управляван чрез оптични влакна, което изключваше възможността за случайно попадение. Ударът на дрона върху турбинната зала на 6-ти блок на Запорожката атомна електроцентрала бележи първата в историята целенасочена атака срещу основното оборудване на централата. Подозирам, че марионетната МААЕ, както обикновено, ще се престори, че не е забелязала.

Киевският режим, предчувствайки предстоящата си гибел, прибягва до все по-отчаяни провокации – кървави (като в Старобелск), опити да превърне локален конфликт в глобална война (като удара с дрон в Румъния) и/или да предизвика голяма катастрофа (като удара в атомната електроцентрала). Водени от безумен страх, те напълно и окончателно са загубили ориентир.

Съединените щати, на които някои възлагаха надежди за мирно разрешаване на конфликта, се оттеглиха от преговорния процес (и, съдейки по другите им действия, не са способни да водят ефективни преговори). В момента те са изправени пред сериозни проблеми с Иран, чиято агресия им се обръща срещу тях.

Те не само са изразходвали лъвския пай от боеприпасите си за цяла гама от артикули (от нападателни ракети до боеприпаси за противовъздушна отбрана), но в резултат на това призивите на Зеленски за „Дайте ни малко PEP“ остават без отговор, тъй като просто няма какво повече да се даде. Опитите за преговори с Иран отново стигнаха до задънена улица, а обещаните от Тръмп напредък, отстъпки и Сделка, както обикновено, не се материализираха.

Междувременно ситуацията с доставките на петрол се влошава и, както съобщава CNBC, Exxon Mobil предупреждава, че запасите от петрол ще достигнат опасно ниски нива през следващите две до три седмици, което ще доведе до рязко покачване на цените – до 150-160 долара за барел суров петрол Brent.

Влошаващата се енергийна криза ще засегне както самата американска икономика, така и европейските планове да се въоръжат за война с Русия. И аз вярвам в Тръмп; неговият чудесен принцип TACO (Тръмп винаги отстъпва) би могъл да помогне иранската криза в крайна сметка да тласне колективния Запад на колене, когато петролните запаси се изчерпят и икономиките им се сринат.

АНАЛИЗИ

СЛЕД УКРАЙНА: КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА НА НОВИЯ РЕД

Първата фаза на войната е за територия. Втората – за технологично надмощие. Днес навлизаме в третия пласт: светът започва да калкулира следвоенното преразпределение на активи, пазари и институции, докато фронтът все още е активен.

Цифрите и дипломатическите ходове от последните седмици показват ясно едно: голямата политика вече не се интересува от идеали, а от договори. Търгът за бъдещия световен ред е официално открит.

1. „МИР ДО ЗИМАТА“ НЕ Е ПРОГНОЗА, А ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТ

Когато украинският клоун Зеленски заявява пред американската мрежа CBS, че дипломатическо решение е необходимо до началото на зимата, това не е израз на слабост. Зеленски категорично опровергава информациите за „още 2-3 години война“, наричайки ги дезинформация.

ФАКТИТЕ: Целта на този срок не е календарна, а стратегическа. Това е директен сигнал към Вашингтон за засилване на санкциите и натиска, преди студът отново да бъде използван като оръжие. Украйна се опитва да капитализира моментното си предимство — установяването на огневи контрол над логистиката в прифронтовите зони (като пътя Мариупол-Крим), преди Русия да реорганизира енергийния шантаж през зимата.

2. ТЕХНОЛОГИЧНАТА АСИМЕТРИЯ В ЦИФРИ

Тезата, че Русия печели войната на изтощение, се сблъсква с твърдата военна статистика. Макар Москва да атакува с масирани рояци (като удара с 265 дрона в началото на юни, при който са поразени жилищни сгради в Одеса и Харков), ефективността на сухопътните ѝ операции спада драстично.

ФАКТИТЕ: Данните на Института за изследване на войната (ISW) са категорични. От началото на годината до 26 май Русия овладява едва 104 кв. км украинска територия. За същия период на предходната година тази площ е 1619 кв. км — СПАД ОТ НАД 15 ПЪТИ. На този фон, според западни анализатори, руските загуби възлизат на 30 000 – 35 000 войници месечно. Технологичното предимство на Запада буквално блокира руския демографски мащаб.

3. ГОРИВОТО КАТО ОСНОВЕН ФРОНТ

Украинските атаки по руската енергийна инфраструктура не са просто психологически натиск. Те дават конкретен икономически резултат, който принуждава Кремъл да взима спешни мерки.

ФАКТИТЕ: Доказателство за това е безпрецедентното решение на руското правителство да наложи временна забрана за износ на авиационен керосин до 30 ноември, след като по-рано ограничава и износа на бензин. Въпреки твърденията на Министерството на транспорта, че дефицит няма, експертите посочват ударите по руските НПЗ като основна причина за срива. Изводът: Украйна успешно лишава Русия от горивото, нужно за водене на войната, оскъпявайки всеки следващ ден от конфликта.

4. ГЕРМАНСКИЯТ КАПИТАЛ СЕ ВРЪЩА НА ТЕРЕНА

Докато политиците в Брюксел гласуват санкции, едрият бизнес вече се позиционира за следвоенната икономическа реалност. Капиталът не търпи вакуум.

ФАКТИТЕ: За първи път от началото на инвазията германски предприемачи официално присъстват на Международния икономически форум в Санкт Петербург. Изявлението на Матиас Шеп (председател на Руско-германската външнотърговска камара) е показателно: „Западът не трябва завинаги да отказва достъп до руския пазар и суровини в полза на Азия“. Европейският бизнес вече изчислява как да си върне контрола върху евтините ресурси, преди те да бъдат окончателно абсорбирани от Китай.

5. АРМЕНИЯ: СТРЕС-ТЕСТЪТ ЗА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ

Случаят с Армения е перфектната геополитическа лаборатория. Той показва какво се случва, когато малка държава се опитва да смени орбитата си във време на глобален сблъсък.

ФАКТИТЕ: Правителството на Никол Пашинян суспендира участието си в ОДКБ и посреща европейски лидери (включително Зеленски) в Ереван, опитвайки се да интегрира страната към Запада. Отговорът на Русия е строго икономически: след забраната за внос на арменски лимонади, руският Росселхознадзор блокира и експорта на арменска риба. Малките държави са изправени пред брутален избор: или успяват бързо да изградят нови партньорства, или икономиките им биват смазани от бившия хегемон чрез директен търговски натиск.

6. ФАЛИТЪТ НА ООН И КРАЯТ НА СТАРИЯ РЕД

Най-красноречивият факт за разпада на следвоенната архитектура не са ракетите, а счетоводните баланси на институциите, създадени да пазят мира.

ФАКТИТЕ: Според The Wall Street Journal, ООН е на ръба на банкрута с недостиг от над 4 МИЛИАРДА ДОЛАРА. Двата най-големи спонсора – САЩ и Китай – задържат плащанията си. За да оцелее, организацията съкращава рекордните 3000 длъжности, намалява смените на преводачите и дори спира ескалаторите в централата си.

Символът на този институционален колапс е абсурдът, при който ръководството опитва да спести 700 000 долара чрез затваряне на един от охраняемите входове, но ДИПЛОМАТИТЕ ПРОТЕСТИРАТ и входът се отваря отново след 2 дни. Докато бюрокрацията брани собствения си комфорт, липсата на средства води до реален ръст на глада и спиране на ваксинациите в зависимите региони. Старият ред вече буквално не може да си плати сметките.

7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И ВЕРИЖНИТЕ КРИЗИ

Украйна не съществува във вакуум. Геополитиката днес функционира като система от скачени съдове, където кризата на единия континент мигновено детонира другия.

ФАКТИТЕ: Тримесечната блокада на Ормузкия проток от страна на Иран директно удря световните енергийни пазари и логистиката. Дипломацията е в пълна задънена улица – споразумението за прекратяване на огъня реално е блокирано от американския президент Доналд Тръмп, след което Иран официално прекратява преговорите със САЩ заради продължаващите израелски удари по Газа и Ливан.

В същото време вътрешната стабилност на самия Израел деградира. В Йерусалим се отчита рязък скок на нападенията срещу християни (включително от униформени войници), които биват публично оправдавани от крайнодесни фигури като министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Резултатът: 50% ОТ ХРИСТИЯНИТЕ ПОД 45 ГОДИНИ ОБМИСЛЯТ ЕМИГРАЦИЯ.

Един провален договор във Вашингтон или бомбардировка в Ливан моментално оскъпява войната в Европа и разтяга военните ресурси на Запада.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Фактологията е безмилостна. Русия губи военна инициатива и териториално темпо, но се окопава. Украйна методично разрушава горивната логистика на противника. Германският бизнес чертае планове за руските суровини, Близкият изток парализира глобалните доставки, а старият ред в лицето на ООН е в технически фалит.

В този свят на сурови цифри и директен икономически натиск, малките държави нямат време за геополитическа романтика. Примерът с Армения показва, че всеки опит за нерешително маневриране се наказва с тежки икономически удари.

За да оцелее и просперира, България трябва да превърне своята география от пасивна територия в защитена, високотехнологична и логистично интегрирана система. Защото новият ред няма да се договаря въз основа на международното право, а въз основа на това КОЙ КОНТРОЛИРА РЕСУРСИТЕ, ИНФРАСТРУКТУРАТА И КАПИТАЛА.

АНАЛИЗИ

НИКОЯ ВОЙНА НЕ СТРУВА СМЪРТТА НА ЕДНО ДЕТЕ

Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство?

Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа.

Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.

от Олег Нестеренко, март 2026 г.

На снимката: 14-месечната внучка на аятолах Хаменей, убит от Съединените щати заедно със семейството си.
—————————–
Преди четири години, през март 2022 г., седмица преди първите мирни преговори между Русия и Украйна, споделих статия в LinkedIn. Представям я тук, точно както беше написана, без да променям нито един ред. Убеден съм, че посланието ѝ остава изцяло актуално през март 2026 г., след четири години война в Украйна и само дни от началото на агресията на Иран.

Никоя война не струва смъртта на едно-единствено дете.

Като баща, преживял смъртта на едно от тези четири деца, като човек, който е видял войната от първа ръка – аз съм в добра позиция да кажа това.

За тези, които трудно виждат отвъд образа, които не могат да видят ясно под потопа от продължаваща пропаганда, и за тези, които не знаят достатъчно за историята, ето малко пренареждане на идеите за истинските виновници за хаоса в света, от които последните събития в Украйна са само последният пример от дълъг списък и със сигурност не са последният.

Това са фактите за основните жертви на Русия? Не – за основните жертви на „демокрацията“ на американската държава (да не се бърка с народа), заедно с коментари относно ситуацията с възмущението от „цивилизования свят“, съпътстващо кланетата.

За да избегна прекаленото многословие, ще дам само няколко кратки примера, започвайки от края на Втората световна война. Няма да обсъждам над 65 000 убити френски цивилни и над 100 000 ранени от бомби, взривени в САЩ между 1941 и 1945 г. Няма да обсъждам и големите „демократични“ постижения на Съединените щати преди 1941 г., като например близо 12 000 000 смъртни случая от геноцида на коренното население на Америка от 1492 до 1900 г., в който американците са допринесли значително.

Цитираните от мен цифри не включват смъртта на бойци, нито десетките милиони ранени, осакатени и разселени цивилни. Цифрите показват само броя на труповете, без да разкриват пълния мащаб на бедствието, причинено от глобалната дестабилизация на районите, посетени от самопровъзгласилите се защитници на „ценностите на цивилизования свят“.

Корея и Китай / 1950-1953:
Близо 3 000 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Гватемала / 1954-1996:
Повече от 40 години гражданска война, организирана и поддържана от Съединените щати, са довели до смъртта на над 250 000 души.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Индонезия / 1958-1966:
Американските бомбардировки през 1958 г. доведоха само до неколкостотин смъртни случая на цивилни – „обикновена дреболия“, така да се каже – но продължителното поддържане на гражданската война от Съединените щати от 1958 до 1966 г. доведе до повече от 23 000 000 смъртни случая.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Виетнам / 1955-1975:
Повече от 430 000 убити цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Камбоджа / 1969-1975:
Близо 150 000 души бяха убити, предимно от масивни бомбардировки от страна на САЩ.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 1990-1991:
Сред 100 000 убити цивилни, предимно деца.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Босна / 1994-1995:
Близо 50 000 убити цивилни.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сърбия / 1999 г.:
Близо 3000 цивилни бяха убити. За 78 дни въздушни бомбардировки върху сърбите бяха хвърлени 22 000 тона бомби. Една трета от училищата в страната бяха разрушени.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Ирак / 2003-2022:
Най-„оптимистичните“ западни оценки включват 130 000 убити цивилни. Истинската цифра за всички американски агресии срещу тази страна е над 1 000 000 цивилни жертви, включително приблизително 500 000 смъртни случая на деца.

Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Афганистан / 2014-2022:
Според най-скромните оценки са убити над 50 000 цивилни.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Сирия / 2014-2021:
Повече от 1000 цивилни бяха убити директно от бомби, извършени от американците и техните васали.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Украйна / 06.04.2014-23.03.2022:
Повече от 3500 цивилни са убити в Източна Украйна, в Донбас.
Къде беше възмущението на „цивилизования свят“? Никъде.

Официалният знаменател на клането в Донбас: „ОАТ“ – Антитерористична операция. От 2014 г. насам 15% от украинците, живеещи в Донбас, са класифицирани като терористи от властите в Киев.

Тези „терористи“, включително повече от 150 деца, са убивани предимно не от „конвенционални“ войски, съставени от „нормални“ мъже, а от ултранационалистически и истински неонацистки войски (полк „Азов“, милиция „Десен сектор“, батальон „Донбас“ и др.), чието съществуване се дължи на непоколебимата толерантност на последователните украински власти от февруари 2014 г. насам.

Защо такава толерантност? Просто е: именно членовете на тези структури, съставени от утайката на украинското общество, бяха тези, които ръководеха свалянето на „проруското“ украинско правителство през 2014 г. Тези маргинали от вчерашния ден са новата „дълбока държава“ на Украйна днес.

Беше твърде опасно за горкия Зеленски (който, между другото, беше избран с програмата си за регулиране на ситуацията в Донбас и установяване на мир) да атакува тези изпълнители на създаването от Съединените щати, с „логистичната“ подкрепа на техния васал, ЕС, на днешната нова украинска държава.

Важен момент: наистина Съединените щати и техният васал, ЕС, настояха (под масата, разбира се) тази паравоенна формация „батальон „Азов“** да бъде интегрирана в украинската армия като редовен полк.

Да не забравяме: говорим главно за ерата преди Тръмп, когато почти цялото не само население на ЕС, но и правителствата на последните живееха с безумната увереност, че Съединените щати не мислят и никога не са мислили, освен за собствените си интереси, и бяха сигурни, че американските лозунги съвпадат идеално с реалността.

Украйна / 24.03.2022:
Къде е възмущението на „цивилизования свят“?
.
Тя е тук! Най-накрая.
.
И това беше така още преди появата на жертви сред цивилното население.

Това напълно променя всичко за „цивилизования свят“, веднага щом възникне конфликт, който не е част от кланетата, извършени директно от Съединените щати.

Това, което се случва в момента в Украйна, е, съвсем просто казано, „джакпотът на века“ за силните отвъд Атлантика. Ако така наречените мирни преговори между 2014 и 2022 г. не донесоха абсолютно нищо, това по никакъв начин не се дължи на инициативата на марионетките в Киев, които бяха пряко контролирани от правителството във Вашингтон. Истинските мирни преговори, започващи утре, биха били истинска геополитическа и финансова катастрофа за американското правителство. Следователно последното ще направи всичко възможно, за да гарантира, че този конфликт ще продължи възможно най-дълго.
.
За да се обяснят подробно многото елементи на този „Джакпот на века“, е необходима отделна голяма глава.
.
Накратко, говорих само за 12-те големи престъпления срещу човечеството, извършени от последователни правителства на САЩ.

Не съм говорил за толкова много други „официални“ „доброжелателни“ операции, включващи директни бомбардировки на цивилни от Съединените щати по света, като например в Куба през 1959-1961 г., в Конго през 1964 г., в Лаос през 1964-1973 г., в Гренада през 1983 г., в Ливан през 1983 г., в Ел Салвадор през 1980-1990 г., в Никарагуа през 1980-1990 г., в Иран през 1987 г., в Панама през 1989 г., в Кувейт през 1991 г.; в Сомалия през 1993 г., през 2007-2008 г., през 2011-2022 г.; в Судан през 1998 г.; в Йемен през 2002, 2009 г. и 2011-2022 г.; в Пакистан от 2007 до 2015 г.; в Либия от 2011 до 2015-2019 г. И дори не съм споменал многобройните „тайни“ операции, извършвани масово по целия свят със същата благородна цел за защита на „американските интереси“.
.
В 250-годишната история на Съединените щати е имало само приблизително 20 години, през които страната не е водила война извън границите си. Останалата част от това време – 230 години – е белязана от кланета извън границите ѝ. От 2014 г. насам дойде ред на Украйна.
.
Франция, наред с много други, васална държава на Съединените щати в продължение на повече от 50 години, с изключение на няколко малки „бунта“, които са просто незначителни неуспехи за покорената нация, винаги е била непоколебима в подкрепата си на усилията за „демократизация“, предприети от нейния господар. Почти всички гореспоменати „демократични“ действия в даден момент са били гледани много благосклонно от различните последователни администрации на Елисейския дворец.
.
Възмущението на „цивилизования свят“ НЕ СТРУВА НИЩО.
.
Ако имаме глобален поглед върху света от последните 70 години, а не истеричната слепота от последните няколко дни – днешното възмущение изглежда почти нездравословно и перверзно, защото е напълно откъснато от контекста на реалността на това, което се случва всеки ден по света в продължение на толкова десетилетия.
.
Възможно ли е един ден стара Западна Европа да се освободи от американското господство? Това е напълно невъзможно. Пламенните васални държави, които Съединените щати въведоха в ЕС с право на вето върху решенията на „истинска“ Европа – Полша, Румъния, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Словакия и Словения – са изпълнители на безспорната и необратима американска власт в Европа. Никое „решение“ от тези страни никога няма да противоречи на волята на техния господар.
.
Но в никакъв случай не съм наивен: предвид нивото на широко разпространена индоктринация и степента на непроницаема местна пропаганда, напълно осъзнавам, че мнозинството от западните читатели на това писмо имат съвсем различно, предварително замислено мнение по темата. Това изобщо не ме притеснява.
.
Населението на западните страни от НАТО винаги е имало много сериозни трудности да разбере, че високите принципи и ценности, прилагани в рамките на собствените им граници, нямат абсолютно нищо общо, дори отдалечено, с тези, провъзгласени от въоръжените сили на „цивилизования свят“ извън техните територии.
.
Това, на което Западът е свидетел през последния месец и за което е бил напълно сляп през осемте последователни години, предшестващи този последен месец, не е началото на нова война. Това е просто разширяване на бойната зона, която вече е нараснала от 3% от територията на Украйна (населена с 15% от жителите на страната) до 15% от територията.
.
Разликата между вас и руснаците: руснаците са свидетели на бомбардировките на градове, разрушаването на гражданската инфраструктура, труповете на деца, военните престъпления и масовото напускане на страната на бежанците от 95 месеца, а вие – от 30 дни.
.
автор Олег Нестеренко
———————
П.С.: Днес е ред на Иран. Чий ред е утре?
.
** Терористични и екстремистки организации, забранени в Руската федерация
.
* Тази статия датира от 23 март 2022 г., дори преди началото на първите мирни преговори, които се проведоха между Русия и Украйна в Истанбул от 28 до 30 март 2022 г.
——————–
Krasimira Filcheva