Корупцията е повсеместна, дълбока, толерирана и неизтребима, а схемата е съвсем проста – една трета от парите трябва да влязат в гушите на пеликаните, които обслужват и силните на деня. Затова чуждестранните инвеститори предпочитат да платят 30% данък в бяла страна с независимо и честно правосъдие и либерални закони, вместо да следват схемата „10% налог +1/3 от инвестицията на когото трябва“, както става в България
Чуждестранните инвеститори бягат
Тъжно, но чуждестранните инвеститори бягат като опарени от уж стопроцентово евроатлантически ориентираната ни родина. В маратона са се включили и българи, маскирани като чуждестранни инвеститори, които предварително са изнесли парите си в разни офшорни зони. В страната остават само онези, които могат да внасят работници, за да им бачкат почти без пари и така да печелят въпреки окаяното технологично състояние на техните фирми. Остават и играчите от финансовия сектор, където все още има работа.
Тези тъжни констатации се леят от статистиката на БНБ. Според монетарния регулатор само за първите четири месеца на 2018 г., когато пропагандата отчаяно ни обливаше с европредседателство, чужденците са изтеглили от България 161 млн. евро. Други са налели в българската икономика 113 млн. евро, но тази сума е била 229 млн. евро през същия период на 2017 година. Или равносметката е, че сме вътре с близо 50 млн. евро Това е и една от причините преките чуждестранни инвестиции в периода януари-април да се сринат с близо 50% в сравнение със същия период на миналата година.
Данните на БНБ показват и още нещо обезпокоително: че задграничният бизнес предпочита да усвоява печалбата от българските си подразделения и да прибира дивиденти, вместо да реинвестира тези пари пак у нас. За първите четири месеца на годината реинвестираната печалба е едва 19 млн. евро – трикратно по-малко, отколкото е била през същия период на миналата година. Нарастват единствено инвестициите под формата на заеми, които компаниите майки зад граница отпускат на българските си щерки. За периода януари-април те са 254.8 млн. евро при 126.4 млн. евро година преди това. Или два пъти повече. Тези заеми обаче трябва да се връщат и според БНБ инвеститори от Швейцария са си прибрали от началото на тази година 98 млн. евро – погашения по предоставени заеми.
Продължава да расте и рисковата компонента в източниците на ресурс за българската икономика. Това са най-вече пари от Холандия, Русия и Германия. Впрочем възникват сериозни съмнения и дали т. нар. холандски пари всъщност идват от тази страна. Там са регистрирани много български фирми, които не носят клеймото, че са офшорни. Така пък се свива делът на откровените офшорки в обема на чуждестранните инвестиции, които – според данни на икономическото министерство, са едва 43 млн евро, или 4.5% от общия обем на чуждестранните капиталовложения.
И тук, общо взето, зад нерадостната фасада, която официалната Бг пропаганда се мъчи да прикрие, на бял свят изплуват ред печални констатации:
Първо, ниските данъци – въпреки патетиката на управляващите, са сред последните примамки за чуждестранните инвеститори, когато търсят отговор на въпроса: къде да инвестираме? За да печелиш от капиталови вложения в България, трябва да имаш куп други възможности, каквито у нас няма. Първо, на преден план излизат „битовизмите“: не можеш да си прокараш вода, ток и канал до мястото, където ще влагаш капитала си. Нямаш и асфалтов път или локално отклонение на железницата. В добавка – трябва да си изкараш безброй малоумни разрешителни и лицензи от централната и от местната администрация, а това става в отчайващо дълги срокове, които обезсмислят всяко добро бизнес начинание.
Картината включва и необходимостта едва ли не на всеки ъгъл да даваш нещичко на гладните за рушвети хора в местните и в централните органи на власт. Корупцията е повсеместна, дълбока, толерирана и неизтребима, а схемата е съвсем проста – една трета от парите трябва да влязат в гушите на пеликаните, които обслужват и силните на деня. Затова чуждестранните инвеститори предпочитат да платят 30% данък в бяла страна с независимо и честно правосъдие и либерални закони, вместо да следват схемата „10% налог +1/3 от инвестицията на когото трябва“, както става в България.
И накрая: чуждестранните инвеститори търсят поне някаква форма на стабилен или нарастващ в перспектива вътрешен пазар. Но у нас поради ниските заплати хората дават пари само за храна и за разни дребни харчове, а българските богаташи пък харчат основно зад граница.
Така порочният кръг в тази обречена държава се затваря. Остава надеждата да намерим някого, за когото да работим на ишлеме – с негови материали, с наша енергия и евтина работна сила. А той ще си прибира произведеното за износ и така ще слага печалбата в джоба си някъде другаде, но много далече оттук. И тази горчива перспектива вече се реализира в българската софтуерна промишленост – аутсорсинга. Защото друга перспектива просто няма след 28 пропилени и окрадени години.
