Той бе станал трън в очите на учителката, класна на дъщеря му. Вече няколко пъти го бе викала, във връзка с провинения на дъщеря му, но видима полза нямаше. Вместо да я изслуша и да се съгласи с нея, той облиза страстно устни и я шляпна по дупето. После я покани на вечеря. Даскалицата се облещи и не можа да каже гък. Край тях, по училищния коридор минаваха ученици, гледаха ги и се хилеха пошло. Тя бе станала за присмех, заради един откачен баща, на ученичка от нейния клас Най-после тя успя да си поеме дъх и изсъска:
– Ама вие….! Какво си позволявате?!
– Каня ви на вечеря! Какво толкова?
– Простак! Сега ми е ясно, защо дъщеря ви се бие с момчетата и е толкова невъзпитана! Тя просто прилича на вас!
– Естествено! – отвърна той – Нали съм и баща!
– Смятам, че ще бъде най-добре за Ния и за целия клас, да я преместите в друго училище! Тук тя непрекъснато провокира съучениците и учителите си, държи се арогантно като вас и пречи на учебната дейност! Това просто не може да продължава!
– Добре! – бе невъзмутимият отговор на бащата.
– Какво му е доброто?
– Ами, преместете я!
Учителката започна да обяснява училищния правилник и невъзможността да преместят дъщеря му, след като не е допуснала нужния брой неизвинени отсъствия. Опита се да му внуши, че това е възможно най-добрия начин за решаване на проблема, на което той отвърна:
– Аз проблем нямам! Дъщеря ми също! Ако вие или децата не я одобрявате, направете необходимото да я преместят в друг клас или друго училище! Сам никога няма да преместя дъщеря си!
– Добре! – приключи разговора класната и се прибра в учителската стая.
Бащата се прибра, а когато след часовете се завърна и дъщеря му, той я запита:
– Какъв и е проблема на твоята класна? Защо заради шамара на онзи глупчо, дето те е хванал за циците, изкарват теб виновна?
– Защото глупчото е син на бизнесмен, който ни подари голям монитор за класната стая! А класната ни е недоклатена и вечно в лошо настроение, щото е разведена от няколко години вече! Просто трябва някой да я начеше и ще се укроти! Тя иначе не е толкова лоша..!
– Ама и ти имаш един език! Така говори ли се за учител?!
– Вече съм осми клас, тате! Говоря това, което мисля! Нали сам си ме учил на това?
Бащата се хвана за главата:
– Абе, от една страна е така! Ама от друга…! Учителите трябва да се уважават!
– Ха –ха – ха! – изсмя се дъщеря му – Съучениците ми казаха, че си я шляпнал по дупето! Това поздрав ли е или някаква нова форма на „уважение“?
Бащата стана и се разходи из малката стая. Погледна дъщеря си и въздъхна:
– Не се оправдавам, а само уточнявам! Станаха седем години от смъртта на майка ти! Криво – ляво успях да те отгледам до сега! Нито аз, нито ти сме идеални! Но не крадем, не лъжем и не вършим лоши неща! Не знам как, долових у класната ти нещо изключително женско, нещо като безмълвен вик…! Вик за помощ! Тя говореше за теб и разни училищни глупости, но всъщност виеше като самотна вълчица в нощта! Затова я шляпнах отзад и я поканих на вечеря! Мислех, че ще приеме! Но…. май съм сгрешил!
– Сгрешил си, разбира се! Как можеш да си позволяваш това в училище и то пред децата?! Да беше начупил няколко стръка люляк и да ги подариш! Тъкмо сега е разцъфнал и го има навсякъде. Тя щеше да се зарадва и най-после някой щеше да й даде любимото цвете! Тя вече цяла седмица опява, че люлякът е любимото и цвете, но момчетата от нашия клас са толкова смотани…!
Бащата разроши косата на дъщеря си и помоли:
– Не се бий повече с момчетата, ако обичаш! Ти вече си голяма и сама разбираш мераците им! Съблазняваш ги и няма начин, да не искат да те докоснат!
– Всъщност и сама искам да ме докосва някой, който ми харесва! Но разни смотаняги, дето умът им е още в първи клас не мога да приема! Разбери ме, тате!
– Добре, добре! Гледай все пак да не вършиш глупости!
На следващият ден, след часовете децата излязоха вкупом от сградата на училището и се отправиха към колите с родители, които ги чакаха. Постепенно навалицата намаля и започнаха да излизат учителите. Класната на Ния излезе сама и тръгна към завоя на улицата. Срещу нея застана някакъв мъж, с огромен букет люляки в ръцете. От цветята не се виждаше лицето му, но когато учителката стигна до него, той каза:
– Госпожо, това са вашите цветя! Ще се съгласите ли да ги вземете и да дойдете с мен, до едно малко ресторантче, на брега на морето? Обещавам да съм послушен и де не си позволявам волности!
Учителката позна бащата на своята ученичка и поклати глава:
– Не мога да ги взема, защото са ужасно много! И защото не смятам, че съм ги заслужила от вас! Прекалявате с поканите за ресторант, господине!
– Няма проблем! – остави цветята на тротоара бащата – Но все пак смятам, че сте ги заслужила! Нали сте класна на дъщеря ми?
– Занесете ги на жена си! Всъщност, от колко време не сте и подарявали цветя?
– От миналата събота! Бяха пуснали букети с лалета в „ЛИДЛ“ и взех един. Сигурно вече са увехнали! Лалетата не траят много.
– Не ги ли държите във вода?
– Не слагам вода в мраморната ваза, на гроба на жена си! Преди три години през зимата водата замръзна и после вазата се спука. Сега ги поставям просто така…!
– Прощавайте! – изчерви се учителката – Не исках ..!
– Няма нищо! Жена ми ужасно ми липсва, както и на Ния, но вече сме свикнали!
Учителката се наведе и се опита да събере накършената люляка. Бащата и помогна. Тя се усмихна тъжно и предложи:
– Още е рано да се прибирам у дома! Може да се разходим в Морската градина! Но чак в ресторант да ходим, ми идва множко…!
Бащата смигна дяволито и се облиза:
– В това ресторантче приготвят миди по Бургаски толкова добре, че и на самите миди им харесва яденето! И притежават едно „Каберне“, дето няма равно в страната! Първо да се разходим, а после може само да надникнем там!
– Мидите не се ли консумират с бяло вино? Нали са морска храна, нещо като рибата?
– Това „Каберне“ е тъй добро, че бих ви консумирал натюр, без да ме интересува сметката после! – ухили се бащата.
– Ей! Ама вие пак започвате през просото! Бива ли да сте тъй нахален?
– Не се сърдете, госпожо! Аз съм откровен човек и каквото ми на сърцето, това ми на езика!
Той предложи свита в лакът дясната си ръка, а учителката я хвана. Двамата тръгнаха по улицата, като през цялото време си обясняваха един на друг, как не са се разбрали за едно или друго. Всъщност, те прекрасно се разбираха, защото пролетта бе извършила тайната си магия и бе събрала две самотни души заедно. Останалото бе само въпрос на време.
Красимир Бачков