Понеже вчера стана дума за един, който получил академично звание – защото пише нещо или защото така някой е решил – днес реших да продължа темата. „Шампиона“ го оставяме на спокойствие, да носи гордо лавровия венец, заедно с вас, упорити читатели, да минем на друга вълна, ниво, класа – както искате го наречете.
Снощи препрочетох стихове на Борис Христов – онзи, дето се е заселил в Гоцеделчевското село Лещен. Там в Родопите е решил да прави… каквото е решил.
През 2010 г. в открито писмо до Министерския съвет, изпратено и до БТА, Борис Христов, пише, че е научил за предложение на правителството да бъде удостоен с високо държавно отличие, но отказва да го приеме.
Ето какво пише:
„Уважаеми дами и господа министри,
От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – І степен – за заслуги в областта на културата.
Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.
С благодарност за разбирането: Борис Христов“.
Този отказ не е по силите на всеки.
Този отказ ни е нужен днес повече от всякога.
Борис Христов е автор на „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, стихосбирки, писани във времето, когато управляваше Тодор Живков. Отказът от ордена е от началото на периода, когато да ни управлява се захвана, а ние допуснахме – Бойко Борисов.
Поезията и въобще творчеството нямат общо с тези двамата. Макар, че кой знае…
Автор е на романа „Бащата на яйцето“ (1988), на новелите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“, на книгите „Думи и графити“ (1991), „Крилете на вестителя“ (1991), „Смъртни петна“ (1991), “ Думи върху други думи“ (1992), „Каменна книга“ (2006).
Написал е сценарии за игрални, анимационни и документални филми: „Корабът“ (1980), „Смъртта на заека“ (1982), „Сънувам музика“ (1983), „Лабиринти“(1984), „Бащата на яйцето“(1991) и др.
Съставител е на сборници и антологии: „Български разкази на ХХ век“ (1995), „Народни писмена“ (1995), „Веда Словена“ (1998).
СЪБОТА
Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка – ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.
Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.
Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново…
Остави пеперудата, нека играе –
карфицата тя сама ще намери…
И да тръгнем – отвънка трамвая
навива своята стара латерна.
Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна – нека ни смеле, –
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
СТРАХ
Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.
Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.
Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.
А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове –
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.
Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.
Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял – да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници…
А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула –
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.
***
Потънали в национален махмурлук, оставаме слепи и глухи за думите – часовникът на съзнанието. Минахме през Съединението, Независимостта и Будителите – не помага. Опиване ли е, анестезия ли? Или нашенската заблуда, че животът е вечен и има време за всичко…
Огнян Стефанов