„Красота“ е да се наблюдава приобщаването на Делян Пеевски към прозападната прогресивна общност у нас. „Той заема атлантически позиции“, аргументират своя катарзис десни политици и привърженици. По отношение на корупцията признават, че Пеевски не се е променил. Но атлантизмът е редут, отвъд който могат да го приемат за свой. За всички, нямащи отношение към Пеевски и въпросната общност, обаче възниква въпрос – защо точно атлантизмът е пределният фактор? Защо не корупцията? Нали по площадите някога се твърдеше обратното?
БСП и всички леви хора твърдят, че се антифашисти. Пазят вселената от нацизма. Винаги са били против късо подстригани момчета, издигащи ликовете на царски генерали от XX век – били символ на монархо-фашизма. Обаче сега са заедно в политически коалиции и по площадите – в подкрепа на Русия.
Интересен нюанс – няма да видите левите с Ангел Джамбазки, понеже го считат за принадлежащ към гореописаното зло; обаче са редом до Костадин Костадинов, който употребява хитлеровата терминология за „подчовеци“. Пак въпрос за страничните наблюдатели –
как така Костадинов е добър, а Джамбазки лош?
По кой критерии се съди, че плакатите с царски генерали са фашизъм, а думичката „подчовеци“ не е? Или ако е, защо на Костадинов се прощава, а на Джамбазки – не? Отговорите са ясни. Защото Костадинов подкрепя Русия, а Джамбазки е против (например с години се бореше за демонтажа на ПСА).
Нюанс и откъм другия лагер – той боготвореше Румен Радев. И със същата страст се нахвърли върху него, щом реториката на президента стана проруска. Впрочем, в периода на боготворене Радев или министрите му не слизаха от снимките с американския посланик Херо Мустафа.
Накъдето да се обърнем, в която тема да „копнем“, виждаме фалшива принципност. Десният електорат е пръв душманин на ДС. Обаче кумири му стават съвсем легални бивши кадри на ДС – душманите на Русия днес. Либерало-прогресистите мразят калпаци, цървули, ръченици в реки и други национализми. Обаче първа гордост им е да се снимат на корида в Испания, до скалите с президентски ликове в САЩ. Пак за левите – тия дни се възмущават от тортата с нарязания съветски паметник. Варварска е, казват. Но от социалните мрежи личи, че диво щастие ги обладава всеки път, когато Русия унищожи 2-3 жилищни блока в Украйна.
Още от българската политическа народопсихология: Референдумът в Косово е лош. В Крим – добър. И обратно. Асанж е борец за справедливост. Навални – престъпник. И обратно. Русия никога не е агресор, Западът е винаги агресор. И обратно. ПСА е слугинаж. Паметникът на американските летци не е. И обратно. Патриотизмът на Захари Стоянов срещу Русия е добър. На Вазов с „Мамо, мамо, я ги виж!“ – лош. И обратно. (Ама Вазов има и „О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука?“ – значи Вазов е добър-лош, по-добре да не се главоболим…) По ей такива базови репери българинът изгражда вижданията си за политиката. По тях сe дели, спори. Сечението е Запад – Русия, разбира се.
Стигаме до същината. Каквито и политически идеи да се изповядват официално, каквито и цветове, доктрини да се защитават, деленето у нас винаги е било едно – Запад срещу Русия. Едни българи искат
повече от първото, други – от второто
Съответно изграждат ценностна система. Някои изпитват носталгия по миналото – което пак е Русия, понеже в миналото ни е тя. Други ратуват за 16 пола – което пак е Запад, защото там са многото полове. А дясно, ляво, либерално, консервативно, прогресистко… са изкуствени надстройки. Абстрахираш ли се от тях, стигаш до ядката – Запад срещу Русия. Никога не е било друго, винаги това е коренът. И тогава разбираш защо и как леви се обединяват с десни, прогресисти с шовинисти, борци срещу мафията с нея… – след като единствено Русия и Западът ги делят, всичко останало може да ги съюзи.
При обикновените хора състоянието често протича подсъзнателно. Примерно има се за ляв. Но е и русофил. Питаш го
как съвместява,
след като в Русия нищо ляво няма, дори го погубва. Не знае, единствено е наясно какво точно иска в момента – Путин да въдвори по света своята правда („лява, дясна… – после ще се обясняваме“). Друг се пише за демократ. Но винаги (много преди войната в Украйна) мисленето му почва и свършва какво руско да забрани.
При самите политици няма подсъзнателни неща. Те нарочно измислят други маркери, за да подлъгват баламите. Но независимо от многото спорове и лицемерия, големите делители по политическите върхове последните 30 години бяха: да бъде ли България член на НАТО и ЕС или не; да развиваме ли руски енергийни проекти или не; повече Запад или повече Русия да има в службите ни за сигурност. Тия дни не е по-различно. При войната в Украйна сегашните партньори на България хванаха чрез „Магнитски“ някои от играчите, за да имаме атлантическа сглобка. Русия и наместниците й опитват да я развалят.
До голяма степен това е тежката карма на България – да е буфер между двата цивилизационни блока, географски разположени край нея. При положение, че на юг опираме в трета ос – Турция, е истински късмет, че през последните 78 години живеем в мир. И понеже трудно в българската история би се намерил по-дълъг период, това трябва да е
извор за самоуважение –
народ и политици запазихме мира.
Сблъсъкът, разбира се, е и културен. Няма момченце Иван, което приятелчетата да наричат Иванушка. Има, които го произнасят Айвън. Това пък е индикатор коя култура надделява най-отдолу, доста под филии и фобии.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?