ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КИРИЛ ПЕТКОВ

Драги Киро,
Не зная поради что да се срамя да се срамя да се нарека българин, но една от причините си ти. Моите родители бяха прости и обик-новени хора. И им светеха очите само от любов. Те не излъгаха и не измамиха никого. Твоите очички, Кире, не светят от любов.
Имам усещането, че лъжата е новият наркотик, който пробутваш на българския пазар. Него дори психиатричен тест не го хваща, няма куче, което да го надуши. И в тази криза и инфлация само твоите очи светят и показват на света, че има поне един работещ енергиен източник, но захранван от лъжата. В този смисъл един ден можеш спокойно да произвеждаш електричество дори за из-нос – след като изнесеш съвсем България.
Тези няколко дена оба-че ти надмина себе си. Реши да запълниш черковна цепнатина от земетресение отпреди осемдесет години. И с колко милиарда нов дълг ще се купи хоросан за тази цепнатина. Зная само, че цепнати-ната, която оставяш подире си е много по-голяма. Едва ли си учил в Харвард приказката за лъжливото овчарче, което толкова пъти излъгало за вълци в кошарата, че когато те наистина дошли никой не се притекъл на помощ. И вълците изяли стадото. Лошото в тази приказка е, че стадното чувство на българите те крепи на власт.
И още за една приказка се сетих. За онази, дето през девет държави – в десета… Кире, направи си труда и ще видиш, че между Канада и България има точно девет държави и един океан. Ти съвсем ни разказа приказката, бе, юначе. Девет държави и един океан. И как успя да прекараш този наркотик лъжата през толкова граници. Явно за него няма още адекватни тестове, и кучетата не го надуш-ват, скрит в кашоните с хранителни добавки…
Лошото е, че единс-твеният адекватен тест би трябвало да бъде психиатричният. Но хората не могат да повярват в твоята тежка зависимост, защото това значи да си признаят своето невежество и наивност… На което и разчиташ.
Да поискаш в това време да се дари по една заплата за оръжие е равнозначно на това, да обявиш доброволна мобилиза-ция и да пратиш доброволците в окопите… Доброволна мобили-зация, как ти звучи? Затрогващо и интригуващо, нали. Да искаш по една заплата от българите тогава, когато си изсмукал и последните му спестявания, когато си свалил и последната му риза и той вече тръгва по кожа между контейнерите за боклук.
Не зная дали си се замислял, но по тях може да се разбере благосъстоянието на бъл-гарина. Контейнерите вече не могат да изхранват своите клиенти, защото българинът все по-рядко изхвърля остатъци. Просто няма. Да искаш да даде по една заплата за оръжие, вместо да си купи с половин заплата пищов и да си реши проблемите…
Цинизъм е да искаш от човек, който някога е имал две ризи най-малко – една за ближния, и една за себе си да си даде третата риза на тебе – при положение, че ти дори няма да я уважиш и да й сложиш подходя-ща вратовръзка. Българинът винаги е имал по две ризи – за ближ-ния и за себе си. Но имаше и в гардероба риза за нова, за официал-на, за погребение, за сватба… А сега тръгна след сто дни управле-ние по една кожа между казаните. Вече не си пука гумите по отво-рените дупки на пътищата, а си кълчи краката – защото няма пари за гориво…
Киро, върви на психиатър. Не е срамно, че си болен. Случва се, ние ще те разберем. Дори и ще те забравим. Но напра-ви нещо добро за нас и близките си. За нас – да ни освободиш от себе си.
А за децата ти – да не се срамуват от теб тогава, когато ги замерят с камъни и лоши думи иззад кофите за смет. Вземи си жълтата книжка, която има цвета на очите ти след наркоза с лъжа и през девет държави и един океан… В обратен ред. Защото този народ не те е заслужил. Друга съдба му се полага… Пък и ти не си съдба, а наказание.
Христо СТОЯНОВ – по неволя психиатър