Борисов се уплаши за бъдещето на новата номенклатура

За боса на ГЕРБ идеалният политик трябва да е предварително смлян от партийната месомелачка. Това обаче е стратегия, която ще бъде все по-малко успешна занапред, както показват местните избори

Преди 10 ноември 1989 г. БКП упражняваше пълен контрол върху подбора на ръководните кадри в държавата, икономиката, въоръжените сили и службите за сигурност. За каквото и да било кариерно развитие, в каквато и да е сфера на обществото се изискваше позволението и благоволението на партията. Това беше номенклатурният принцип на управление, върху който се крепеше във висша степен стабилността на режима.

Предимствата на подобен подход бяха очевидни. Не се допускаха случайни, непроверени хора до позиции, от които можеше да се упражнява власт и влияние. Подсигуряваше се лоялността на кадрите, които бяха наясно, че санкцията на партията определя дали ще се придвижат нагоре по йерархичната стълбица. Така се намаляваше до минимум вероятността, че в управлението може да се промъкне някой, който да отправи предизвикателство към комунистическата върхушка.

Затова и след 10 ноември номенклатурният модел остана идеал за новите български (псевдо)демократични политици, които упорито работеха за неговото възстановяване винаги, когато конюнктурата позволеше на дадена партия да се задържи достатъчно дълго време във властта. През последните 10 години такъв шанс беше даден на Бойко Борисов, който го използва най-пълноценно, за да прокара своите хора и влияние навсякъде, където му беше възможно в по-плуралистичната среда на съвременна България. Партийната експанзия на ГЕРБ в държавата и обществото напредна толкова, че вече стигна до етапа, в който Борисов прогласява предстоящия възход на „децата на ГЕРБ” (както веднъж с умиление се изрази миналата година) – следващото поколение политици, отгледани в партийния инкубатор, за които вождът планира да наследят държавата (под неговия патронаж, разбира се). Това е поредната стъпка към възстановяването на номенклатурата като наследствена политическа каста.

Несъмнено този процес извиква задоволство у Борисов, тъй като

гарантира опазването на ръководната роля на ГЕРБ в държавата,

както и съхраняването на неговото собствено политическо (а вероятно и икономическо) наследство. Естествено, подобна перспектива се харесва и в самата партия. Вицепремиерът Томислав Дончев, който играе ролята и на неофициален партиен идеолог, наскоро възхваляваше герберската върхушка: „В българската политика за първи път имаме възможност да имаме буквално една генерация истински политици с натрупан опит”. А бившият президент Росен Плевнелиев доволно възкликна: „ГЕРБ създаде един здрав фундамент на всички нива. Пазете го!“

Към утвърждаването на новата партийна номенклатура обаче започват да се отправят предизвикателства, както ясно се видя на отминалите местни избори. И подобни прояви на дързост предизвикват у Борисов тревога и раздразнение.

Ожесточението му направи впечатление още преди вота, когато се нахвърли върху БСП заради новата й тактика – вместо да издига партийни кандидати, да залага на известни фигури по места, дори и да не са пряко обвързани с левицата. „БСП са като кукувица сега. Те търсят къде да снесат по едно яйчице някъде и застават настрани. Ако бие това яйчице, хоп – и ние сме кукувицата! Ако не бие – а, не, не, това няма нищо общо с мен! Това правят те“, подиграваше се Борисов на социалистите.

По сходна линия поеха и задявките му със Слави Трифонов, след като шоуменът учреди своята партия „Няма такава държава”. За Трифонов премиерът пренебрежително коментираше, че няма „кандидати за министри, зам.-министри, областни управители, депутати”. Няма спор, едва ли има български политик, който да разполага с по-голям резерв от жадни за власт индивиди от боса на ГЕРБ!

Най-забавна беше почти трескавата ярост, с която се нахвърли върху десните заради изборите в София. Охотата, с която много десни избиратели, желаещи да разклатят властовия монопол на ГЕРБ в столицата, гласуваха за обявилата се за независима Мая Манолова, така вбеси Борисов, че той яростно заклейми лидерите им като съюзници на БСП: „Това не е градска десница, това е опозицията вътре в комунистическата партия!“

Къде всъщност го стяга чепикът? Докато той всячески пробутваше на изборите своята номенклатура,

конкуренцията се пробва да му отмъкне електората,

като заложи на лица, опитващи се да се дистанцират от политическата класа. Вече стана очевидно, че такива кандидати започват да се нравят на избирателите повече, отколкото втръсналите им „деца” на партията. Как смеят, ядосва се Борисов! Вместо да изправят своята номенклатура срещу неговата на (предварително нагласена) изборна битка, опозиционерите се опитаха да разчупят затворения партийно-клиентелистки модел!

Разбира се, герберите на това предизвикателство му намериха колая. Борисов жигоса градските десни като „бившите деца на червената номенклатура“. Така разсмя целокупния народ, защото и уличните котки знаят, че ГЕРБ приютява и обгрижва повече бивши комунисти дори от БСП. Непартийните кандидати с политическо минало като Манолова пък бяха заклеймени като „политически джендъри“ (по израза на партийния теоретик Томислав Дончев).

Какво обаче управляващите могат да направят с хора като Борис Бонев – независимия граждански кандидат, който се появи буквално от нищото и стана четвърти в София? Младият човек постигна огромен политически успех без особен финансов ресурс, без кой знае каква кампания, без държавни и общински институции, без партийна номенклатура зад гърба си. Направи го, като работеше активно, остро и пробивно по проблемите на София преди изборите.

А това вече е наистина голяма заплаха за модела на Борисов, тъй като показва, че

политически успех е възможен и без да разполагаш с партиен мастодонт

с разклонена из цялата страна номенклатура като ГЕРБ зад гърба си. И няма съмнение, че подобно постижение ще вдъхнови и други след Бонев, които да предизвикат на бой установената система на всеки следващ вот.

Вождът на ГЕРБ усеща опасността и затова френетично агитира народните маси, че партиите се явяват абсолютна и безусловна предпоставка за функционирането на демокрацията. „Дори Чърчил е казал – нищо по-добро от политическите партии няма, не е доказано в света. Всеки, който почне да говори от името на народа и гражданите, рано или късно стига до диктатура. Във всяка една държава е било така”, обясняваше наскоро Борисов.

Какво излиза значи? Че който не се движи в коловоза, очертан от партийната машинария, кара страната към популистка тирания. Пълни глупости! Ако има някаква заплаха от деспотизъм в България, тя се съдържа преди всичко в необузданото и неоспорвано господство на партийните номенклатури. Нашето собствено минало преди 10 ноември е недвусмислено доказателство в тази посока.

Поне в едно Борисов е прав – избирателите се увличат от политици, които се стремят да се оттласнат (някои само на думи, но други и на дела) от така скъпото му статукво на пълновластен партиен контрол върху политическата система. Резултатите от изборите показват, че това е печеливша политическа стратегия, и можем да се обзаложим, че ще става все по-успешна в бъдеще. И ще постави под въпрос оцеляването на партийната номенклатура на ГЕРБ, която вождът й така усърдно гради през последните 10 години.