Както денят неизменно сменя нощта, така и всяко ново мнимо руско злодеяние, да речем, отравянето на Скрипал, неизменно води след себе си до изкривени стереотипни обвинения. Русия бързо се превръща в Съветския съюз от времето на Студената война, или вече се е превърнала в него – за наше общо зло. Тези твърдения за по-голяма убедителност са придружени с различни епитети и метафори: Русия днес е тоталитарна диктатура, а Владимир Путин е Сталин на нашето време. Русия има две цели, твърдят нейните хулители. Първата цел – да угнетява собствения си народ, а втората – да раздели и властва над Запада под формата на НАТО и Европейския съюз.
Днешните най-проницателни воини от Студената война признават, че сегашният ледников период съществено се различава от стария. Заедно с това те настояват, че конфронтацията между два блока, представляващи диаметрално противоположни ценностни системи (между открита и закрита, алтруистко и егоистично, отбранителна и агресивна,свободна и поробена, добра и лоша) по своята същност остава предишната. Мечката може да се усмихва и да размахва лапи във въздуха, но с това няма да престане да бъде мечка.
Но ако руснаците днес са къде къде по-добре обезпечени, по-добре информирани и вече не живеят в страх, защо Западът е така убеден, че Владимир Путин има намерение да се добере до нас със своите дълги ръце, а руснаците остават вечен враг за Запада?
Един от отговорите се заключава в това, че в главите ни едновременно се объркват два противоречиви си един на друг образа – един на народа, и втори – на държавата. Както свидетелстват многобройни чуждестранни запалянковци, получили колосално удоволствие по време на световното първенство по футбол, народът може да бъде благоразположен и дружелюбен, ако времето е хубаво и малко го поободриш (с други думи той е почти такъв, каквито сме ние). А виж всемогъщата държава и злобният цар Путин – точно те ни замислят гибел.
Враг по навик
Трябва да се каже, че старите обичаи и привички (обичаите и привичките от съветската ера) отмират много трудно, при това и от двете страни. Само че разговори за това, че Русия на държавно равнище в лицето на Путин или Кремъл вижда като своя главна цел отслабването или даже разрушаването на Запада, много силно показват опасна превзетост и свидетелстват за пълно неразбиране на руските стремежи.
Списъкът с обвиненията на Запада срещу Русия е добре познат. Него за пореден път го прочете Тереза Мей на 5 септември в хода на своя демарш по делото Скрипал в камарата на общините. Но този списък с годините се променя твърде малко. По думите на Мей „тази атака с използването на химическо оръжие…стана част от общите закономерности в поведението на Русия, която упорито се стреми да подкопае сигурността на нашата страна и нашите съюзници по целия свят. Тя разпалва конфликта в Донбас, тя незаконно анексира Крим, тя нееднократно нарушава въздушното пространство на редица европейски страни, тя води неотслабваща кампания на кибершпионаж и намеса в изборите. Русия стоеше зад опита за преврат в Черна гора. И руска ракета, изстреляна от контролирани от проруските сепаратисти територии, свали самолета на полет МН17.“
Голяма част от казаното отговаря на действителността или почти. Но и Русия има свой списък с обвинения против Запада, появил се след Студената война. Започва с разширяването на НАТО и нейното придвижване към руските граници, с бомбардировките срещу братята-славяни в Сърбия. По-нататък следва намесата в Ирак и злоупотребата с резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Либия, в резултат на което беше свален Кадафи, а в станата възникна анархия, както и в хода на войната в Ирак. Русия също така може да заяви, че нейните действия, включително анексирането на Крим (тя го нарича присъединяване), имат не настъпателен, а отбранителен характер, явявайки се отговор на дейността на Запада.
Тук не е мястото и времето да се спори за правотата или неправотата на приведените примери. Всеки от тях се отличава от другия и заслужава отделен анализ, но главното се състои в това, че почти през цялото време на управлението на Путин Западът и Кремъл оценяват най-важните събития по съвсем различен начин. Например в Русия се създава впечатлението, че Западът не признава края на Съветския съюз, както и това, че постсъветска Русия има собствени национални интереси, които има правото да отстоява.
Аз, както и много други западни наблюдатели на Русия, смея да твърдя, че запазването, а след това и разширяването на НАТО стана много сериозна грешка, поради която бяха унищожени всички шансове за действително разрешаване на проблемите в Европа след студената война през 1990-те години. Струва ми се, че Западът просто не успя напълно да оцени бедите и несгодите, които руснаците преживяха през последните 30 години след краха на политическата система и империята. Такава ситуация би породила във всяка страна чувството на уязвимост и обида. Великобритания например досега не се е оправила напълно от своя постимперски махмурлук.
Време за промяна
Но докато Западът и Русия се отнасят с подозрение един към друг и докато между тях съществува неразбиране, да се измени нещо ще бъде много трудно. Само че Западът е по-силната страна в това противопоставяне, за което свидетелстват всички показатели – икономическата мощ, БВП на глава от населението и отбранителният потенциал. Поради което той може да си позволи да направи първата стъпка. Но упорито отказва да го направи. А когато с такова предложение излезе Доналд Тръмп, вашингтонският елит пресече неговите опити и продължава да прави това и днес.
Тази заплаха, която днес Русия представлява – според представите на Запада – е несъпоставима с опасностите, произтичащи от Съветския съюз. По онова време два съперничещи си идеологически блока и две армии се противопоставяха един на друг в „играта“ под наименование взаимно гарантирано унищожение. Дори и днес Русия да създава някои заплахи, то това е, че тя чувства как я заплашва Западът, и по тази причина, че гаранциите за сигурност и каналите за връзка от съветската ера вече не съществуват. Заявленията, че Русия по природа е агресивна държава или че Путин иска да възроди съветската империя не съответстват на действителността. Един от приоритетите за Путин през цялото му президентство е сключването на договори за оформяне на постсъветските граници на Русия. Неговото небезизвестно изявление, че разпадането на Съветския съюз е „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“ се отнася до този хаос, който възникна в Русия през 1990-те години и той много пъти го е обяснявал.
Русия има и вътрешни сдържащи фактори, налагащи отпечатък върху нейните действия. Един от тях е руското обществено мнение. Преди този фактор не съществуваше и Западът много рядко признава, че той се явява реална сила. Вторият фактор е внимателното и достатъчно чувствително отношение на държавата към това как Русия е възприемана зад граница.
Защо Кремъл не отиде по-далече в Украйна? Защо неговата намеса в Сирия има ограничен характер? И защо непрекъснато се водят преговори за предотвратяване, както се изразява Западът, „кървава баня“ в провинция Идлиб? Отговорът на всички тези въпроси се заключава в следното. Тези, които помнят унизителното изтегляне на съветските войски от Афганистан, и тези, които загубиха роднини и близки в рискованите военни кампании, оказват определено влияние върху режима, който досега в определена степен се бои от своя народ. Свое въздействие върху него оказват и народните протести, да речем, против повишаването на пенсионната възраст, участниците в които питат защо правителството, провеждайки тази реформа, харчи пари за войни в чужбина.
Ако Западът се беше опитал да се замисли върху това, какви са сегашните мотиви на Русия (а това, между другото, е неизбежният стремеж към осигуряване на своята сигурност и уважение от страна на други държави след периода на унижения, свързан с разпадането на Съветския съюз), то той би успял да намести много късчета от пъзела и да разбере, че Русия на Путин не е толкова застрашителна.
Уви, осъзнаването на тези прости истини още е твърде далече
