„Грехът“ на поп Методи Драгинов
Летописът от Корова не е фалшификат, а автентичен писмен паметник
В последната си книга проф. Чавдар Добрев е паднал на колене пред български разпятия – а те са Гео Милев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Георги Джагаров и Антон Дончев. Дори на колене в почитта си, не е изпаднал в екстаз или патриотично опиянение, аналитичният ум, интелектуалната мощ, богатата ерудираност и свещеното отношение към народа и нацията позволяват да отведе тия знакови имена от „литературния салон“ в българската национална орис. Шестте съчинения в книгата „Български разпятия“ (изд. „Светулка 44, Атеней“) са колкото литературно-критически, толкова и философски, както и публицистично-полемични, и не по-малко народопсихологически, защото чрез тях се докосваме до народния характер и душевност, до националнокултурната ни идентичност, до българския дух.
Не е по моите сили да оценявам такава книга – дълбока, сложна, мащабна, дори могъща – с аналитичността, с откривателствата, с нестандартността, с полемичността, с изповедността, с актуалността. Но ми се ще да дам едно рамо на проф. Чавдар Добрев, който не само прави най-добрия, най-цялостния, най-умния анализ на великия роман на Антон Дончев, и то в контекста на световния литературен процес. Но го защитава мъдро, аргументирано, красноречиво, остро и безкомпромисно от многобройните нападки и обвинения, до обругавания и подгавряния. Парадокс е, най-четената българска книга е най-руганата. Най-превежданият в чужбина български роман от доста време е разпъван на кръст. Не само такива капацитетки като бившата българска снаха французойката Мари Врина-Николов и присадената на холандската ниска земя Даниела Горчева, българка, мразеща семката си, но и нашенски университетски либерално мислещи кокони като Албена Хранова не спират да тръбят наляво и надясно, че повествованието е романтично-митологична измислица, неотговаряща на историческата истина и е скалъпено по поръка на ДС в подкрепа на „възродителния процес“. Наложи се да ги усмирява проф. Чавдар Добрев, който написа цяла книга за Българската голгота в романа „Време разделно“. Сега продължава това и в „разпятието“.
Ето някои от тези изказвания
предавам ги не за да ги популяризирам, а да почувствате мерзостта им.
Мари Врина-Николов: „Насилственото обръщане в мохамеданската вяра и етническата асимилация са приели в националната митология гигантски размери. Разбирай – българската митология. В историографията е призната относителната религиозна търпимост на Османската империя. Какви еничари, какви ти синджири роби, какви български глави на дръвника…?“
Даниела Горчева: „Време разделно“ е поръчкова книга (не казвам „творба“), което само по себе си обяснява всичко освен това, че на автора (не казвам „писател“) му липсвало елементарно чувство за мяра. Целта е идеологическа, а не литературна, още по-малко естетическа. Трябвало е да се подготвят хората за първите явления на това, което двадесет години по- късно носи името „възродителен процес“.“
Албена Хранова: „Време разделно“ е глас на държавната кампания за преименуването на българските мюсюлмани. „Славата“ на книгата се дължи на лесното маскиране и мимикриране на актуално-политическото в универсално, автентично и изконно (фолклорно, легендарно, митологично, приказно и пр.), както на конюнктурното – в трайно „българско“.“
Проф. Евелина Келбечева: „Българската публика, подготвена добре „исторически“ от „Време разделно“ намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства.“
Когато излиза романът „Време разделно“, Тончо Жечев пръв посочва една особеност в начина на изображение и изграждане на историческото повествование у Антон Дончев: „Правеше впечатление преди всичко цялостното построяване на историческия роман за трагичната история с насилственото помохамеданчване на родопските българи върху фолклорна основа, върху основата на летописните свидетелства, песните и преданията. Той „узаконява“ тезата, че романът е за насилственото помохамеданчване на родопските българи. Има и друга не по-малко значима теза, произтичаща от романа, подчертана от проф. Чавдар Добрев – проблема за средновековното насилие авторът извежда до масово прилаганите форми на насилие през ХХ век, пречупва ги през националната драма на балкански народ като българския.
В студията на Цветана Георгиева „Магическият свят на Антон Дончев“ узаконеното от Тончо Жечев е бламирано: „Време разделно“ не е исторически роман, тъй като авторът си е поставил задачата да изобрази „насилственото масово помохамеданчване в Родопите през ХVII век“, а такова масово и насилствено приемане на исляма е мит.“ Чавдар Добрев обръща внимание, че А. Дончев
никъде не се ангажира с термина „масово“
никъде не изобразява процес, обхванал всички селища на Родопите. Цветана Георгиева разглежда ислямизирането като еволюционен, дълъг процес, в който физическо насилие не се допуска, а се използват само „мирни“ средства. Наши и чужди учени описват живота в Османската империя едва ли като в страната Аркадия, затуй ни втълпяват да забравим понятие „робство“, макар че отвлечени българки – моми и невести, се продавали на пазарите в империята чак до 1913 г.
Главното обвинение към Антон Дончев е, че се е доверил на „изключително съмнителни източници“ – летописа на поп Методи Драгинов и Исторически бележник. По-добре от нас Антон Дончев знае, че Историческият бележник е писан през Възраждането и носи неговия дух, докато за обвиненията в мистификации и фалшификация към летописа от Корава, имат много здраве.
Тоя поп Методи Драгинов от Корова вади очите на либералстващите историци. Когато излязоха съмненията за автентичността на този писмен паметник, някои отродители поискаха да върнат старото име на селото – Корова, което днес се нарича Драгиново. Проф. Мария Тодорова от университета Урбана-Шампейн в Щатите ни убеждава, че „Време разделно“ се самодискредитира като явление на художествената литература, защото използва като извор летописния разказ на поп Методий Драгинов, тъй като това, което Стефан Захариев публикува, е „фалшификат“.
Все пак дали наистина е фалшификат!?
А холандецът Михаил Кийл, превъзбуден, назова глава в своята студия – „Краят на поп Методи Драгинов“, в която усърдно се е заел дори да омаскари свещеника.
Разказът на Методи Драгинов разглежда събития, които са се разиграли в периода 1666-1669 г., а хрониката е съставена по-късно – през 1670 г. Събитията са свързани със засиления религиозен фанатизъм по време на войната в Крит, свещена за империята, и с преминаването на войски през Родопите. В „История на Османската империя“, чийто автор е Ахмед Садулов, минаващ за български учен, не се споменава за никакви помохамеданчвания и насилия, а само за „безкомпромисна политика и действия по стабилизиране“.
Как си поиграха учените със съдбата на летописа Драгинов. През 1984 г. Илия Тодоров направи няколко езикови бележки на летописа от Корова, така че постави автентичността му под съмнение. Това дойде дюшеш за някои историци, привърженици на неолибералната доктрина, които побързаха да го обявят за фалшификат, а сега това е добре дошло за платените поддръжници на започналия процес на денационализация на българите мохамедани, на мълчаливите съглашатели с разни теории за помашки език и помашка народност. Преждевременната смърт на Илия Тодоров отложи оспорването на мнението му поради деликатност, но мина време и се оказа, че неговите „обвинения“ са безпочвени. Излезе статия на историците Елена Грозданова и Стефан Андреев в сп. Rhodopica, която отхвърли безапелационно всички несъгласия и съмнения на Илия Тодоров и доказа, че документът е автентичен. Обяснимо е, че последователите на проф. Цветана Георгиева – инициаторката и подбудителката на окопната война срещу „масовото помохамеданчване“ в българската историография, се направиха, че не съществува публикация, отричаща тезите на Илия Тодоров.
Според Илия Тодоров не би могъл да се самоназове Методи Драгинов, тъй като по това време обичайната практика изисквала той да се подпише Методи Драган (без -ов). Грозданова и Андреев обаче намират много примери от документи и писания от ХVII век – приписки и евангелия, ръкописи с имена с окончания -ов, -ев и -ски, които опровергават Тодоров. Още тогава стотици известни и безизвестни българи са се назовавали и подписвали точно като поп Методи Драгинов.
Българите от Чепинското корито не било възможно да изпълняват войнушка или друга военнопомощна служба, както следва от думите на бан Вельо и протопоп Константин в летописа, тъй като по други сведения тия села са вакъфски, твърди Илия Тодоров. И на това обвинение има отговор: „Книга на жалбите“ от 1649 г. (публикувана във Виена през 1984 г.) съдържа султанска заповед до кадията на Татар Пазарджик, с която се възлага на войнуците от действаща служба и войнуците в резерва да преследват хайдути. Двамата историци
представят още ред доказателства
че войнушката институция в Татарпазарджишката каза съществува и през целия ХVII век.
Третият аргумент, че карабашот във Филибе – проклетият пловдивски митрополит Гавраил, е наковладил пред турските власти българите от Чепино, задето не му плащали църковните си данъци, фактически не отразявало съществуващите през ХVII век взаимоотношения между висшето гръцко духовенство и пасомите му българи. Конфронтацията според Илия Тодоров била от много по-късно време – ХIX век. От „Книга на жалбите“ става ясно, че християните от Татарпазарджишката и Хасковската кааза са към Пловдивската епархия. И още, че владиците, пък и цариградският патриарх били затънали до гуша от дългове. От един от документите се разбира, че пловдивският митрополит Гавраил е принуден да изплаща дълговете на патриарха и е увеличил църковните налози, събирани от християнското население. За Методи Драгинов владиката е косвен виновник за съдбата на Българите от Чепинското корито. Този владика вземал от всеки християнски дом по 60 акчета, а по-преди се събирали по 12 и изисквал от тях допълнителни налози по 1 киле, около 25 кг жито, или 2 килета, около 50 кг ръж. Ако това не е причина за конфронтация, здраве му кажи. Има и още нещо – в статията си в сп.“Старобългарска литература“ (кн. 16, 1984) Илия Тодоров все пак заключва: „Върху основата на езика на летописния разказ на поп Методи Драгинов едва ли е възможно да се правят категорични заключения за или против автентичността на произведението“. Акад. Иван Радев ни обръща внимание, че Илия Тодоров не изразява съмнения по въпроса на свидетелската роля на застъпеното в него, както и в Баткунския и Бельовския летопис, сиреч той не зачерква напълно летописния текст.
Но и това е подминато от съдниците на „Време разделно“.
В „Краят на поп Методи Драгинов“ холандският учен все пак свършва малко полезна работа, тъй като помества извлечени от цариградските архиви промените в религиозната принадлежност на българите в седемте чепински села от вакъфа на Сюлейман I във времето от 1516 до 1865 г. Грозданова и Андреев са благодарни на тези извадки. И ние – защото научаваме, че през 1516 г. в тези седем села – Баня, Дорково, Каменица, Костандово, Корова, Лъджене и Ракитово има 603 християнски семейства и 21 мюсюлмански. През 1712 г. са 798 семейства на българи мюсюлмани и само 96 на българи християни. В интервала 1633-1641 от 599 български домакинства стават 479, със 120 по-малко, а през 1641-1696 г. – още 272 български християнски семейства изчезват. Мехмед IV Ловеца царува от 1648 до 1681 г. Както се разбира от дебелата книга на Ахмед Садулов, това е период на „безкомпромисна политика и време за стабилизиране“.
Откъде начева „стабилизирането“ –
от християните в опасната Родопска твърдина. Холандецът се прави на учуден, че до 1570 г. Каменица, Костандово и Корова са изцяло с християнско население, а в другите има къде по-малко, къде повече приели исляма. И тук той показва незнание или си затваря очите. Още през ХVI век има ислямизация и българските историци знаят това от джелепкешанските регистри от 1576 г. Там пише за Хюсеин, син на Стою, Махмуд, син на Стойко, Хасан, син на Рад или пък синове на Абдулах. Д-р Кийл обяви края на поп Методи Драгинов, тъй като не намерил името му в регистъра на Корова през 1641 г. Нямало такъв поп! Абе, аланкоулу, първо направи хесапа! Събитията, които описва поп Драгинов, са някъде около 1666-1669 г. Методи през 1641-а може да не е бил задомен или просто да не е достигнал пълнолетие – 14 години, но във времето 1666-1669-а, вече ще да е на 38-39 години.
На горкия поп, когото дори изтурчват, след толкова века се приписват какви ли не грехове. И обвиненията по неговия летопис също отпаднаха. Ясно ни е кога е извършено помохамеданчването в Чепинското корито. В Беловската хроника, на която също напразно се опитваха да намерят кусури, е написано: „Кога се чепинци изтурчили, тогава по планини, по Гюмурчинско (Гюмюрджинско), по Филибелийско: 74 села се потурчиле…“ Нямало масово помохамеданчване!?
