Срещата Тръмп-Путин в Хелзинки бе разглеждана от различни ъгли. Има обаче един аспект, който се откроява – това е ужилената реакцията на политическата върхушка в САЩ от „предателското“ и „меко“ поведението на Тръмп. И в тази реакция се открояват няколко дискредитиращи характеристики за американската политика и нейните нрави.
Първата характеристика е недосегаемостта, която Америка смята, че й принадлежи по право – едва ли не свише. Всъщност противниците на Тръмп, или „Дълбоката държава“ скочиха не толкова, защото той не бил защитил пред Путин неприкосновеността на американските избори и киберсигурността на страната си, а именно нейната недосегаемост. Не е защитил правото й
да върши това, което тя отрича у другите,
правото й да си позволява неща, които тя не позволява на другите.
Русия продължава да отрича обвиненията, че стои зад хакването на сървърите на Демократическата партия, от което стана ясно, че ръководството й стояло зад Хилари Клинтън срещу Бърни Сандърс, за да спечели тя кандидат-президентската номинация. От това тежко нарушение на правилата на предизборната борба лъсна двойното дъно и на избирателния процес в САЩ, и изобщо на американските ценности. Русия продължава да отрича, че е влияела и по друг начин върху нагласите на гласоподавателите. Но дори и да се е опитвала да влияе, това не е повод за враждебност и санкции срещу нея – просто защото в това отношение тя има за пример самата Америка. Не къде да е, а в американски медии (примерно в. „Ню Йорк таймс“) се появиха сведения на бивши служители и следователи на ЦРУ, че през периода 1947-2000 САЩ са провели 81 операции за влияние върху избори в чужди държави, включително и в постсъветска Русия за преизбирането на Борис Елцин (докато СССР, съответно и Русия, показателят са 36 операции).
Емблематични в това отношение са изборните намеси в Италия и Чили.
През 1946 г. италианските социалисти и комунисти спечелиха 40% от гласовете. Те бяха решили да създадат общ фронт за следващите избори през 1948 г. Макар и леви, тези политически сили имат малко допирни точки със съветската система. Те бяха против диктатурата, признаваха многопартийността и частната собственост. Но освен правата на трудещите се, те защитаваха традиционния за страната среден и малък бизнес от големите корпорации, главно на САЩ. Съответно Вашингтон бе сметнал, че това е достатъчен повод за намеса на ЦРУ. Влиянието върху избирателните нагласи се е извършвало чрез Американската федерация на труда, чрез финансиране на десни кандидати и политически партии, католическата църква, пропагандистки кампании, използването на лица от шоу бизнеса (Франк Синатра). Отделно САЩ заплашиха да спрат помощта за разрушената от войната страна. Така на изборите през 1948 г. подкрепата за левицата падна до 31 процента и на власт дойдоха подкрепяните от САЩ политически сили. И следващите 46 години те превърнаха Италия в мостра на мафиотска държава и блато на корупцията. Едва ли би било пресилено да се каже, че мафиотска Италия след Втората световна война е рожба и на изборната намеса на САЩ.
Подобна схема бе приложена и в Чили през 60-те, за да се осуети избирането на Салвадор Алиенде за президент през 1964 г. ЦРУ е финансирало почти наполовина кампанията на християндемократите, организирало е масова пропагандна операция с помощта на киното и медиите. Десният кандидат Едуардо Фрей наистина изпревари Алиенде със 17%, но на следващите президентски избори през 1970 г. чилийците избраха Алиенде. Той например въведе по чаша безплатно прясно мляко за бедните чилийски деца.
Знаем обаче какво се случи с него три години по-късно – той бе убит при преврата, ръководен от ген. Аугусто Пиночет и организиран с помощта на САЩ. В касапницата на преврата бяха избити 3000 чилийски демократи. Това впрочем е също намеса в избирателен процес на чужда държава – да, намесата е вторична, косвена, но пък за сметка на това е толкова кървава. Алиенде бе демократично избран президент, а и не бе диктатор. Тоест от ценностна гледна точка САЩ не са имали основание за намеса. Само че Алиенде беше неудобен, защото водеше независима от американските корпорации политика.
Последната от подобен тип изборна намеса на САЩ бе преди 4 години в Украйна. Отначало също вторична – организирането на протестите за незаконно сваляне на президента Виктор Янукович.
Бившият ръководител на украинската службата за сигурност Александър Якименко разкри, че организаторите на заговора „буквално са живели в американското посолство. Те бяха там всеки ден“. Впоследствие намесата стана и пряка – влияние върху гласоподавателите за избирането на Петро Порошенко.
Да не говорим и за силовата намеса на САЩ срещу държави, които доведоха до касапниците във Виетнам навремето, а в по-ново време до Ирак, Сирия, Либия, Йемен и до цялостното дестабилизиране на Близкия изток.
И сега какво излиза: Америка обвинява Кремъл в изборна намеса или в това,
което тя самата е вършила над половин век.
Аз ще се меся в твоите и чуждите избори, но ти да не си припарил до моите. Америка се прави на висш магистрат, който раздава присъди за нарушения, но смята, че самият той е „овластен“ да извърша нарушения и никой няма право да му държи сметка. Това е цинизъм и политическа поквара на квадрат.
Всъщност „Дълбоката държава“ скочи срещу Тръмп, защото той не е отстоял недосегаемостта на магистрата нарушител, на цинизма и покварата. И няма как оплакването й, че Русия се била намесила в изборите й да предизвикат симпатии.
Не бих искал да съм на мястото на Цветан Цветанов и другите американски протежета у нас, ако трябва да ни убеждават колко праведен бил изборният гняв на Вашингтон срещу Кремъл.
Другите петна върху ценностите и морала на американската върхушка са нейният егоизъм и вредност. Тръмп и Путин пристъпиха към гасенето на няколко световни пожара. Първият е мигрантският – те са обмисляли как страните им да съдействат за връщането на сирийските бежанци по домовете им. Вярно, че те са се конкретизирали върху бежанците главно в Йордания и Ливан, а не примерно в съседна Турция, но и това е пробив в притъпяването на бежанския натиск от Близкия изток. Всички знаем, че именно от сирийския конфликт се надигна мигрантската вълна отпреди три години, която заля Европа толкова драматично, че се заговори доколко непоклатими са нейните основи. Ясно е, че мигрантският натиск ще спадне, ако сирийските бежанци от Йордания и Ливан се приберат по домовете си. Това несъмнено ще повлияе и върху техните 3,5 млн. сънародници в Турция, които също ще се върнат по домовете си. Така мигрантският натиск върху Европа откъм Близкия изток ще падне до минимум.
А България и ЕС ще могат да дишат по-спокойно,
че Реджеп Ердоган няма да ги изнудва. Пък и ЕС ще плаща много по-малко или изобщо ще спре да плаща за издръжката им в Турция.
Конфликтът в Сирия е другият пожар, с който са се захванали Путин и Тръмп. Сега вече става ясно, че те са се договорили по възлови аспекти на сирийското регулиране. Така например САЩ няма да нахлуват в Южна Сирия, след като Русия пое ангажимента за сигурността на Израел и ще задължи Иран да държи силите си на не по-малко от 80 км от израелската граница. А деескалацията в Южна Сирия с перспективата да спрат военните действия и Дамаск да поеме цялостния контрол в региона само ще засили връщането на бежанците по родните им места.
Отделно двете свръх ядрени сили са се ангажирали да гасят враждебността в сферата на сигурността. Дори за целта вече създават работна група от експерти. Идеята е тя да изработи предложения, които да бъдат приети на най-високо равнище – примерно за ядрените въоръжения или договорната база, регулиращата тази проблематика. И именно тук американската страна може да постави онзи аспект на сигурността, от който се почувства толкова ужилена – киберсигурността и приписваната от нея руска намеса в изборите. Съответно и да предложи правила и механизми, които да парират страховете й за такава намеса в бъдеще. А значи и да защити националния си интерес. И къде тук Тръмп е пуделът на Путин?
Да не забравяме, че не от вчера Русия предлага такива преговори, но „Дълбоката държава“ ги отхвърляше.
Да не забравяме също, че и в Хелзинки стана ясно съвпадението на интересите на Белия дом и Кремъл по ядреното разоръжаване на Корейския полуостров.
С една дума, Тръмп и Путин са обсъждали и набелязали мерки и ходове,
които са полза за целия свят.
Президентът на САЩ несъмнено допуска грешки, но в подхода си към Русия гледа не само американския интерес. И не случайно срещата в Хелзинки бе приветствана от повечето политици в света. Ето тези дни германската канцлерка Ангела Меркел заяви, че се радва на всяка среща Тръмп-Путин, защото от нея има полза за всички. Дори по повод съобщенията, че Тръмп е наредил подготовка на визита на Путин във Вашингтон тази есен, Меркел изрази надежда в бъдеще подобни срещи да станат „нещо обичайно“.
И как реагира „Дълбоката държава“ на Хелзинки? Тя пренебрегна глобалните ползи от диалога там и скочи да го оценява само по един отделен аспект – киберсигурността на САЩ и мнимата изборна намеса на Русия. Съответно се нахвърли върху Тръмп, че извършил предателство, че стана пудел на Путин, отново наддаде вой за импийчмънт, дори имаше подхвърляния за преврат срещу президента. Въпреки че той е предвидил мерки за киберсигурността на страната си, както става ясно от резултатите от Хелзинки. Не ще и съмнение, че в Белия дом планират тези мерки да бъдат доразвити и конкретизирани при визитата на Путин във Вашингтон, ако, разбира се, тя не бъде провалена от противниците на Тръмп и нормализирането на американо-руските отношения.
С една дума, докато Тръмп и Путин гасят глобални проблеми, то „Дълбоката държава“ предпочита да стои настрани. Очевидно по две причини – може би се страхува да се опари, но по-вероятно, защото й харесва да има пожари. Каквото и това да струва на света.
