КУЛТУРА

Да си спомним предната бомбастика – арестуваха кметица, а в съда основният обвинител каза, че не са говорили за никакъв “подкуп”….

Официознитемедии може и да успяха да потулят случая с натопения “убиец” на Виктория Маринова, но из социалните мрежи все още е пълен скандал.

Почтивсичко от изявленията на Бойко, Маринов и Цацаров бе разнищено и основните фундаменти на обвинението изглеждат вече идиотски, твърдят професионални адвокати.

Напърво място, така нареченото “ДНК” доказателство, реално не може да съществува. Дори по жертвата да е открито чуждо ДНК, то “убиецът” е в чужбина и няма как да е взета насрещната проба. Няма и достатъчно време да се проверят двете. А човек, представил се като “ченге” обяви, че ние изобщо нямаме лаборатория за ДНК и пращаме пробите в чужбина. Т.е. вероятността за 2-3 дни да се намери ДНК-съвпадение е доста ниска.

Теоретичное възможно да е взето ДНК от някаква вещ на обвинения в дома му – например четка за зъби. Но това не е толкова надеждно доказателство, и не може да се говори за 100%, на толкова ранен етап.

Остава и въпросът с времето за обработка на ДНК-то.

Другаабсолютна лъжа на властта е, че обвиненият е тренирал бокс. И трите бокс-клуба в града го отрекоха. Т.е. той не е тренирал бокс. Разбира се, всеки може да се раздуе, че е тренирал сам при домашни условия, но то сподобна логика могат да обявят, че е тренирал и кунг-фу. Очевидно я няма професионалната подготовка, с която се внушава, че той е опитен бияч, който с лекота ще нокаутира видимо по-силна от него жена.

Итретата глупост, която издиша, е че са намерени вещи и дрехи на жертвата в дома на убиеца. Като оставим настрана въпроса кой идиот ще направи подобно нещо – да носи улики в дома си, дори като пренебрегнем това, то имаме записа на камерите. Предоставен от МВР. На него се вижда бягащ човек, който не носи нито вещи, нито нечии чужди дрехи! А и ако логично той си е свършил работата и бяга, тогава дори първосигнален примитивен субект, просто ще захвърли всичко друго.

Но “изведнъж” някакви дрехи се появиха в къщата в гетото. Която не се заключва и всеки може да влезе и да подхвърли каквото си иска. Особено като е празна.

Следвсичко това остава въпросът и с времето. Между 12 ч. когато според приятели, Виктория е видяна съвсем жива от тях, и 12:11 минути, когато убиецът “бяга” пред камерите, това са 11 минути. В тях са влезли съпротивата преди изнасилването, а после и 1 част “изнасилване и гавра”, и после и убийството. Е, как в 1 минути влиза 1 час? Да не би да сме сменили времето вече?

Инай-сетне – никой не отговаря за пътуването до Германия. Дори с кола става дума за поне 20 часа непрекъснато каране. Без почивка. Дали е възможно? Но по-важното е, че “убиецът” НЯМА кола. Т.е. трябва да спира, да взима автобуси и пр. И на всичкото отгоре, трябва да сменя няколко регистрации, в рамките на 1 ден, при положение, че в Германия смяната наадресна регистрация става минимум за 2-3 дни. И то ако имаш официален договор за наем. Самият Бойко Борисов обяви, че “убиецът” 3 пъти си е сменил адреса за 1 ден…

Нонай-интересното е къде е отишъл накрая – при майка си. Е защо ще си сменя адресите, като накрая ще иде при майка си, където е най-лесно да го намерят? Очевидно тези “смени на адреси” са напълно измислени, за да се внуши, че престъпникът се е опитвал да се крие.

Изобщо, цялата работа уникално смърди на постановка.

Некаси спомним предната постановка – публичният арест на кметицата Десислава Иванчева. Сега в съда, дори основният свидетел – Александър Ваклин, заяви че никога не е говорил с нея за подкуп. Т.е. това дело е реално потънало вече. Остава само формално да се завърши. А помните каква бомбастика беше…

Бойко, абсолютно не ти вярваме. Махай се от тази страна, народът те мрази, за твое добро, се махни.

До 7 дни ще има нова супер истерия, дори ще е по нещо далеч по-дребно от убийство. Бойко, ти си прозрачен и ясен, и ти си причината за всички тези истерии. Народът не те иска, и затова непрекъснато изригват скандали. Те са начинът народът да ти каже да се махаш…

Добри Божилов

11.10.2018

Post Views: 25

КУЛТУРА

Тишината на Родопите

В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.

Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.

— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.

Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.

Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов

Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.

Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.

Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.

Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.

— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.

Бела тихо изпръхтя и се размърда.

Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.

Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.

И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.

А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Post Views: 59

БЛОГ

Минути за разговор

Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.

Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.

Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“

Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.

В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов

Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.

Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.

Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.

След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.

Тримата си тръгнаха в различни посоки.

Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Post Views: 46

БЛОГ

Между въглените и хората

Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.

Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.

Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.

Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.

– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.

Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов

И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.

В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.

Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?

Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.

Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.

Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.

А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов