КУЛТУРА
АНГЕЛЪТ
Поколебах се за момент. От кое лице да бъде този разказ? Но това се случи на мен и аз не бягам от него. Да. Аз бях. Преди известно време. След едно горещо лято, настъпващата топла есен. Букнах първия попаднал ми хотел. В самия край на страхотен залив, един от малкото останали не съвсем застроени по нашето Черноморие. Не бях идвал от години. Морето беше някъде долу, но се чуваше, а стъпалата никога не са ме плашели. Трябваше просто да се скрия някъде. От себе си основно. Току-що бях приключил с двадесет и три годишния си брак. Съжителство в хармония, с нормалните за всички тежки и хубави моменти, без насилие, без изневери, без омраза (раздяла, изненадала всичките ни приятели и познати). Имаме страхотен син. Винаги сме се грижили за него. Двамата. Правим го сега и винаги ще го правим.
23 години. Имаше пост по тази тема – малко по-надолу. 23 години.
Ще кажа само едно. По-страшно от самотата е само самотата, когато си с някой.
Няколко месеца преди това бях на един от най-големите рок фестивали в Европа. 70 хиляди човека. Викат, скачат, пеят, смеят се, тичат, напиват се до безсъзнание, правят секс, дрогират се и пак скачат и пеят. И аз виках, и аз скачах, обграден от 70 хиляди човека. По-самотен не съм се чувствал никога.
Никой не ме изпрати, когато тръгвах. Никой не ме целуна. Никой не се притесняваше как ще оцелея с мотора в този проливен дъжд. Нямаше на кой да се оплача, как сушах екипировката на телевизора в хотела, за да продължа на другия ден. Нямаше на кого да разкажа за мъглата и студа в Алпите, за прекрасната дъждовна гледка отвъд предела, за топлината в случайните кръчми, за срещите с лудите като мен колеги по бензиностанциите и неизменните поздрави от насрещното платно, невероятната кал в онзи бежански лагер на границата с Германия… Нямаше с кого да споделя страхотното удоволствие да видиш най-добрите групи, събрани на едно място и да усетиш ритъма, и заряда на цялата тази тълпа. И не говоря за приятелите (особено виртуалните, с които едно кафе не можеш да изпиеш). На някои разказваш, но с други споделяш…
Винаги съм имал странни разбирания за лятната почивка. Предпочитам пусти плажове и малко хора. Не обичам „пърженето“ на плажа – изнервя ме. Онзи септември слизах на плажа около час преди изгрева. Сядах на походния стол, слушах музика и чаках слънцето – сам с мислите си. След изгрева четях малко, закусвах в хотела, отново четях в огромната беседка и след това обикалях с колата. Обядвах някъде навън, четене и сън в хотела, а привечер слизах отново на плажа да чакам залеза. Ден след ден, след ден…
Забелязах я още на първата закуска…
Рускинята
Обикновено са по две, като едната е по-възрастна. Почти винаги. Тази беше сама. Около 45. Има жени, които с възрастта стават по-красиви. Тя беше от тях. Много повече. Годините просто ù отиваха – като скъпо бижу. Може би затова не носеше нищо подобно. Нито дори лак или червило. Естествена красота. Стройно и стегнато тяло. Грам целулит или излишна мазнина. Миловидно лице, естествено розови сочни устни (бягай ботокс) и огромни тъжни сини очи. Тъжни. Страхотни вълни кестенява коса, винаги прибрани с две шноли, никога на кок или разпръснати. Твърди гърди и най-невероятното дупе, което съм виждал. Добре де, ще си призная – първо видях циците и дупето, а малко след това краката. То иначе защо да правят такива предизвикателни бански, пък и халати дето непрекъснато се разтварят от само себе си – да покажат нещо малко и пак да го скрият уж… Ама какви бедра само….
Не беше само това. Имаше страхотна грация в походката, в начина по който сядаше или се изправяше. Една лекота и сексапил. Неземни. И погледа. Знам как гледа една жена, когато иска да я заговориш. Погледна ме така още на закуската. Погледа беше неизменно същия когато се разминахме при басейна, по-късно в беседката пак. И беше сама. Винаги сама и мълчалива. Срещнах я отново на другата сутрин. На плажа. Дойде със слънцето. Аз седях на границата на вълните и я видях с периферното си зрение. Слезе по стълбите, застана за малко в дъното на плажа, загърна се плътно с халата и легна като коте на пясъка. Така двамата посрещнахме изгрева. След това се прибрах. Минах покрай нея и ù предложих стола си. Не го поиска. Продължих. Видях я на закуска – усмихна ми се. След това докато четях в беседката седна на креслото до мен. Отново същия поглед и след това извади книга – не погледнах каква. Вечерта не дойде за залеза. Бях сам. Самотата тежи най-много тогава.
Изчаквах слънцето да залезе, след това още – да стане абсолютно тъмно. Бях в самия край на залива и нямаше светлина. След това пусках музиката и тръгнах по плажа – до другия край на залива и след това обратно. С часове – всеки ден. Вървях на границата, която отмиваха вълните. От едната ми страна бяха отблясъците на града и звуците на живота в него, а от другата мъртвата тъмнина на морето. Часове наред – север-юг, живот-смърт, юг-север, смърт-живот. Музиката се сменяше – от Fish и Marillion, през ELP, след това Metallica и Diturbed. И колкото по-тежка ставаше тя, толкова по-натежаваха сълзите в очите ми. Защото виждах плажа. Малък, скалист, пуст плаж. Не особено фин пясък, малки дюни в края, леко обрасли. Следи от стари изсъхнали водорасли – покафенели и сбръчкани. Стара прогнила рибарска хижа в дъното и остатъци от две огромни някога греди водещи до кея. Греди за лодка. От самия кей няма нищо. Само изгнили, зеленясали колове, едва подаващи се от водата.
Лодката – не до кея, не на гредите, нито близо до хижата. Полузаровена в средата на плажа – далече от водата. Все още прилича на лодка. Останало е само скелето – най здравия материал. Всичко друго е изгнило. Скелето е мумифицирано от солената вода, катрана и вятъра, зелено-кафяво с остатъци от водорасли и парчета прогнили въжета. Скелет, но и лодка…
И до лодката стои ТЯ. Права е, а вятърът развява шала с който се е загърнала. Не виждам лицето. Обърната е и гледа право към морето. Гледа границата, която отмиват вълните. Тъжна е. Знам го. Чака нещо. Някого? Това е ТЯ – моята половинка.
Всяка вечер от краткия ми престой на този залив аз дочаквах залеза, след това нощта и безкрайно дълго слушах музика, и обикалях. Винаги виждах същия залив и същата лодка, и НЕЯ, вперила самотен поглед в морето. Но сълзите пресъхнаха и от ден на ден растеше увереността и надеждата, защото знаех, че ТЯ е МОЯТА ПОЛОВИНКА и чака МЕН.
Какво стана с Рускинята? Нищо! Абсолютно Нищо! Идваше всяка сутрин на плажа. Посрещахме заедно изгрева. Аз на стола на границата на вълните, тя легнала на пясъка далеч зад мен. Виждахме се в хотела, четяхме заедно или просто седяхме на съседни маси или столове и се поглеждахме. Никога не я заговорих. Не направих първата стъпка. И не заради ярко червения мигащ неонов надпис над нея: „Бягай, Рускиня“.
Аз съм от онова поколение, което сме учили руски в училище. Разбирам почти всичко, чета почти всичко, но не мога да говоря на руски. Все на английски ми идват думите. Какво можех да и кажа след формалното запознанство. Как можех да опиша нещо, което ме е впечатлило или да разкажа история или виц. Къде е смисъла тогава. Гледахме изгрева сутрин. Невероятна красота. Аз знаех какво вижда и преживява. Чувствах го. И не можех да и го обясня с думи. Какво става с магията тогава. Знам, според повечето хора, особено мъжете, съм идиот. Можех да си изкарам страхотна седмица. Неангажиращ секс, романтична атмосфера, страхотна мадама. Кажете ми с ръка на сърцето – какво си спомняте от предпоследния си любовник/любовница? Аз запазих спомена. Нещо повече – запазих мечтите. Не поисках тялото, но тя ми даде нещо много повече – даде ми ДУХ. Даде ми силата, когато се разхождах по плажа вечер да повярвам, че има шанса да намеря собствената си половинка.
Тръгнах си. Не знам нито как се казва, нито от къде е. Не знам какво я е довело там тогава. Не знам къде е отишла след това и как се развива живота ù. За последно я видях от колата, когато си заминавах. Беше на вратата на хотела, сама отново и ме погледна с тъга. Пожелавам ù да бъде безкрайно щастлива. Аз не бях нейният човек. А споменът за нея ще бъде винаги някъде дълбоко в мен – неизличим.
Сега, от дистанцията на времето, за да бъде този разказ завършен, трябва да отбележа две неща:
АНГЕЛЪТ
Беше ме открил малко преди тази случка. Беше с мен тогава. Не се познавахме много добре. Закъсняваше за изгрева – показвах му го. Беше с мен при залеза – разказвах му го. Говорихме много. За различни неща. Имаше собствена мисия. Имаше собствени цели и планове. Даже не осъзнаваше колко много ми помага тогава. Даваше ми сила и увереност, че мога да продължа и че не всичко е загубено за мен. Беше с мен на закуска, после вечер на плажа. Беше с мен когато се прибирах към София. Беше с мен и в дните след това. Продължи да ми дава надежда. Когато дойде страшното – остана. Нещо повече – не ми позволи да си отида от този свят. Не позволи отчаянието да ме обгърне. Върна живота в мен. След това си отиде. Нещо в мен го изплаши. Много. Отлетя. Опитах се да го спра. Не успях. И трябваше, освен дупките в костите си, да запълвам и празнината в сърцето си. Но знаете ли, вярно е – там където е счупено, винаги зараства много по-здраво. Ако успееш да се пребориш. А сърцето остава все така чувствително. Никога не го попитах какво точно в мен го изплаши и защо избра да си отиде така, че мен да ме заболи толкова много.
МОЯТА ПОЛОВИНКА ЛИ?
Намерих я! Или тя ме откри! Или съдбата ни събра! Точно когато бях убеден, че това никога няма да се случи. Сега знам – трябва да се боря, за да я запазя. Да ù казвам всеки ден, че я обичам. Да слушам какво ми говори. Да споделям. Да я разсмивам, дори разплаквам понякога. Да се извинявам. Да не ревнувам. Дори да кръшна за малко, ако трябва. Да запазя пламъка. Да стои в сърцето ми и в мислите ми. Да съм откровен и честен. Да излъжа, ако трябва, но никога за важните неща. Да бъда себе си и да приема че тя ще бъде себе си. Нали затова сме половинки. Нали затова само заедно сме едно цяло.
А сега търсим плажа. Но не онзи с лодката. Той е минало за нас. Търсим друг плаж. Почти същия, но вместо прогнила лодка на пясъка, да има принадлежности за гмуркане. Два комплекта. Или може би три…
Даниел Томов
КУЛТУРА
Зафиров ще закопае БСП … всички Малкобритански агенти подскочиха като ужилени

- БСП пред смъртоносен избор с Референдума на Радев за еврото – или губи властта или избирателите си
- Как прогнозата на бившия депутат от Левицата се сбъдна само след няколко часа:
Автор Велизар Енчев, журналист и бивш депутат от Левицата (часове преди БСП са се самоубие ритуално и да заяви, че е против референдума)
БСП ПРЕД СМЪРТОНОСЕН ИЗБОР ЗА ЕВРОЗОНАТА: ПОДКРЕПИ ЛИ ПРЕЗИДЕНТСКИЯ РЕФЕРЕНДУМ ЗА ЕВРОТО, ГУБИ ВЛАСТТА, ОТХВЪРЛИ ЛИ ГО, ГУБИ ИЗБИРАТЕЛИТЕ СИ
До този час всички политически сили в парламента излязоха с позиция към решението на президента Радев да свика референдум за еврото.
ГЕРБ, ПП-ДБ, ДПС-Ново начало и ДПС-Доган са против, което не изненадва.
Изненада няма и при Възраждане, Величие и Меч – те подкрепят референдума с две ръце, а Костадинов дори успя да събере 600 000 подписа, които Народното събрание противозаконно отхвърли.
Прави чест на Слави Трифонов, че подкрепя референдума, макар че лично той е за отказ от лева и приема еврото.
Една партия мълчи – БСП- Обединена левица.
При БСП-ОЛ нещата са направо страшни. След като хвърли партията в обятията на ГЕРБ, сега председателят Атанас Зафиров е без полезен ход.
Ако реши да послуша партийната маса, която е 100 процента против еврото, това ще счупи Сглобката и БСП-ОЛ ще излети от коалицията. Което не води автоматично до избори, защото
Борисов има гарантираните гласове на Пеевски, а и Доган е готов веднага заеме опразнено място в кабинета, най-малко той има интерес от нови избори.
Ако пък полегне на ГЕРБ, БСП-ОЛ ще влезе в открита война с оределите редици на своите членове и симпатизанти, едва наброяващи 170 000. Което ще делегитимира Зафиров като лидер и изразител на ценностите на левите избиратели. Макар че със своята про-НАТО-вска позиция, тотално отхвърляна от бесепарите, Зафиров отдавна е скъсал с тези ценности и е истинско чудо, че бе избран за председател на БСП.
Всъщност новият обитател на „Позитано“ 20 е достоен за книгата на рекордите ГИНЕС – той е първият водач на лява партия, който изповядва външнополитическите ценности на десните формации.
Преди време Зафиров шокиращо обяви: българският лев е просто един купон и еврото е изборът на българите. Това подсказва отношението му към референдума на президента Радев.
Затова, който и от двата варианта да избере Зафиров, БСП-ОЛ ще катастрофира, но най-потърпевш ще е лидерът й.
Ето защо той не посмя да застане пред камерите и изнесе изнесе позицията си към президентския референдум, а прати при медиите Наталия Киселова. Тя пък витиевато се измъкна с
позицията, че въпросът на Радев за референдума бил „спорен“.
Въпросът може и да е спорен, но безспорно Радев разкова БСП с тоя ход, защото постави Зафиров пред невъзможен за него избор.
Киселова удобно пропуска факта, че въпросът на президента не е дали да се приеме еврото, а дали да го приемем през 2026 година, тоест питането се отнася само за момента в който да се приеме.
Преди дни депутатите на БСП се опозориха с гласуването „въздържал се“ на предложението на Възраждане за референдум. Опозориха се, защото на парламентарните избори на 27 октомври 2024 г. БСП-ОЛ излезе с програма от 100 решения, а точка 100 отхвърляше влизане в еврозоната в близко бъдеще (предлагам на читателите визуализация на т. 100).
След изявлението на Киселова и оглушителното мълчание на Зафиров, повече от ясно е: в Народното събрание БСП-ОЛ отново ще отхвърли референдума за еврото с малодушния вот „въздържал се“.
Очевидно е. След като се коалира с ГЕРБ, след като измами избирателите си с фалшиви програми и измамни решения, след като копира печалния опит на политическите покойници РЗС,
ВОЛЯ, АТАКА, НФСБ, Патриотичен фронт, Обединени патриоти, епитафията на БСП звучи така:
„Sic transit gloria mundi“(„Така преминава световната слава“)
Само часове по-късно БСП излезе със самоубийствена позиция срещу референдума:
#thesofiatimes #bulgaria #news
- Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
КУЛТУРА
ИСТИНАТА! МВР: Директорът на Народния театър провокира безредиците! Той: Защитавам театъра СИ!

Илков: „Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.
Премиерата на пиесата на Бърнард Шоу бе провалена, макар да се състоя пред полупразна зала с известно закъснение. Протестиращите, сред които бяха представители на организации, на ВМРО, „Атака“ и „Възраждане“, както и от Общобългарския комитет „Васил Левски“. Знамена развяваха още от БНС и „Куберовъ воин“, настояха за уволнение на директора на Народния театър „Иван Вазов“ Васил Василев и нарекоха гавра с България пиесата, която поискаха да бъде свалена от националната театрална сцена.
„Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.
По думите на Илков полицаите са реагирали изключително адекватно, за да не се допусне застрашаване на живота на гражданите и тях самите.
Илков: „Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.
„Нямаме инцидент с пострадал протестиращ или гражданин, който е дошъл да гледа постановката. Ние ще направим анализ на цялостната обстановка и ще изгледаме записите от всички видеокамери, за да направим една по-обективна оценка на всичко, което се случи, тогава ще кажем дали е имало някакъв пропуск в организацията“, каза още Илков.
Вътрешният министър добави, че въпреки сблъсъците и напрежението няма задържани, тъй като нямало данни за конкретни лица, „изведени като нарушители на обществения ред“.
Запитан не е ли могло униформените да отведат агресивните протестиращи, министърът на вътрешните работи заяви: „Полицаите имат една по-основна задача – да не се допусне по-голямо ескалиране на напрежението. Не е най-важното в този момент ние да отделяме сили и ресурс да задържаме определено лице, а така да нарушим общата разстановка и да създадем предпоставка за по-тежки инциденти“.
Атанас Илков бе категоричен, че не е имало хаос.
„Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.
От своя страна директорът на Народния театър Васил Василев заяви, че не вижда проблем в пиесата на Бърнард Шоу.
Васил Василев: Излязох с любов при протестиращите
„Имаше натиск да бъде цензурирана преди да бъде реализиран спектакълът, това е недопустимо, това не беше мирен протест. Излязох с любов при протестиращите, призовах ги да позволят този спектакъл да бъде гледан и да се даде оценка. Можем да съдим за провокация в спектакъла, когато сме го гледали“, заяви той.
„По думите му текстът защитава достойнството на Българската армия.
„Не я унижава по никакъв начин. Нека да не говорим празни думи, нещата се изваждат от един контекст. Хващаме се за думата, а не гледаме голямото, как се развива действието“, допълни Васил Василев.
Написахме писмо до МВР след като рекламен материал пред театъра беше осквернен, имахме притеснения, бяха залепени провокации, каза още директорът на Народния театър.
Според него някои други хора са допуснали политиката в театъра.
„Аз не позволих поради политически причини да се уволни един или друг. Няма да допусна цензура в театъра, който ръководя. Дотам ли докарахме нашето общество – ако имаше проблем, той е с четенето, с неразбирането. Това, което се случи, не беше позор в Народния театър, а пред Народния театър“, коментира Васил Василев и подчерта, че не е търсена провокация с поставянето на пиесата „Оръжията и човекът“, окачествявайки избирането на пиесата като случайност.
„Днес ще има постановка, културата не е враг на обществото, тя го кара да върви напред. Не разбирам въпроса за оставката ми, аз защитавам театъра си. Публиката решава дали едно представление е добро или не е добре. Позволете публиката да влезе в салона и актьорите да работят“, каза още Васил Василев.
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
КУЛТУРА
Излези новата книга, „Хроники на всекидневието“ с поглед към бившето общество

За НСФА е изключително приятно, когато предстоят подобни събития.
Книгите са именно онази форма на живот на нашето изкуство, чрез която то остава най-трайно във визуалната памет на човечеството. В конкретния случай двама от авторите на книгата са членове на Фотографска Академия – това са Николай В. Василев и Росен Коларов. Третия автор, Антоан Божинови и доц. Георги Лозанов автор на въвеждащата студия във фотокнигата са наши приятели. Може да сте сигурни, че те ще се радват на вашето присъствие и публика. Повече за книгата и фотографските истории на Антоан Божинов, Николай В. Василев и Росен Коларов можете да прочетете в статията от линка върху банера:
По-голямата част от фотографиите в тази книга са поглед към бившето общество, и то – съсредоточен и откровен поглед за онова време, което беше, и по отношение на което фотографията вероятно е най-неоспоримият свидетел. Това каза доц. Георги Лозанов, директор на дирекция ЛИК в БТА, по повод изданието „Хроники на всекидневието“. Книгата бе представена тази вечер във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Автори на фотографиите в тома са на Доц. Росен Коларов, Антоан Божинов и Николай В. Василев. Снимките обхващат периода от 60-те години на ХХ в. до втората декада на XXI в. В изданието е публикувана студия на доц. Георги Лозанов.
„Това е фотографска книга и е правена от видни фотографи. А пък аз съм опитал с думи да следвам сравнително близко техните послания, които са във фотографиите“, обясни доц. Лозанов. Тези фотографии, общо взето, са фотографии на съпротивата, на съпротивата към едни регламенти, едни норми, едни идеологически налагани представи, през които трябваше да се чете онзи свят, каза той.
Доц. Георги Лозанов коментира, че тези снимки са ценни както за младата, така и за по-възрастната публика. „За младите – защото им показват онова време така, както е било и то – чрез конкретни човешки истории, както фотографията разказва социалния свят“, обясни той.
Посочи, че фотографиите лекуват по-възрастната публика от забрава, като кара хората да не свързват персоналното си щастие и младостта си със съдбата на общността.
„Никой от нас тогава не си е мислил, и през ум не му е минало, че системата ще се срути. Това беше изненада за всички ни, така че това, което сме правили, беше реакция, разбира се, по някакъв начин“, обясни Антоан Божинов.
Николай В. Василев цитира думи на Кръстан Дянков от 70-те години, че „фотографията е занимание самотно“. Мисля, че фотографията привлича хората, които са индивидуалисти, и това на мен ми се струва много важно, каза Василев. Той обясни, че неговите снимки в албума са правени в продължение на 50 години. „Хубавото е, че когато с двамата колеги започнахме да събираме извадката, която да бъде в книгата, това се оказа много лесно. Явно сме гледали, снимали и мислили горе-долу по един и същи начин, но всеки поотделно“, каза Николай В. Василев.
„Ако някой ви казва, че в нашата страна думата „екип“ е невъзможна дума и не може да се работи в екип, кажете му, че това не е вярно. Ние четиримата работихме в екип, синхронно и равностойно. И тази книга аз бих я определил като синтез между изображения и слово“, каза доц. Росен Коларов. И тримата фотографи сме индивидуални автори, имаме различно виждане върху определени неща, но сме се фокусирали върху социалния елемент, посочи той.
ГЕРГАНА НИКОЛОВА
СОФИЯ, 30.10.2024 20:02 (БТА)