КУЛТУРА

ШИЗОИДНИ И ШИЗОТИПНИ РАЗСТРОЙСТВА

(Този текст е от том II-2 на моята тритомна “Приложна психотерапия”)

От обществена гледна точка, по-значими у нас са така наречените шизоидни и шизотипни разстройства на личността, чийто сегашен доста по-голям социален обхват и нарастване би трябвало твърде много да тревожат цялата система на здравеопазването, правителството, ця- лото общество, независимо от това, че за разлика от шизофрениците, хората с тези психични разстройства, особено при по-леките шизоидни проблеми, могат да бъдат социално активни и даже да имат относително успешна житейска и професионална реализация, даже и във властта.

При шизоидните разстройства у болните се разкриват патерни (модели, еталони) на поведение, чиито основни характеристики са затвореността в себе си и своеобразната самоизключеност (изолация) от обществото.

Те често са придружени от интроверсия, от ексцентричност и причудливост на постъпките, от самота.

Можем да очакваме психотични епизоди.

Тези хора са неспособни да изпитат удоволствие (това се нарича анхедония), безразлични са към похвали и критика, не изпитват нито обич, нито омраза, нито гняв. Склонни са към фантазиране и преувеличаване или игнориране на нещата.

Счита се, че шизоидните разстройства поразяват около 7,5 процента от населението.

Мисля, че у нас по същата логика, както при разпространеността на шизоф- ренията, с 1,0-1,3 процента, числото е доста по-голямо и е около 8-8,5 процента.

Значи у нас около 600 000 души са шизоиди.

Изключително голям е относителният им брой при безработните и при по-възрастните мъже и жени, особено при пенсионерите, които са силно недоволни от собствения си социален статус и от живота си.

При шизотипните разстройства става дума за доста по-сериозни (и по-близки до класическата шизофрения) симптоми.

Шизотипите имат съвсем необичайно поведение, необичаен външен вид, аномалии в мисленето и преживяванията, странни идеи, странни отношения, причудлива реч, фантастични убеждения, аутистична самовглъбеност.

Пациентите с шизотипно разстройство имат проблеми с общуването, проявяват подозрителност и недоверчивост, егоцентризъм (основна особеност), склонност към самоизолиране, дефицит на внимание, тревожност и безпомощност.

За кратки (!) периоди имат алогично мислене, патологични илюзии, деперсонализационни и дереализацион- ни изживявания, налудни помисли.

С основание определят тези болни като страдащи от гранична шизофрения.

Не е известен относителният брой на хората със шизотипно разстройство, но може да се счита, че е някъде в рамките на 2-2,5 процента.

С други думи става въпрос у нас за още около 170 000 души.

Можем да обобщим, че от въпросните 20 процента българи с психични проблеми, официално признати от здравната ни система, повече от половината имат диагноза, в чиито корен стои понятието „шизо”.

Типичният шизофреник е човек, загубил връзката си с цяла гама феномени, обуславящи комуникациите му и интегрирането му в социума.

В това си качество шизофреникът изглежда съвсем чужд, дистанциран, плашещ с необичайността си, шокиращ околните.

Пълната му убеденост в нереални и неестествени неща (например, че е марсианец, херцог, че го преследват от Държавна сигурност или от КГБ, че може да лети, че постоянно го облъчват със смъртоносни лъчи, че е най-важният човек на Балканите, даже е самият Наполеон Бонапарт и т.н.) е необорима с никакви аргументи.

Счита се, че върху една погрешна и причудлива теза, появила се по някакъв начин в съзнанието на шизофреника, той може системно да изгради цели логически постройки, които сами по себе си изглеждат правилно построени, но погрешната логическа основа („Аз съм Месията!”) ги прави съвсем не- състоятелни, странни и неприемливи.

Като следствие на всичко това, шизофреникът не може да се държи, и не се държи, нормално в социална среда и има поведение, рязко отличаващо го от останалите хора в неговата социална група.

Причините за появата на страданието са неизвестни. Но влияят генетични антецеденти, стресогенни фактори, биохимични аномалии, дефектни структури на мозъка, вирусна инфекция и др.

Post Views: 20

КУЛТУРА

Тишината на Родопите

В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.

Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.

— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.

Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.

Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.

Снимки: Росен Коларов

Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.

Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.

Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.

Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.

— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.

Бела тихо изпръхтя и се размърда.

Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.

Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.

И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.

А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Post Views: 59

БЛОГ

Минути за разговор

Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.

Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.

Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“

Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.

В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.

Снимки: Росен Коларов

Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.

Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.

Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.

След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.

Тримата си тръгнаха в различни посоки.

Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов

Разказа може да слушате тук

Post Views: 46

БЛОГ

Между въглените и хората

Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.

Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.

Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.

Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.

– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.

Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.

Снимки: Росен Коларов

И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.

В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.

Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?

Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.

Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.

Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.

А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов