СВЯТ

Триумф на цинизма

Резултатът от парламентарните избори на 12 и 19 юни т.г. ще уточни полето на действие на президента Еманюел Макрон и очертанията на неговата програма. Немощта и очевидната липса на представителност на френската политическа система допълват атмосферата на всеобщо разочарование, в момент когато социалното недоволство нараства.

ПРЕИЗБИРАНЕТО на Еманюел Макрон бележи край на един дуел, който огромното мнозинство от избирателите се надяваше да избегне. То вещае нов петгодишен период, лишен от устрем и надежда. Президентът с изтекъл мандат запазва поста си, макар повечето французи да смятат, че резултатите от управлението му са лоши (56%); че през последния петгодишен период ситуацията в страната се е влошила (69%); че предизборната му програма е опасна (51%) и че той обслужва най-вече интересите на привилегированите среди (72%) (1). Това иде да покаже, че единствено отхвърлянето на крайната десница е накарало милиони избиратели на левицата да дадат глас за президент, срещу когото някои от тях вече са готови да излязат на улицата. Причини не липсват: спад на покупателната способност, увеличаване на възрастта за пенсиониране, застой на борбата срещу климатичните промени, ръст на лихвените проценти, наказателни мерки срещу безработните.
Преди пет години британският седмичник Икономист се възнесе до небесата, представяйки на корицата си новоизбрания френски президент, крачещ по водата в костюм, искрящ не по-малко от самодоволната му усмивка. За световната буржоазия, току-що попарена от Брексит и нахлуването на Доналд Тръмп в Белия дом, появата на г-н Макрон на световната сцена представляваше нещо като реванш. От тази победа се очакваше да доведе до отстъпление на крайно десния „популизъм“ и подем на „прогресивния“ либерализъм и глобализацията в Европа. От тази илюзия не остана почти нищо. Успоредно със санитарната криза, трудностите в енергийните доставки и войната в Украйна, в публичния дебат все по-голям дял заемат темите за суверенитета, покупателната способност, възстановяване на делокализираните дейности и екологичното планиране. До такава степен, че на 10 април т.г., след края на мандата на Макрон, антисистемната левица разшири своето влияние, а националистическата крайна десница, която напускащият президент претендираше да ограничи със своята политика, отбеляза силен подем. Тримата им кандидати събраха общо 32,3% от действителните гласове на първия тур (2), срещу 27,8% гласували за държавния глава.
Две седмици по-късно, на втория тур, Марин Льо Пен събра 2 600 000 гласа повече, отколкото през 2017 г., докато съперникът ѝ успя да я победи с 2 милиона гласа по-малко от получените на предишния вот.
Бившият министър на икономиката на Франсоа Оланд извоюва предимство, като запази подкрепата на гласоподавателите социалисти, въпреки че провеждаше политика, която съвсем не бе благосклонна към тях. Той допълни успеха си, пленявайки десните избиратели с фискални и социални отстъпки, съответстващи на техните очаквания. Можем да го похвалим за тази виртуозност. Откакто при Петата република френският президент се избира на преки всеобщи избори, на всеки втори тур участва един десен или един ляв кандидат. На 10 април тази година, провалът и на социалистите, и на десницата разби този сценарий и остави далеч назад обичайните играчи: десницата и социалистите получиха общо 6,5% от гласовете. През 2012 г. постижението им беше 55,81%…
По такъв начин френският президент се превърна в избраник на десницата и „в същото време“ кандидат на лявата буржоазия, която от времето на Франсоа Митеран, през „завоя на строгите икономии“ от 1983 г., договора от Маастрихт през 1992 г., Договора за европейска конституция през 2005 г., привикна (и се задоволи) с неолибералните политики. Вместо да приеме тази очевидност, Макрон предпочете да се представи за демиург на разнородна „идеология“, чиято единствена забележима полза е, че му позволява да действа както намери за удобно. „Проектът за краен центризъм“, проповядва той два дни преди преизбирането си пред шепа приветливи журналисти, почива върху „прегрупирането на няколко политически семейства – от социалдемокрацията, като се мине през екологията, центъра и една отчасти бонапартистка (3), отчасти орлеанистка (4) проевропейска десница“ (5).
Подобни общи впрягове на социалдемократи и орлеанистка десница, европейски еколози и бонапартистка десница са теоретически безпочвени и исторически неподплатени. Но от социологическа гледна точка те позволяват да се дефинира настоящият „буржоазен блок“, „партията на реда“, „горната прослойка на Франция“ – коалицията на всички, които се ужасиха от „жълтите жилетки“ и приеха с облекчение жестокото им репресиране. Същата тази публика посрещна с овации Макрон по време на големия му парижки митинг на 2 април т.г., когато разтръби лозунга, превърнал се незабавно в клип на предизборната му кампания: „Въпреки кризите, ние изпълнихме нашите обещания. За да се противопоставим на масовата безработица – това френско зло, трябваше да атакуваме старите табута за данъчното облагане, правото на труд, осигуряването при безработица.“ Той атакува и други „табута“, като помощите за жилищно настаняване и имуществения данък.
Не бива следователно да се учудваме, че в богаташки и консервативни квартали, като Ньой, ХVІ-ти парижки район и Версай, Макрон получи два пъти повече гласове, отколкото преди пет години, и срази кандидатката на официалната десница Валери Пекрес (6). След смазването на работническото движение през юни 1848 г., последвано от разправата срещу Парижката комуна през 1871 г., монархистите също се почувстваха политически безполезни, тъй като републиканците доказаха на буржоазията, че и те могат да бъдат безпощадни към плебеите. С други думи, Макрон на власт превръща десницата в също толкова непотребна, колкото Социалистическата партия, отдавна прегърнала социаллиберализма и капиталистическата глобализация. Техният общ упадък е допълнителен сигнал за това.
В подкрепа на проекта за „екстремен центризъм“ се оформя слой от консервативни избиратели, състоятелни пенсионери и висши кадри, чийто относителен брой нараства успоредно с възрастта и доходите (7). Електоралната му мощ се подсилва и от високия процент на участието им в изборите (80% при хората от 60 до 69-годишна възраст), докато при младите и в народните среди, далеч по-предразположени към кандидати като Жан-Люк Меланшон или Льо Пен, процентът на участие рязко спада (54% от хората на възраст между 25 и 34 години са участвали тази година на първия тур, срещу 72% през 2017 г.). Лидерът на радикална левица, твърде популярен сред учащите от големите градове и младите пролетарии от непривилегированите квартали, се стреми да ги мобилизира за „третия тур“ – парламентарните избори през юни т.г. Изключително амбициозна задача, като се има предвид, че изборите за народни представители привличат само половината от електората, и то най-състоятелните и най-възрастните слоеве от населението.

Меланшон – „референт на европейската левица“

ПРИ това Жан-Люк Меланшон вече постигна няколко свои цели. В момент когато антисистемната левица е маргинализирана от левия център (Германия, Испания, Португалия), новопокръстена в либерализма (Гърция), несъществуваща (Балтийските държави, Източна Европа) или разгромена (Италия), във Франция тя спечели 21,5% от действителните гласове. И нанесе унизителен разгром на умерените еколози (4,63%) и най-вече на социалистите (1,74%!), които дълго време бяха хегемони в този лагер. Пабло Иглесиас – основател на „Подемос“, превърнал се в политически коментатор след изборния си провал в Мадрид, стигна до заключението, че Меланшон представлява вече „референт на европейската левица“. Никой не е вече в състояние да му оспори тази роля. Ето как френският политик обяснява своя успех: „Никога не отстъпихме от своите основни принципи. Не се задоволихме да отхвърлим света, в който живеем, а предложихме друг (😎.“
Вярно е обаче, че значителен успех на първия тур не гарантира победа. Ръководителят на „Непокорна Франция“ напомни, че вече не става дума да се доказва, а да се управлява. Съотношението на силите остава днес крайно неизгодно за френската левица. Меланшон бе изпреварен от двама кандидати на десницата и крайната десница (Макрон и Льо Пен), а двама други от десницата и крайната десница дишат във врата му (Ерик Земур и Валери Пекрес).
Случва се обаче динамиката да вземе превес над аритметиката. Превръщайки избирателите на Меланшон в арбитри на крайния дуел, резултатът от първия тур позволи кампанията да завърши по-добре, отколкото бе започнала. „Нито една от темите на десните избиратели не попадна в центъра на кампанията за втория тур“, отбеляза с разочарование един голям ултраконсервативен седмичник (9). И наистина, полемиките около несигурността, идентичността, исляма донякъде отстъпиха пред дебатите за покупателната способност, обществените услуги и пенсиите, които накараха Макрон да премине в отбрана, тъй като неговите проекти в тези области са изключително непопулярни.
При това, когато главната амбиция на левицата не е да разобличи политиката на своите противници, а да представя своята собствена, резултатите от първия тур, които бележат извървения път, показват също какво още остава да се свърши. Изминатият път е ясно очертан: Жан-Люк Меланшон удвои изборните резултати в извънморските територии, в сравнение с 2017 г., получавайки дори абсолютен превес в Гваделупа, Мартиника и Гвиана, отчасти поради проявяваната там омраза към Еманюел Макрон. Резултатът е не по-малко впечатляващ в бедните крайградски квартали, където живеят много французи от чуждестранен произход, често мюсюлмани. Освен това Меланшон постигна пробив в средните градски класи, често млади и дипломирани, в общини, където за кметове са избрани социалисти или еколози (Париж, Гренобъл, Монпелие, Рен и др.).
Тези електорати са твърде непостоянни, но политическата дейност и усилията на партийния актив са свършили добра работа. Меланшон имаше чести посещения в отвъдморските територии и засегна в публичните си прояви социални и екологични теми, които са важни за тези територии. Що се отнася до предградията, „Непокорна Франция“ парадоксално получи дивиденти от враждебната и агресивна кампания срещу мюсюлманите, проведена от Ерик Земур и обилно разгласена от медиите, както и от десницата и от няколко министри на Макрон. Последните днес се възмущават от възникването на „мюсюлмански“ или „капсулиран“ вот, сякаш веднъж причислили цялото население към раздухвана заплаха, те претендират да му забранят и да гласува за кандидата, който се е застъпил в негова защита.
Ако левицата, както изглежда, успя отново да превземе бившите червени предградия, макар и по един неочакван път, то нищо подобно не се очертава в крайградските зони, селските общини, бившите бастиони на минната, автомобилната и металургичната промишленост (вече деиндустриализирани) в северната и източната част на страната. Именно на тези територии, повлиявайки на живеещите там работници и служители, но също и на младото поколение, през последните двадесет години крайната десница извърши пробив и успя да пусне корени там, а същевременно бележи застой и дори спад сред ръководните кадри, градското население и пенсионерите.
Подобна ситуация не е специфично френска. Глобализацията и делокализацията (към Китай, Магреба, Мексико или Централна Европа), често покровителствани от политически сили, афиширащи се като леви (американски демократи, британски лейбъристи, европейски социалисти), доведоха до разрив между по-горе изброените и електората от низините (10). Лотарингия и Па-дьо-Кале съответстват на германска Саксония или „червената стена“ (Red Wall) в Северна Англия и Уелс. Въпреки това по тази тема не изглежда да се извличат някакви транснационални поуки. Активистите и ръководителите на левицата не поглеждат достатъчно извън националните граници, като че успехът, последван от провала на Джереми Корбин и Бърни Съндърс, не могат да служат за урок във Франция, Германия или Италия. А големите социологически и електорални промени (разширяване на влиянието на десницата или крайната десница в обществени среди, които навремето оставаха верни на левицата) се наблюдават със същата яснота във всичките тези страни.
Въпреки че остава необходимо, изтъкването на преден план на социални предложения няма да е достатъчно за задържане, възстановяване и най-вече сплотяване на трите силно разнородни групи на просветената буржоазия, градския пролетарият и простолюдието от околоградските зони или селата. С течение на времето при тях са се обособили различни политически идентичности около разнообразни теми, като имиграцията, религията, отношението към автомобила, селския живот. Във Франция, както и другаде, народните среди са разделени от „стена на ценностите“. Липсата на редовни контакти или на мощни организации, осигуряващи спойка между различните съставки, води до възникване на трайни предразсъдъци. Те се чувстват пренебрегвани, презирани, унижавани поради своите вярвания или условия на съществуване. Една предизборна кампания на всеки пет години не може трайно да разчисти недоразумения, редовно подклаждани от медиите и социалните мрежи. По време на изборната кампания канал TF1 поиска от всички кандидати на първия тур да изразят последователно позиции по три теми: сурогатното майчинство, носенето на було в университетите, регламентирането на лова. За кандидат от левицата, всеки отговор на тези въпроси рискува да шокира една от потенциалните групи на неговата коалиция. Буржоазният блок, по-еднороден и по-споен от собствените си интереси, може да преодолее тези трудности.

Нотабили без влияние

ПРЕДИ двадесет години президентът Ширак бе преизбран с гласовете на 61,1% от регистрираните гласоподаватели, срещу Жан-Мари Льо Пен. На 24 април т.г. президентът Макрон получи 38,5% от гласовете на регистрираните избиратели в надпревара срещу дъщерята Льо Пен. Пропадането не е само негово, но и на изтощената политическа система, страдаща от вече непоносима липса на представителност. Крайната десница разполага с 1% от депутатите в Националното събрание, „Непокорните“ с 3%; пет от тринадесетте региона на континентална Франция се възглавяват от социалисти, осем от официалната десница, т.е. от две партии в процес на разпадане. Техните кандидати успяха лесно да съберат петстотин подписа на лица на изборни длъжности, необходими на този, който желае да се кандидатира за президентските избори, а същевременно Марин Льо Пен и Жан-Люк Меланшон едва успяха да се класират. Ан Идалго, кметицата на Париж, получи само 2,3% от гласовете на столичани; а общинарите социалисти на големите градове, които я подкрепяха (Монпелие, Нант, Рен, Лил, Руан, Клермон-Феран…) не предизвикаха особен ентусиазъм по тези места.
Цинизмът на Макрон между двата тура на изборите задълбочи народната неприязън към институциите и тези, които ги олицетворяват. За да елиминира кандидатката на десницата, той плагиатства нейната радикална програма в областта на пенсиите. Веднага след като Пекрес бе отстранена, той се обърна към левицата, съобщавайки, че отсрочването на възрастта за пенсиониране ще бъде предмет на преговори. След като през първия си мандат отказа увеличаване на минималната заплата, днес той защитава обратната теза, както и увеличаване на заплатите на учителите, което обеща два дни преди втория тур. Проявил голямо безразличие по въпросите на околната среда през президентството си, той внезапно обяви „Празник на природата“, подобен на Празника на музиката и обеща, че „големите бизнесмени ще бъдат зелени и екологично отговорни“. Заяви, че изпитва „привързаност към референдумите“, макар че не организира нито един, но и че „не е противник на интегралната пропорционална избирателна система“, макар че се възползва от мажоритарната, за да укрепи авторитарната си власт. Остава само да изяви учудването си, че 28% процента от избирателите, рекорден процент от повече от петдесет години, не се явиха пред урните на 24 април, вместо да подкрепят президент демократ, тъй уважителен към своите съграждани. Но може би предпочита да се чувства обиден, че смазващото мнозинство (79%) от французите предвижда социални действия по време на бъдещия му петгодишен мандат.

Post Views: 2

СВЯТ

📊🏗️ 🎟️🇪🇺💰🛠️🛣️ Кога ще ги стигнем Турците

🇹🇷 СЪСЕДЪТ за 1.6 ТРИЛИОНА $: Как България ПРОПУСКА златната си възможност на прага на Европа 🇧🇬

📊 Според прогнозите на МВФ за 2026 г., Турция официално се превръща в най-голямата мюсюлманска икономика в света с внушителен номинален БВП от $1.64 трилиона.

🏗️ Докато южната ни съседка строи мегапроекти, привлича глобални инвестиции и се позиционира като незаобиколим фактор между Азия и Европа, в България дебатът твърде дълго оставаше вкопчен в миналото.

Време е да си зададем въпроса: Как е възможно да имаме икономически гигант на границата си и да не извличаме максимални дивиденти от това?

🎟️ Златният билет: България като вход към 450 милиона европейци

Турската икономика произвежда с огромни темпове, но нейният най-голям и платежоспособен пазар остава Европейският съюз 🇪🇺. За да стигнат турските стоки до тези над 450 милиона потребители, те имат един основен, най-кратък и най-логичен сухоземен път: България.

🛑 Вместо да се възползваме агресивно от тази географска рента, ние често се държим като обикновен контрольор на билети. Опашките по границите ни са пословични, а инфраструктурата има нужда от сериозен тласък. Турция има крещяща нужда от безпроблемен достъп до Европа, а ние държим ключа. Този ключ струва милиарди! 💰

🛠️ Какво можем (и трябва) да направим веднага?

🛣️ Транспортни коридори и логистични хъбове: Границата ни не трябва да бъде просто място за проверка на тирове, а гигантска логистична зона. Изграждането на модерни интермодални терминали, разширяването на магистралната мрежа и високоскоростната железница към Истанбул са проекти, които биха генерирали огромни транзитни такси и хиляди работни места.

⚡ Енергетика и горива: Турция е огромен енергиен консуматор и разпределител на потоци от Каспийския регион и Близкия Изток. България може да се позиционира не само като ключов транзитьор на горива, но и като стратегически партньор в зелената енергетика и балансирането на електропреносните мрежи на Балканите.

🏭 Индустриални зони по границата: Турският бизнес търси начини да заобиколи административните бариери за директен достъп до ЕС. Съвместни икономически зони в Южна България биха позволили на турски компании да изнесат производство тук. Така те получават етикет “Made in EU”, а ние – сериозни инвестиции, данъци и реиндустриализация.

🏛️ Политически прагматизъм и смели ходове

В световната политика икономическият интерес диктува правилата. Не можем да си позволим лукса да бъдем пасивни, докато други държави развиват алтернативни коридори, за да ни заобиколят.

🎯 Този прагматичен геоикономически подход трябва да послужи като ясна препоръка към новото управление и Румен Радев. Ако амбицията е да изградим една по-уверена, проактивна и икономически “агресивна” в отстояването на интересите си България, то капитализирането на тези $1.64 трилиона по границата ни е първият задължителен ход.

Време е да спрем да бъдем просто географска граница и да започнем да бъдем модерен мост. Мост, по който България събира заслужените си дивиденти. 📈

Бъдещето принадлежи на смелите!

Post Views: 8

СВЯТ

Новата война на Тръмп: Антифа влиза в списъка на големите заплахи

Президентът на САЩ Доналд Тръмп подписа нова контратерористична стратегия, която поставя Антифа, леви екстремистки движения и наркокартелите в Западното полукълбо сред основните заплахи за американската национална сигурност, съобщава TIME. Документът бележи рязък завой спрямо досегашния фокус на Вашингтон върху джихадистки организации и крайнодесен вътрешен екстремизъм.

Новата стратегия на администрацията на Доналд Тръмп разширява традиционното разбиране за тероризъм и включва в него не само ислямистки групировки, но и транснационални престъпни организации, както и това, което Белият дом описва като „насилствени светски политически групи“ — включително Антифа. Според Reuters Себастиан Горка, директорът по контратероризъм в Белия дом, е заявил, че стратегията цели „неутрализиране“ на заплахи в Западното полукълбо и разбиване на картелни операции, но също така и идентифициране и неутрализиране на групи като Антифа в самите Съединени щати.

Както пише TIME, това е съществена промяна както спрямо контратерористичната рамка от първия мандат на Тръмп, така и спрямо подхода на администрацията на Джо Байдън. При Байдън акцентът беше поставен основно върху вътрешния тероризъм, свързан с крайнодесни и бели супремасистки идеологии. Сега Вашингтон обръща фокуса към леви радикални движения, които според Тръмп и съветниците му използват политическо насилие като инструмент.

„Ние приемаме идеологията и контраидеологията много сериозно“, заявява Себастиан Горка, цитиран от TIME. По думите му това важи за заплахи, насочени „срещу западната цивилизация, Америка, Конституцията на САЩ, нашите приятели, нашите съюзници, мира като цяло“.

Антифа като нов централен враг

Най-спорната част от новата стратегия е именно включването на Антифа и сходни движения в логиката на борбата с тероризма. Антифа — съкращение от „антифашистки“ — представлява разхлабена мрежа от активисти и групи, които се противопоставят на крайнодесни идеологии. Движението няма централизирано ръководство, а действията му често се изразяват в протести, част от които през годините са прераствали в насилие. Reuters описва Антифа като децентрализирано движение без ясна структура, командна йерархия или лидерство. В съвременния си вид той най-често обозначава разпръсната среда от леви, анархистки, антиавторитарни и антикапиталистически активисти, които се организират локално и често действат чрез малки групи. CSIS описва Антифа като децентрализирана мрежа от крайно леви активисти, които се противопоставят на това, което възприемат като фашистки, расистки или крайнодесни движения.

Именно тази неясна структура прави движението трудно за класифициране. Част от действията, свързвани с Антифа, са класически протестни форми — демонстрации, контрапротести, кампании срещу крайнодесни организации и онлайн активизъм. Но с движението се свързват и по-агресивни практики като блокиране на събития, сблъсъци с политически опоненти, повреждане на имущество, doxing (злонамерено публикуване на лична информация) и участие в т.нар. black bloc тактики, при които активисти се обличат в черно и действат колективно, за да затруднят идентификацията си.

TIME отбелязва, че консервативни политици и коментатори отдавна представят Антифа като координирана екстремистка заплаха.

От протестна мрежа към терористична заплаха

През септември 2025 г. Тръмп подписа изпълнителна заповед, с която обяви Антифа за „вътрешна терористична организация“. В документа Белият дом описва движението като „милитаристично, анархистко начинание“, което според администрацията използва незаконни средства, организира насилие, напада служители на реда и се опитва да прикрива идентичността, финансирането и операциите си. Заповедта нарежда на федералните институции да използват наличните си правомощия, за да разследват, прекъсват и разбиват незаконни операции, извършвани от Антифа или от лица, които твърдят, че действат от нейно име.

Делото в Тексас и европейските групи под прицел

Най-сериозният аргумент на администрацията на Тръмп идва от делото за нападението срещу имиграционния център за задържане „Прериленд“ на ICE в Алварадо, Тексас, на 4 юли 2025 г. През март 2026 г. Министерството на правосъдието на САЩ съобщи, че деветима членове на т.нар. Антифа клетка от Северен Тексас са осъдени от федерално жури за роли в бунт, използване на оръжия и експлозиви, предоставяне на материална подкрепа на терористи, възпрепятстване и опит за убийство на полицай и служители на центъра.

Пам БондиСпоред Министерството на правосъдието още седем души са се признали за виновни по обвинение за предоставяне на материална подкрепа на терористи. Тогавашният главен прокурор Памела Бонди представи присъдите като част от систематичното разбиване на Антифа от страна на администрацията.

Паралелно с вътрешната линия срещу Антифа, администрацията на Тръмп вече насочи вниманието си и към конкретни европейски групи, които Вашингтон описва като „насилствени групи, свързани с Антифа“. През ноември 2025 г. САЩ обозначиха четири структури в Германия, Италия и Гърция като глобални терористи и обявиха намерение да ги включат и като чуждестранни терористични организации. Сред тях са германската Antifa Ost, италианската Informal Anarchist Federation/International Revolutionary Front и гръцките Armed Proletarian Justice и Revolutionary Class Self-Defense.

Reuters съобщава, че Antifa Ost е свързвана с нападения срещу хора, определяни от групата като „фашисти“ или част от германската десница. В Германия седем членове на тази лява екстремистка мрежа са изправени пред съд по обвинения, включително за опит за убийство, тежки телесни повреди, утежнена кражба и имуществени щети при атаки между 2017 и 2023 г. Германското вътрешно министерство описва Antifa Ost като насилствена мрежа, известна и като „Hammer Gang“ заради използването на чукове при нападения.

В Гърция, според Reuters, Revolutionary Class Self-Defense е поела отговорност за експлозия при железопътния оператор Hellenic Train и за нападение срещу Министерството на труда в Атина, при които няма пострадали след евакуация. Държавният департамент на САЩ съобщава още, че Armed Proletarian Justice е поела отговорност за поставяне на бомба близо до щаба на гръцките сили за борба с безредиците в Гуди през 2023 г.

От десния към левия екстремизъм

Новият подход обръща посоката на политиката от времето на Байдън, когато американските служби и институции поставяха по-силен акцент върху заплахите от крайнодесен и бял супремасистки екстремизъм.

Чарли КъркСебастиан Горка говори за „възраждане на насилствената лява идеология“ и посочва като пример убийството на консервативния активист Чарли Кърк. По думите му американците са станали свидетели на увеличаване на политически мотивирани убийства на християни и консерватори, извършени от насилствени леви екстремисти.

TIME обаче включва и важен контрапункт. Изданието цитира анализ на Центъра за стратегически и международни изследвания, според който през последното десетилетие крайнодесни екстремисти са извършили значително повече атаки и убийства в САЩ от левите екстремисти. Последващ анализ на CSIS от септември 2025 г. отчита ръст на левите атаки и заговори, но уточнява, че този ръст тръгва от ниска база и остава под историческите нива на насилие от крайнодесни и джихадистки извършители.

Така, според TIME, новата стратегия не просто добавя нова категория заплахи, а пренарежда политическия и институционалния фокус на американската контратерористична политика. В центъра на този спор стои именно въпросът дали държавата преследва реално политическо насилие, или получава инструмент да насочи контратерористичния апарат срещу цяла идеологическа среда.

Картелите и джихадистите в новата стратегия

Един от най-силните инструменти в тази рамка е определянето на дадена група като чуждестранна терористична организация. По правило такъв статут се прилага към структури, които извършват политически мотивирано насилие срещу цивилни и представляват заплаха за националната сигурност на САЩ.

Последиците са сериозни: финансови санкции, криминализиране на предоставянето на материална подкрепа от американски граждани и потенциално разширяване на правомощията за наблюдение и разследване. Именно затова включването на европейски леви екстремистки групи в американски терористични списъци има значение не само като политически сигнал, но и като правен инструмент.

Според TIME администрацията на Тръмп вече е приложила такъв статут към няколко латиноамерикански наркокартела, включително Трен де Арагуа и Картел Синалоа. Вашингтон също така разшири натиска си към леви екстремистки групи в Европа, а Горка определя като „историческа“ и стъпката на президента да обяви „Мюсюлмански братя“ за чуждестранна терористична организация, като ги описва като „прародител“ на съвременните джихадистки движения.

Втори стълб на стратегията е насочен към разбиването на ислямистки групировки, включително Ал Кайда и регионални филиали на ИДИЛ. Така администрацията се опитва да покаже, че не заменя старите заплахи с нови, а разширява периметъра на контратероризма. Reuters също посочва, че стратегията запазва натиска върху глобалното джихадистко движение, включително чрез „насочване и унищожаване“ на групи като Ал Кайда.

Разликата е, че сега в същата стратегическа рамка попадат едновременно джихадистки организации, наркокартели и леви политически движения, които според Белия дом оправдават насилие.

Изданието посочва още, че ключови елементи от контратерористичната инфраструктура във втория мандат на Тръмп са отслабени или оставени в несигурност. Джо Кент, избран от Тръмп за директор на Националния контратерористичен център, е подал оставка през март в знак на протест срещу войната с Иран, оставяйки центъра без постоянен директор.

Както подчертава TIME, най-големият политически спор тепърва ще се разгръща около Антифа — дали движението представлява реална терористична заплаха, или администрацията използва контратерористичния инструментариум, за да насочи силата на държавата срещу идеологически противници.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 12

СВЯТ

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЕНО, ГОСПОДА!

Русия премина в настъпление. Докато Брюксел обсъждаше 21-ия кръг санкции, Москва тихомълком пое контрола върху западните предприятия. Canpack загуби 700 милиона долара. Transbunker е арестуван. И това е само началото.

В края на миналата година Владимир Путин подписа указ, който западните корпорации предпочетоха да забравят. Той влезе в сила през януари. Canpack, най-големият производител на алуминиеви кутии, който контролираше 40% от руския пазар, загуби активите си.

„Напълно загубих контрол над компанията; нямам достъп до сметките“, каза главният изпълнителен директор Петър Георги.

Ръководството беше отстранено. Бизнесът остава. Очакваните щети за тях са 700 милиона долара.

ЗАПАДНИТЕ АКТИВИ СЕ КОНТРОЛЯТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧУЖДЕСТРАННИ АДВОКАТИ.

Това не е спонтанно решение. Механизмът е добре установен до последния детайл. Датският Rockwool, френският Danone и датският Carlsberg вече са поставени под външно управление. Моделът е същият: компанията остава, но собствениците си тръгват.

Сега нов фронт. Главната прокуратура е завела дело срещу Transbunker Group, която оперира в руски пристанища. Компанията е обвинена, че е под чуждестранен контрол чрез офшорни компании в Кипър и Британските Вирджински острови. За шест години оттам са изведени в чужбина над 19 милиарда рубли. Съдът вече е иззел имуществото.

И това е само един инцидент. Преди това съдът национализира холдинговата компания Glavprodukt, собственост на американската Universal Beverage Company. Собственикът, американският гражданин Леонид Смирнов, беше обвинен в отклоняване на 1,4 милиарда рубли чрез JPMorgan Chase в нарушение на санкциите. Той поиска защита от Тръмп. Не, чакайте.

КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ? ВЪРХОВНИЯТ СЪД РАЗШИРИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ.

През април 2026 г. руският Върховен съд издаде решение, което юристите наричат „тектонично изместване“. Сега руските съдилища могат да образуват производства по несъстоятелност срещу чуждестранни компании, ако те имат „тясна връзка“ с Русия – например бизнес или имущество, разположени в Русия.

Всички чуждестранни организации, чиито бенефициенти са руски граждани или чиито активи се намират в страната, са изложени на риск. Това се отнася предимно за кипърските, британските и холандските юрисдикции.

Най-известните цели в момента са:

JPMorgan — съд забрани на германското подразделение на банката да съди руски организации в чужбина

Universal Beverage Company — загуби Glavprodukt и се опитва да го оспори

Tanor SA (управлява Transbunker) — под арест

ФАЛИТЪТ НА ЗАПАДНИ КОМПАНИИ СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ.

Ако криенето зад чуждестранни юрисдикции преди е било защита, това вече не работи. Върховният съд ясно заяви: офшорната регистрация няма да ви спаси, ако вашият бизнес оперира в Русия.

В същото време Държавната дума обсъжда колективни искове срещу компании, които са напуснали, без да изпълнят задълженията си към служителите и изпълнителите. Първият такъв случай вече е приет за разглеждане.

За западния бизнес това е сигнал: или спазвайте правилата, или губете всичко.

Цитат от Кремъл: „Русия ще защитава интересите си, използвайки всички правни инструменти.“ Това ще бъде процес без никакъв срок.

Русия престана да бъде сигурно убежище за чуждестранния капитал. Западните компании получиха ясен сигнал: или спазвайте законите, или губете бизнеса си. Механизмът за конфискация е задействан – и ще бъде много трудно да се спре. Кой е следващият? Очевидно тези, които досега смятаха, че това няма да ги засегне.