БЛОГ

Смърт в метрото

“Не исках да пиша за това, но по-възрастни и по-умни от мен хора ме посъветваха да го направя. Миналата сряда пътувах с метрото за Университета. Както винаги закъснявах, както винаги слушах музика със слушалки от телефона си, както винаги си мислех за предстоящите ми изпити, за които бях сигурна, че не съм добре подготвена.

Стисках чантата си с телефона и документите си в препълнения вагон на метрото и разглеждах хората около себе си. До мен стояха две момчета, говореха шумно и се смееха, дебела лелка със скъпо кожено палто и възрастен човек с разкопчано палто, шапка и безвкусен шал около врата си. Личеше си, че трудно се държи на краката си и реших, че е пиян. Слязохме от метрото заедно.

Човекът залитна и се облегна на стената. Помислих си, че нито е моя работа, нито имам време да пазя някакъв си пиян да не падне на релсите на метрото, но въпреки това се приближих и го попитах дали всичко е наред. Странно, но от него не лъхаше на алкохол.

Погледна ме уплашено и се опита нещо да ми отговори, но нищо не се разбра от думите му. Тогава си спомних една лекция за признаците на инсулта и със замряло сърце го помолих да се усмихне.

Гледаше ме пребледнял и не отговаряше. “Моля ви, усмихнете ми се, едно красиво младо момиче ви моли да се усмихнете, няма ли да го направите?!” Опита да се усмихне. Усмивката му се плъзна само на половината от лицето. Това беше инсулт.

Какво се случи след това?

След това му помогнах да легне и сложих главата му на коленете си. След това звънях по телефона на “Бърза помощ”. След това се карах с операторите, които ме караха по няколко пъти да обяснявам какво се е случило, къде се е случило, как се е случило и защо е шумно около мен. След това им обяснявах, че човека умира на коленете ми. И накрая дочаках отговора: “Не се притеснявайте, изпращаме екип”.

Последваха 20 минути, които никога няма да забравя. Седях с умиращ в ръцете ми човек и молех преминаващите покрай нас поне да извикат полицията, която дежуреше на изхода на метрото. Някои просто ме отминаваха, други се спираха за миг, само за да ми кажат, че бързат и нямат време. Накрая пристигна “Бърза помощ”.

Сложиха мъжа на носилка и… кошмарът продължи.

Разбирам, че е час пик, разбирам, че всички бързат за да не закъснеят, но какъв човек трябва да си за да не пропускаш лекари с носилка, на която лежи умиращ човек? Въпросът е риторичен – трябва да си бездушна тълпа.

След два часа ми позвъни едно момче от екипа на “Бърза помощ”, на когото бях дала телефона си и ми съобщи, че човекът е починал пред вратите на болницата. Твърде много се е забавила лекарската намеса и просто е умрял.

Даже не зная как се казваше този човек. Но сега зная една страшна истина – можете да умрете пред очите на стотици хора и никой да не се спре за да ви помогне.

Моля ви, понякога се откъснете от своите мисли и погледнете встрани. Можете да спасите живота на някой човек, или поне да му дадете шанс да се бори за своя живот.

Ivan Metodiev

Post Views: 26

БЛОГ

ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..

ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..

Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…

Послепис:

В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔

Благодаря! 🙏💖

Post Views: 6

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 24

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?