АНАЛИЗИ
САЩ и Китай вече си делят планетата – Русия няма право да закъснее
Това не е анализ на войната в Украйна, а диагноза на историческото време.
Светът вече е в нов цикъл на конфронтация, в който САЩ и Китай плащат цената на надпреварата, а бъдещите дивиденти ще получи този, който заеме правилната позиция навреме. Украйна се превърна във времеви възел – мястото, където се решава дали Русия ще влезе в новия световен ред като субект или ще остане платец на чужда игра. В тази ситуация победата не се измерва с територии, а със способността да се излезе от изтощението преди прозорецът на историята да се затвори.

Краят на илюзията: светът вече не расте – той се сблъсква
Има исторически мигове, в които светът не се променя постепенно, а превключва режим. Не със закон, не с договор, не с декларация – а с натрупване. До момента, в който старият модел просто отказва да работи. Това, което днес наричаме „криза на глобалния ред“, не е провал на лидери, не е грешна политика и не е отклонение от нормалното. Това е краят на една илюзия, която дълго време беше вземана за развитие.

Глобализацията не рухва – тя се изчерпа.
В продължение на десетилетия светът беше убеждаван, че интеграцията е естественото състояние на историята, че отворените пазари раждат прогрес, че търговията замества конфликта, а взаимозависимостта гарантира мир. Това звучеше убедително, защото цифрите растяха. БВП се увеличаваше, потреблението се разширяваше, капиталът се движеше свободно. Но под тази повърхност се криеше фундаментален проблем: растежът не идваше от създаване, а от преразпределение.
Производството беше изнесено там, където трудът е по-евтин. Печалбите бяха изтласкани нагоре чрез финансиализация. Пазарите бяха „разширявани“ чрез включване на периферии, които не създаваха ново качество, а абсорбираха старо. Това беше екстензивен модел – и като всеки екстензивен модел, той имаше предел. Този предел беше достигнат още в началото на XXI век.

Оттогава насам светът се движи по инерция.
Технологичният напредък забави темпото си, въпреки цифровата революция. Производителността на труда в развитите икономики остана по-ниска, отколкото в златната епоха на индустриалния XX век. „Иновациите“ започнаха да означават оптимизация, не пробив. Смартфонът не създаде нова технологична ера – той интегрира стари решения. Интернет не промени законите на физиката, нито на енергетиката, нито на материалите. Дори „зелената трансформация“ не роди нов източник на енергия – тя просто пренареди вече познати.
Истинските технологични революции се раждат не в комфорт, а в напрежение. Не в свят на безкрайни пазари, а в свят на екзистенциално съперничество. Електрификацията, авиацията, ядрената енергия, космосът, компютрите, полупроводниците – всички те са продукт на епохи, в които държавите са се готвили не за печалба, а за оцеляване.
Глобализацията нямаше нужда от такива пробиви. Тя живееше от оптимизацията. И точно затова, когато възвръщаемостта падна, цялата конструкция започна да се разпада.
Тук е ключовият момент, който масово се пропуска: светът не влиза в конфронтация, защото някой я е поискал. Светът влиза в конфронтация, защото без нея повече не може да расте. Това не е регрес, а връщане към историческата норма. Отворените пазари са изключение. Затворените блокове са правило.

И когато блоковете се формират, времето започва да работи различно.
В условията на новия цикъл няма значение кой е „прав“ и кой е „виновен“. Има значение кой заема позиция навреме. Защото конфронтацията не прощава закъснения. Тя наказва онези, които се опитват да стоят между епохите – с разходи, които не носят дивиденти, и с жертви, които не водят до суверенитет.
Точно тук започва големият исторически риск за Русия.
Светът вече е в нов режим. САЩ и Китай са влезли в директна надпревара за технологии, стандарти, логистика, ресурси и контрол върху бъдещите пазари. Европа е изпаднала в ролята на обслужваща периферия. Глобалните вериги се късат. Държавите възстановяват индустриални политики. Военната икономика отново става локомотив.
В този свят неучастието не означава неутралитет. То означава изключване.
И именно тук Украйна престава да бъде „регионален конфликт“ и се превръща във времеви възел. Не защото там се решава съдбата на територия, а защото там се решава дали Русия ще влезе в новия цикъл като субект – или ще бъде притисната да го финансира отвън, без право на дивидент.
Историята не наказва слабите. Тя наказва колебаещите се.
Конфронтацията като двигател – и като капан: защо силните първи плащат най-високата цена
Когато светът влиза в епоха на конфронтация, инстинктът е ясен: който е по-силен, ще победи. Историята обаче показва нещо далеч по-неприятно – в дългите стратегически състезания силата не е предимство, а разход. Колкото по-голям е играчът, толкова по-скъпо му струва всяка стъпка напред. И точно тук се ражда парадоксът на новия световен цикъл.
Съединените щати и Китай вече са вътре. Не по избор, а по необходимост. И двата центъра на сила са принудени да ускоряват – не защото това е оптимално, а защото алтернативата е стратегическо изоставане. В този режим икономиката престава да работи за максимален резултат и започва да работи за минимизиране на риска от поражение. Това е фундаментална промяна.

От този момент нататък логиката на развитието се изкривява.
Първо идва дублирането. Две вериги за доставки там, където преди е имало една. Два технологични стандарта вместо общ. Две инфраструктури, две системи за сертификация, два комплекта правила. Всичко, което в неутрална среда би било направено веднъж и мащабирано, в конкурентна среда се прави паралелно – и по-скъпо. Научният резултат не става по-добър, но става по-ценен. Периодът на възвръщаемост се удължава, а натискът за нови инвестиции расте.
След това идва компресирането на печалбите. Там, където има равностоен конкурент, излишните маржове изчезват. Започват дъмпинг, субсидии, търговски бариери, „приятелски“ регулации и наказателни тарифи. Формално това изглежда като защита на националната икономика. Реално това е признание, че пазарът вече не може да носи сам растежа. Държавата е принудена да влиза като платец от последна инстанция.
Така системата започва да плаща два пъти:
– веднъж чрез бюджета, дълга и инфлацията;
– втори път чрез спад в общата ефективност и нарастващи крайни цени.
Третият удар е алтернативната цена. В условията на конфронтация ресурсите не отиват там, където биха донесли най-голям дългосрочен ефект, а там, където затварят текущи уязвимости. Приоритет стават отбранителните технологии, логистиката, енергетиката, сигурността на веригите. Това ускорява определени сектори, но изсмуква кислорода от фундаменталните изследвания, експериментите и „излишните“ проекти, които не дават бърз отчетен резултат.
Светът все още се развива – но по-скъпо и по-неефективно.
И тук се появява четвъртият, най-подценяван ефект: вътрешната деградация на конкуренцията. Под външен натиск държавите залагат на „национални шампиони“ – големи, управляеми, политически лоялни структури. Малките и средните играчи се изтласкват. Вътрешният пазар се олигополизира. Бариерите за навлизане растат. Бюрокрацията се раздува. Парадоксът е жесток: външната конфронтация води до отслабване на вътрешната динамика.
Системата ускорява, но губи еластичност.
Това е цената, която плащат преките участници в надпреварата. И тя е неизбежна. САЩ не могат да си позволят да не отговарят на китайското индустриално и технологично настъпление. Китай не може да си позволи да изостане в микроелектрониката, изкуствения интелект, енергетиката и военните технологии. И двата лагера са принудени да харчат повече, да рискуват повече и да изтощават собствените си системи.
Тук е моментът, в който обикновено се допуска най-опасната грешка: да се приеме, че победителят в надпреварата автоматично ще бъде най-големият бенефициент. Историята показва обратното. В дългите цикли на конфронтация печалбата рядко остава при онези, които са платили основната сметка.
Истинският победител обикновено се появява отстрани.
Това е играчът, който не е принуден да финансира цялата система на съперничество, но получава достъп до нейните резултати. Който не строи паралелни инфраструктури, но използва вече изградени. Който не поема пълния политически и военен риск, но монетизира технологичните и индустриалните плодове на чуждата надпревара.
В този смисъл конфронтацията е не само двигател, но и капан. Тя произвежда прогрес – но също така произвежда изтощение. И точно в това пространство между ускорението и изтощението се решава съдбата на третите играчи.
Там се намира и реалният стратегически избор пред Русия.
Да влезеш директно в симетрична надпревара означава да приемеш ролята на платец. Да стоиш пасивно означава да бъдеш изтласкан. Между тези две крайности има тясна, но решаваща зона – позицията на асиметричния бенефициент, който влиза навреме, но не плаща предварително цялата цена.
Точно тук следва историческият урок, който мнозина предпочитат да забравят.
Как Китай спечели чужда война: историческият парадокс на Студената конфронтация
Историята рядко възнаграждава онези, които се бият най-ожесточено. По-често тя възнаграждава онези, които разбират кога да не влизат в битката директно. Студената война е класическият пример. В продължение на десетилетия Съединените щати и Съветският съюз изразходваха колосални ресурси, за да се надпреварват във всичко – от ядрените арсенали и космоса до електрониката, авиацията, материалознанието и фундаменталната наука. Те изграждаха паралелни системи, поддържаха паралелни научни школи, финансираха паралелни индустрии. Светът беше разделен, скъп и напрегнат.
Формално победителят беше ясен. Съветският съюз се разпадна, а Съединените щати останаха архитект на новия ред. Но икономическият и индустриалният бенефициент от този резултат не беше нито единият, нито другият. Той се появи отстрани.
Китай не водеше Студена война. Китай не финансираше глобална конфронтация. Китай не строеше симетрични военни и технологични системи срещу двете суперсили. Той чакаше. И когато конфронтацията произведе достатъчно технологии, стандарти и индустриални решения, Китай влезе в системата като външен получател на резултатите.
Това не беше случайност, а стратегия.
Отварянето на китайската икономика съвпадна с момента, в който победителят от Студената война отчаяно се нуждаеше от намаляване на разходите и увеличаване на маржовете. Производството започна да се премества. Заедно с него тръгнаха оборудване, инженерни практики, управленски модели, образователни връзки и кадрови потоци. Китай не просто получи фабрики – той получи индустриална памет.
Ключовото не беше в кражбата или копирането, както обичат да опростяват процеса. Ключовото беше в достъпа. Достъп до пазари. Достъп до оборудване. Достъп до стандарти. Достъп до търсене. В условията на глобализацията този достъп беше щедро предоставян, защото обслужваше интересите на победителя. Никой не мислеше за цената на този трансфер в дългосрочен план.
Резултатът е известен. Китай започна като „фабрика на света“, но постепенно се изкачи по технологичната стълбица. Първо сглобяване. После локализация. След това собствено инженерство. Накрая – опит за суверенни технологични екосистеми. Всичко това стана възможно, защото основната цена на технологичното развитие беше платена по-рано от други.
Тук се крие фундаменталният урок, който днес е по-актуален от всякога: в дългите цикли на конфронтация не е важно кой стреля най-много, а кой събира гилзите. Китай превърна чуждото напрежение в собствено развитие. Той минимизира директните разходи и максимизира дивидентите.

Сега този модел се повтаря – но при далеч по-опасни условия.
Новата конфронтация между Съединените щати и Китай вече е факт. Тя не е търговска война и не е технологичен спор. Тя е борба за структурата на бъдещия свят: кой ще определя стандартите, кой ще контролира веригите за доставки, кой ще задава правилата за достъп до технологии и пазари. Тази борба неизбежно ще произведе нова „жетва“ от технологии – в микроелектрониката, изкуствения интелект, енергетиката, роботиката, материалите, военните системи с двойно предназначение.
Но цената за тази жетва отново ще бъде платена от преките участници.
Точно тук времето започва да играе срещу Русия. Защото за разлика от Китай в края на XX век, Русия вече е въвлечена. Не в глобалната конфронтация като цяло, а в нейния най-остър и най-опасен възел. Това означава, че тя не може просто да чака. Но това също означава, че тя няма право да греши в позиционирането си.
Историческият прозорец е тесен. Ако Русия бъде принудена да участва в новия цикъл като платец, тя ще повтори най-лошите грешки на преките конкуренти. Ако се опита да стои настрана, тя ще бъде изтласкана и изолирана. Единственият рационален изход е асиметрично участие – участие, което превръща чуждата конфронтация в собствен ресурс.
И тук Украйна вече не е просто конфликт. Тя е тест за това дали Русия ще успее да заеме тази позиция навреме.
Защото времето в конфронтационните цикли не е неутрално. То не чака. То наказва онези, които се надяват, че могат да вземат дивидентите, без да платят никаква цена – но също така смазва онези, които плащат твърде рано и твърде много.
Украйна като времеви възел: защо закъснението е по-опасно от поражението
Историята рядко пита дали си готов. Тя пита дали си навреме.
И когато не си – наказанието не идва под формата на едно поражение, а под формата на дълго, изтощително изключване от бъдещето.
Украйна е точно такъв момент. Не фронт. Не територия. Не дори война в класическия смисъл. Украйна е времеви възел, в който се пресичат два цикъла: умиращият ред на глобализацията и зараждащият се ред на блоковата конфронтация. Затова този конфликт не може да бъде „замразен“, „отложен“ или „оставен да се реши сам“. Времето тук не е неутрална величина. То е оръжие.
И това оръжие вече се използва.
Западът много добре разбира, че Русия не може да бъде победена бързо военно. Затова залогът не е бърза победа, а разтягане на времето. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече Русия се фиксира в ролята на участник, който плаща текущи разходи, вместо да заеме позиция на стратегически бенефициент. Това е логиката на изтощението – не чрез фронта, а чрез цикъла.
Всеки месец забавяне има цена, която не винаги се вижда в новините.
Тази цена не е само военна. Тя е:
– блокиране на дългосрочното индустриално планиране;
– отлагане на технологични скокове в гражданския сектор;
– принудително насочване на ресурси към поддържане, а не към развитие;
– институционално втвърдяване и мобилизационна бюрокрация.
Всичко това е неизбежно в условията на конфликт. Проблемът не е, че се случва. Проблемът е, че продължава твърде дълго.
В конфронтационните цикли има жестоко правило: ако не превърнеш войната в средство за ускорение, тя се превръща в средство за изтощение. И точно тук се крие най-големият риск. Не в това Русия да загуби битка, а в това да спечели война, която ѝ е струвала историческото време.
Защото светът няма да чака.
Докато Русия е фиксирана в украинския възел, новата надпревара между САЩ и Китай вече навлиза във фазата на технологичното разпределение. Определят се стандарти. Заключват се вериги за доставки. Формират се нови индустриални ядра. Това са решения, които се вземат веднъж на поколение. Който не е на масата в този момент, плаща по-късно като потребител, не като създател.
Затова Украйна е не просто военен конфликт, а бариера към бъдещето. Или тя се преодолява в рамките на стратегически прозорец, или се превръща в хроничен филтър, който изсмуква ресурси и време. В историята няма примери за държави, които са излезли по-силни от продължителна война без ясно решение. Има примери за държави, които са били формално победители, но са загубили епохата.
Точно тук фразата „или сега, или никога“ престава да бъде реторика. Тя става структурно описание на ситуацията.
„По-късно“ означава да влезеш в новия световен ред като закъснял.
„По-късно“ означава да приемеш чужди стандарти.
„По-късно“ означава да плащаш чужди технологични ренти.
„По-късно“ означава да бъдеш обект, не субект.
В този смисъл победата в Украйна не е цел сама по себе си. Тя е условие. Условие за излизане от режима на изтощение и влизане в режима на позициониране. Условие за това Русия да престане да бъде фиксирана в минал конфликт и да започне да участва в оформянето на бъдещия.
Историята не дава безкрайни шансове за корекция. Прозорците се отварят за кратко и се затварят с трясък. И когато се затворят, аргументите изчезват. Остава само резултатът.
Украйна е точно такъв прозорец.
И той не стои отворен дълго.
Какво означава победа: не територия, а време; не карта, а позиция
В моменти на историческо напрежение думата „победа“ почти винаги се тълкува погрешно. Тя се свежда до линии на картата, до проценти контрол, до символични жестове и декларации. Това е удобна, но опасна редукция. Защото в епохи като настоящата победата не е географско събитие, а времево.
Истинската победа е освобождаване на време.
Не време в календарния смисъл, а стратегическо време – възможността да напуснеш режим на принудително изтощение и да преминеш в режим на избор. В този смисъл една война може да бъде „спечелена“ военно и загубена исторически. И обратно – тя може да бъде завършена при далеч по-скромни символични резултати, но да отключи достъп до бъдещия цикъл.
Точно тук се намира ключът към украинския възел.
Реалната победа не е в това Русия да удържа фронт безкрайно дълго. Това е тактическа устойчивост, не стратегическа победа. Реалната победа е в това конфликтът да престане да бъде център на гравитация за икономиката, индустрията и институциите. Докато Украйна остава фокус, Русия е принудена да работи в режим на поддържане. А режимът на поддържане е смърт за дългосрочно развитие.
Историческите примери са безмилостни.
Държавите не рухват, когато губят войни. Те рухват, когато печелят войни, които не могат да си позволят да спечелят бавно.
Затова въпросът не е „дали“, а „как“ и „кога“.
Победата в този конфликт означава три неща – и ако едно от тях липсва, победата е фикция.
Първо: ясно стратегическо затваряне. Не безкрайно „управление на криза“, а край, който позволява на държавата да пренасочи ресурсите си. Без това всяко следващо усилие става все по-скъпо и все по-малко продуктивно.
Второ: възстановяване на маневреността. Докато конфликтът продължава, Русия е фиксирана – дипломатически, икономически и технологично. Победата означава възстановяване на способността да избира партньори, направления, темпове. Не да се хареса на някого, а да преговаря от позиция на приключен риск, а не на текуща уязвимост.
Трето: вход в следващия цикъл навреме. Това е най-важното. Победата няма стойност, ако тя идва след като стандартите са заключени, веригите са оформени, а технологичните платформи са вече разделени. В такъв случай тя се превръща в морална компенсация, но не и в стратегически актив.
Тук много анализатори допускат удобна заблуда: че Русия може да „навакса по-късно“. Историята показва обратното. Наваксването винаги струва повече от навременното участие. То изисква по-големи инвестиции, по-ниска възвръщаемост и по-малък суверенитет. Наваксващият не определя правилата – той ги приема.
Затова победата в Украйна няма смисъл сама по себе си. Тя има смисъл само като преход. Преход от война към позициониране. От изтощение към асиметрично участие. От реакция към избор.
Именно тук се появява последният, най-труден въпрос: какво следва веднага след победата?
Ако след края на конфликта Русия просто се върне към логиката на оцеляване, ако институциите останат мобилизационни, ако икономиката продължи да бъде затворена в режим на компенсиране, тогава победата ще се окаже празна. Историята ще я запише като епизод, не като поврат.
Истинската победа започва след последния изстрел.
Тя започва с бързо пренастройване към селективно развитие: към онези технологични и индустриални направления, които носят мултипликатор, а не просто отчет. Тя изисква отказ от симетрична надпревара и избор на асиметрични залози. Тя изисква възстановяване на вътрешната конкуренция, а не консервирането ѝ под предлог за мобилизация.
И най-вече – тя изисква време, което няма да бъде дадено втори път.
Затова Украйна е граница. Не на територии, а на епохи.
От едната страна е продължителното изтощение.
От другата – рискът, но и шансът да се влезе в новия световен цикъл като субект.
В този смисъл победата не е въпрос на чест. Тя е въпрос на оцеляване във времето.
Русия между сметката и дивидента: последният прозорец за избор
След войните историята не пита кой е бил прав. Тя пита кой е излязъл с избор.
И точно тук се отваря най-тесният, най-опасният прозорец за Русия – моментът след Украйна, когато вече няма оправдание за изтощение, но все още има шанс за позициониране.
Този прозорец е коварен, защото изглежда като пауза. В действителност той е ускорение. Решенията, които ще бъдат взети в първите месеци след края на конфликта, ще определят не следващите години, а следващото поколение. Или Русия ще превърне преживяното напрежение в дивидент, или ще се окаже държавата, която е платила сметката за чужд цикъл.
Първата и най-опасна илюзия е, че „победата сама ще донесе резултати“. Не, няма. Историята е пълна с държави, които са излезли от войни с усещане за морално право, но без стратегически план – и са били маргинализирани още по-бързо. Дивидентът не се дава. Той се изисква.
Как изглежда реалната алтернатива?
Преди всичко – отказ от симетрията. Да се опиташ да повториш американско-китайската надпревара означава да влезеш в чужда игра по чужди правила. Русия няма нужда от пълна технологична автономия във всичко. Тя има нужда от суверенни възли – ограничен брой направления, в които контролът носи мултипликатор за цялата икономика.
Това означава избор. Болезнен, но неизбежен. Не „всичко за всички“, а малко, но решаващо: енергийни технологии от следващо поколение; материали; отбранителни системи с цивилен трансфер; логистика; индустриален софтуер; критична инфраструктура. Там, където един пробив отключва десет вторични ефекта.
Второто условие е възстановяване на вътрешната динамика. Продължителният конфликт неизбежно води до централизация, до „национални шампиони“, до мобилизационна бюрокрация. Това е разбираемо по време на война. След нея обаче същата логика се превръща в отрова. Ако Русия иска дивидент, тя трябва да възстанови вътрешната конкуренция, да позволи експеримент, да отвори пространство за средни и малки играчи. Без това всяка технологична стратегия ще се удави в отчетност и инерция.
Третият елемент е външната гъвкавост. Най-голямата грешка би била пълното обвързване с един-единствен център на сила. Историята показва, че онези, които се превръщат в „младши партньори“, губят способността си да извличат дивиденти. Реалната стратегия е маневриране: работа със Север и Юг, с развиващи се икономики, с регионални сили, които самите ще бъдат принудени да лавират в новия ред. Не идеология, а прагматичен достъп.
И тук стигаме до най-неудобната истина.
Времето за този избор е крайно ограничено. След като новият цикъл се стабилизира, след като стандартите бъдат окончателно заключени, след като веригите се втвърдят, пространството за асиметрични дивиденти изчезва. Остава само ролята на доставчик, купувач или буфер. Нито една от тези роли не създава суверенитет.
Затова Украйна не е просто изпитание на волята. Тя е изпитание на способността за преход. Да преминеш от война към стратегия. От мобилизация към избор. От изтощение към позиция.
„Или сега, или никога“ тук не е лозунг. Това е структурна диагноза.
Сега – означава докато конфронтацията между САЩ и Китай още произвежда технологии, но не е разпределила окончателно дивидентите.
Никога – означава след като ролите са фиксирани и цената на влизане става непоносима.
Историята не чака онези, които са уморени. Тя чака онези, които разбират момента.
Русия е на ръба между две роли: платец на чужда надпревара или бенефициент от нея. Трети вариант няма. Всичко останало са утешителни формулировки.
Цената на колебанието: защо този шанс няма да се повтори
Историята е безмилостна не към слабите, а към онези, които са имали шанс и са го пропуснали. Колебанието рядко изглежда като грешка в момента, в който се случва. То се маскира като предпазливост, като „изчакване“, като рационалност. Истинската му цена се вижда по-късно – когато всички решения вече са взети, а на масата са останали само остатъците.
Днес именно там минава линията на съдбата.
Новият световен цикъл няма да се развива десетилетия наред в неопределеност. Той вече се втвърдява. САЩ и Китай не просто се конкурират – те заключват пространства. Заключват стандарти, финансиране, вериги за доставки, образователни и кадрови потоци. Това са процеси, които се случват тихо, но необратимо. И когато приключат, входът за късни участници остава отворен само срещу висока такса – загуба на суверенитет.
Тук е ключовото: втори „китайски момент“ няма да има.
Глобализацията, която позволи на външни бенефициенти да навлязат евтино и да растат бързо, вече е затворена страница. Новият свят е свят на блокове, филтри и ограничения. В него достъпът не се дава – той се извоюва навреме.
Затова цената на колебанието днес не е военна. Тя е историческа.
Колебанието означава:
– да се проточи конфликтът до степен, в която той поглъща бъдещето;
– да се изчерпат ресурсите без стратегическа възвръщаемост;
– да се влезе в новия ред като късен потребител, а не като създател;
– да се приеме чужд стандарт като неизбежност, а не като избор.
Историята познава този сценарий. Империи са губили не защото са били победени, а защото са излезли от войни твърде късно, с твърде малко време за адаптация. Победата им е била морална, но не и структурна. Те са получавали уважение – но не и място в бъдещето.
Затова днес дилемата не е „да или не“. Тя е кога и как.
Ако победата в Украйна бъде постигната навреме, тя може да се превърне в трамплин – в освобождаване на време, във възстановяване на маневреност, в шанс за асиметрично участие в новия цикъл. Ако бъде отложена, разтегната, превърната в хроничен процес, тя ще се превърне в котва, която дърпа Русия назад точно в момента, когато светът ускорява.
Тук няма утешителни формули. Няма „по средата“.
Има две роли – и само две:
– или Русия влиза в новия ред като субект, който превръща чуждата конфронтация в собствен дивидент;
– или остава платец – държава, която е понесла тежестта, но не е получила ключовете.
Това е истинският залог на настоящия момент. Не идеологически, не морален, не символичен. Исторически.
Шансовете се появяват рядко. Те не се повтарят в същата форма. И когато бъдат пропуснати, историята не дава обяснения – тя дава резултати.
Светът вече е тръгнал.
Времето вече е пуснато.
И изборът не е дали да се участва – а дали да се участва навреме.
Точно затова този момент е такъв, какъвто е:
или сега – или никога.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТО ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
АНАЛИЗИ
КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!
КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!
Русия премина в настъпление. Докато Брюксел обсъждаше 21-ия кръг санкции, Москва тихомълком пое контрола върху западните предприятия. Canpack загуби 700 милиона долара. Transbunker е арестуван. И това е само началото.
В края на миналата година Владимир Путин подписа указ, който западните корпорации предпочетоха да забравят. Той влезе в сила през януари. Canpack, най-големият производител на алуминиеви кутии, който контролираше 40% от руския пазар, загуби активите си.

„Напълно загубих контрол над компанията; нямам достъп до сметките“, каза главният изпълнителен директор Петър Георги.
Ръководството беше отстранено. Бизнесът остава. Очакваните щети за тях са 700 милиона долара.
ЗАПАДНИТЕ АКТИВИ СЕ КОНТРОЛИРАТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧУЖДЕСТРАННИ АДВОКАТИ.
Това не е спонтанно решение. Механизмът е добре установен до последния детайл. Датският Rockwool, френският Danone и датският Carlsberg вече са поставени под външно управление. Моделът е същият: компанията остава, но собствениците си тръгват.
Сега нов фронт. Главната прокуратура е завела дело срещу Transbunker Group, която оперира в руски пристанища. Компанията е обвинена, че е под чуждестранен контрол чрез офшорни компании в Кипър и Британските Вирджински острови. За шест години оттам са изведени в чужбина над 19 милиарда рубли. Съдът вече е иззел имуществото.
И това е само един инцидент. Преди това съдът национализира холдинговата компания Glavprodukt, собственост на американската Universal Beverage Company. Собственикът, американският гражданин Леонид Смирнов, беше обвинен в отклоняване на 1,4 милиарда рубли чрез JPMorgan Chase в нарушение на санкциите. Той поиска защита от Тръмп. Не, чакайте.

КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ? ВЪРХОВНИЯТ СЪД РАЗШИРИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ.
През април 2026 г. руският Върховен съд издаде решение, което юристите наричат „тектонично изместване“. Сега руските съдилища могат да образуват производства по несъстоятелност срещу чуждестранни компании, ако те имат „тясна връзка“ с Русия – например бизнес или имущество, разположени в Русия.
Всички чуждестранни организации, чиито бенефициенти са руски граждани или чиито активи се намират в страната, са изложени на риск. Това се отнася предимно за кипърските, британските и холандските юрисдикции.
Най-известните цели в момента са:
JPMorgan — съд забрани на германското подразделение на банката да съди руски организации в чужбина
Universal Beverage Company — загуби Glavprodukt и се опитва да го оспори
Tanor SA (управлява Transbunker) — под арест.
ФАЛИТЪТ НА ЗАПАДНИ КОМПАНИИ
СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ.
Ако криенето зад чуждестранни юрисдикции преди е било защита, това вече не работи. Върховният съд ясно заяви: офшорната регистрация няма да ви спаси, ако вашият бизнес оперира в Русия.
В същото време Държавната дума обсъжда колективни искове срещу компании, които са напуснали, без да изпълнят задълженията си към служителите и изпълнителите. Първият такъв случай вече е приет за разглеждане.
За западния бизнес това е сигнал: или спазвайте правилата, или губете всичко.
Цитат от Кремъл: „Русия ще защитава интересите си, използвайки всички правни инструменти.“ Това ще бъде процес без никакъв срок.
Русия престана да бъде сигурно убежище за чуждестранния капитал. Западните компании получиха ясен сигнал: или спазвайте законите, или губете бизнеса си. Механизмът за конфискация е задействан – и ще бъде много трудно да се спре. Кой е следващият? Очевидно тези, които досега смятаха, че това няма да ги засегне.

Европа рискува суров отговор от Русия заради продължаващите провокации
Според политолога проф. Глен Дийзен в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г, категоричен е политологът
Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна
Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, предупреди, че Европа рискува да получи сериозен отговор от Москва заради продължаващите си провокации, който няма да й хареса.
Според експерта, по-нататъшната ескалация на войната срещу Русия ще доведе до разпадане на НАТО и ще провокира мощна реакция от Москва.
Авторитетният политолог добави, че в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Европа рискува суров отговор от Москва заради продължаващите си провокации, написа Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, в социалната мрежа X.
„НАТО ще продължи да се разпада, а европейците ще компенсират с по-нататъшна ескалация на войната срещу Русия“, се посочва в изданието.
Според експерта, предвидимите последици от това ще бъдат, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощна реакция от Москва.
Професорът добави, че ако Европа се управляваше от рационални хора, те щяха да се адаптират към новия международен баланс на силите, като прекратят конфликта в Украйна и сключат мир с Русия.
„В Европа обаче липсват такива лидери и дори твърденията, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като проруски“, подчерта той.
Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.
„Труд News“ публикува анализа на проф. Глен Дизен в Х без редакторска намеса:
НАТО винаги е било предопределено да бъде временен военен съюз, обединен от общ враг и заплаха по време на Студената война. След като тази заплаха изчезна с края на Студената война и последвалото разпадане на Съветския съюз, основният въпрос, зададен през 90-те години на миналия век, беше: Каква би била новата причина за съществуването на НАТО? Отговорът на този въпрос беше да се стреми към еднополярност/колективна хегемония в ерата след Студената война чрез експанзионизъм на НАТО и военен интервенционизъм.
На Русия имплицитно беше даден ултиматум: да бъде послушен цивилизационен ученик или контрацивилизационна сила. Русия можеше да приеме хегемонната роля на НАТО като „сила за добро“ или можеше да се съпротивлява и тогава НАТО щеше да се върне към предишната си роля на конфронтация с Русия.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г. По този начин НАТО започна да се връща към предишната си роля на конфронтация с Русия, но това се случи, когато хегемонната ера беше приключила.
Сега, след като предишната колективна хегемония е балансирана и се е появил многополюсен свят, НАТО отново е загубило предназначението си и ще се разпадне.
Европейските лидери искат да възстановят първоначалната цел на НАТО: сдържане на Русия. Това ще се провали, защото се основава на измамния наратив, че Русия иска да възстанови Съветския съюз, вместо да балансира експанзионизма на НАТО и военния интервенционизъм.
САЩ обаче няма да се върнат към първоначалната цел на НАТО, тъй като разпределението на силите се е променило и следователно няма да играят заедно с фалшивите наративи на европейските лидери. САЩ са в относителен упадък и не могат да поддържат едновременно стратегическо господство в Европа, Близкия изток, Източна Азия и Западното полукълбо. САЩ не могат да бъдат навсякъде в един многополюсен свят и ще се насочат към Западното полукълбо и Източна Азия.
Американското присъствие в Европа консумира твърде много ресурси и тласка Русия към Китай, основния ѝ съперник. САЩ обаче с удоволствие прехвърлят конфликта с Русия на европейците. Европа остава послушна, а Русия е отслабена.
Ако Европа имаше рационални лидери, тя щеше да се приспособи към новото международно разпределение на силите, като прекрати тази война, сключи мир с Русия, установи обща паневропейска архитектура за сигурност (с 35 години закъснение), която също така да спаси Украйна, като я отстрани от фронтовата линия на преразделена Европа, и да диверсифицира икономическите си връзки, за да избегне прекомерна зависимост от която и да е чужда сила.
Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна.
Европейската политическа класа остава ангажирана с русофобски наративи и политики, които засилват конфронтацията и удължават конфликта.
Траекторията сега изглежда все по-ясна: НАТО ще продължи да се разпада,…и европейците ще компенсират с по-нататъшно ескалиране на войната срещу Русия.
Това ще се случи в момент, когато Русия отчаяно се стреми да възстанови възпиращата си сила, като отмъсти срещу Европа (най-предсказуемо срещу Германия), докато ангажиментът и защитата на Европа от страна на САЩ намаляват.
Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.
Руският лидер Владимир Путин многократно е обяснявал подробно, че Москва няма намерение да атакува страни от НАТО, но западните политици редовно сплашват населението си с въображаема руска заплаха, за да отклонят вниманието от вътрешните проблеми, коментира мнението на проф. Глен Дизен руската държавна агенция РИА Новости.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
АНАЛИЗИ
Германия се обръща срещу Мерц: AfD води, а коалицията губи доверие
Една година след като Фридрих Мерц пое канцлерския пост в Германия, настроението в най-голямата икономика на Европа е далеч от политическия рестарт, който консервативният лидер обещаваше.
Според анализ на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, германските избиратели все по-често виждат новото управление като продължение на старите проблеми — коалиционни спорове, икономическо забавяне, натиск върху домакинствата и неспособност да бъде спряно възходящото движение на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ AfD.
Проучване на института INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва тежка картина за канцлера: 71% от избирателите са недоволни от работата на Мерц, докато едва 19% я одобряват. Оценката за правителството като цяло също е слаба — само 16% от анкетираните смятат, че коалицията е била успешна през първата си година.

Според политолога Улф Боман от Лайбницовия изследователски център за наука и общество в Хановер спадът в подкрепата през първата година не е необичаен за демократични правителства. При Мерц обаче той е по-рязък, защото самият канцлер е създал високи очаквания, докато е бил в опозиция и по време на кампанията.
Обещанието за стабилност се обръща срещу Мерц
Фридрих МерцБоман припомня пред Anadolu Agency, че като лидер на опозицията между 2022 г. и май 2025 г. Фридрих Мерц постоянно е критикувал предишното управление на социалдемократите, Зелените и либералната FDP за вътрешни разногласия и постоянни напрежения. Така той е изградил очакване, че неговият кабинет ще бъде по-дисциплиниран, по-ефективен и по-малко хаотичен.
Сега, казва политологът, много германци вероятно имат обратното усещане — че и новата коалиция „спори през цялото време“ и не успява да свърши обещаното. Проблемът не е, че в коалиционно управление има разногласия — това е нормално. Проблемът за Мерц е, че той дойде на власт именно с обещанието да прави политика по различен начин.
Напрежението между консервативния блок CDU/CSU и коалиционния партньор SPD все по-често стига до публични сблъсъци. Според анализа на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, това се случва в момент, когато Германия е изправена пред икономическо забавяне, повишени разходи за живот и трудни въпроси за финансирането на отбраната, пенсиите, здравеопазването и социалните програми.

Коалиционни спорове и икономически натиск
От встъпването си в длъжност през май 2025 г. кабинетът на Мерц е въвлечен в серия от конфликти около бюджетните приоритети и обещаните реформи. Споровете обхващат военната служба, пенсионната политика, данъчните въпроси, здравната реформа и възможни съкращения на социални разходи.
Проучването на INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва, че 58% от германците не вярват коалицията между консерваторите и социалдемократите да издържи до края на законодателния мандат през 2029 г. Само 24% очакват тя да оцелее дотогава.
Въпреки това Улф Боман не смята, че правителството е пред непосредствен разпад. Според него нито CDU/CSU, нито SPD имат интерес от предсрочни избори, защото нито една от двете формации не може убедително да очаква значително по-добър резултат. Политическата аритметика, казва той, прави сценария за бърз разпад на коалицията малко вероятен.

AfD печели от недоволството на германците
Зад тази сметка стои още по-голям страх за традиционните германски партии — възходът на „Алтернатива за Германия“. В актуалното проучване на INSA AfD е на първо място с 27,5%, въпреки лек спад. Блокът на Мерц CDU/CSU остава втори с 24%. Социалдемократите са далеч назад с 13,5%, Зелените имат 13%, а Лявата партия достига 10,5%. По-малките партии, включително FDP и BSW, остават под 5-процентната бариера за влизане в парламента.
Според Боман подкрепата за AfD не се дължи само на един въпрос, например миграцията. Тя е резултат от по-широко чувство на песимизъм, натрупано недоволство и усещане, че Германия не върви към по-добро бъдеще. Политологът казва пред Anadolu Agency, че партията печели именно от цялостната картина — социални страхове, икономическа несигурност, геополитическо напрежение и тревога от евентуални съкращения в социалната система.
Това е ключовият проблем за Мерц. Дори когато правителството се опитва да реагира на темите, използвани от AfD, то не успява да си върне избирателите. Напротив — дясната партия продължава да изглежда като „оригинала“ за онези, които вече са склонни да гласуват за нея.

Миграцията, Тръмп и новите рискове пред Берлин
Миграцията от години е основна тема за AfD. Партията представя търсещите убежище и имигрантите като заплаха и обвинява традиционните партии, че са изгубили контрол над границите. Темата се изостря допълнително след последователните бежански вълни от Сирия, Близкия изток и части от Африка, които натовариха част от германските общини и задълбочиха политическата поляризация.
След като пое властта, Мерц бързо затегна миграционната политика. Според данните, цитирани от Anadolu Agency, правителството въведе всеобхватни проверки по вътрешните граници на ЕС и мерки за ускоряване на депортациите, особено за отхвърлени кандидати за убежище и чужди граждани, осъдени за насилствени престъпления.
Официалните данни показват спад на нерегулярната миграция през последните месеци. Новите молби за убежище са намалели с почти 40% през първото тримесечие на 2026 г., а от встъпването на кабинета в длъжност Германия е върнала около 33 000 нерегулярни мигранти при гранични проверки.
Но тази по-твърда линия не носи политически дивиденти на Мерц. AfD продължава да води в сондажите. Боман предупреждава, че когато консервативни партии се опитват да се придвижат надясно, за да отнемат електорат от крайната десница, стратегията обикновено се проваля. Причината е, че така те поддържат темата жива, но не могат да изглеждат по-убедителни от партията, която я използва най-агресивно.

Докато миграцията остава важна тема, вниманието на германските избиратели все повече се измества и към международните кризи. Според анализа на Anadolu Agency, напрежението с американския президент Доналд Тръмп и войната в Иран засилват икономическите тревоги в Германия. Покачващите се енергийни цени, натискът върху домакинските бюджети и проблемите във веригите за доставки удрят особено силно най-голямата експортна икономика в Европа, която зависи от внос на енергия и суровини.
Мерц първоначално е подкрепил американските и израелските удари по ядрени и военни обекти в Иран, но с проточването на конфликта започва да се дистанцира от Тръмп и да изостря критиките си. Според Боман тази по-самостоятелна позиция може временно да донесе подкрепа на канцлера, защото много германци са критични към политиката на Тръмп и към войната в Иран.
Политологът смята, че когато Мерц заявява по-уверено, че „това не е нашата война“, той може да спечели уважение сред част от германските избиратели. Но Боман предупреждава и за риск: Тръмп може да реагира спонтанно и дори отмъстително, включително с икономически санкции или по-високи мита срещу Германия.
Това би било особено опасно за германската автомобилна индустрия, която вече се намира под сериозен натиск. Затова външнополитическото дистанциране от Вашингтон може да даде краткосрочен политически ефект на Мерц, но и да отвори нов фронт срещу германската икономика.

Както обобщава Айхан Шимшек в анализа си за Anadolu Agency, недоволството от Мерц вече не е само личен проблем на канцлера. То отразява по-дълбока несигурност в германското общество — страх от икономически спад, съмнение в стабилността на управлението и усещане, че традиционните партии губят контрол върху политическия дневен ред.
Засега коалицията вероятно ще оцелее, защото алтернативата — предсрочни избори при водеща AfD — изглежда твърде рискована за всички партии от политическия център. Но това не решава основния проблем на Мерц: ако първата година трябваше да покаже, че Германия е получила по-стабилно управление, социологията засега показва точно обратното.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
АНАЛИЗИ
Въпреки санкциите: Русия печели от новата петролна криза.
Азиатски държави рязко увеличават вноса на руски суров петрол с отстъпка на фона на сериозни сътресения в световните енергийни доставки, пише Фелисити Брадсток в анализ за Oil Price. Според изданието временната отмяна на част от санкционните ограничения от страна на САЩ позволява повече руски петрол да се върне на глобалните пазари — ход, който може да понижи цените, но едновременно с това води до увеличение на приходите на Москва от енергиен износ.
След началото на войната в Украйна през 2022 г. редица западни държави наложиха строги санкции върху търговията с Русия. Европа и Съединените щати започнаха постепенно да намаляват зависимостта си от руски газ и други енергийни продукти, като паралелно с това оказваха натиск и върху други страни да направят същото. Фелисити Брадсток отбелязва в Oil Price, че тази стратегия обаче не е довела до пълно изолиране на руския енергиен износ. Напротив — страни като Индия и Китай са използвали санкционната среда като възможност да купуват руски суров петрол и газ с отстъпка, за да намалят разходите си и да укрепят енергийната си сигурност.
Според данните, цитирани от Oil Price, вносът на руски петрол в Китай и Индия се е увеличил значително след 2022 г. През 2024 г. Китай е закупил рекордните над 100 млн. тона руски петрол, което е съставлявало близо 20% от енергийния му внос. Индия, от своя страна, е похарчила приблизително 140 млрд. долара за руски енергийни доставки. През последната година двете азиатски държави са задълбочили връзките си с Москва и на фона на високите мита върху вноса, наложени от Съединените щати.

Санкциите срещу Русия и новият енергиен натиск
Макар част от държавите да са намалили зависимостта си от руски енергийни суровини след началото на войната в Украйна, глобалната енергийна криза отново изтласква руския петрол на преден план. Oil Price описва ситуацията като последица от „най-голямото прекъсване на петролните доставки в историята“, при което дори САЩ — основен защитник на твърдата санкционна линия срещу руската енергетика — изглежда са променили подхода си през последните седмици. На 16 април Министерството на финансите на САЩ е удължило изключение от санкциите, позволяващо продажбата на част от руския суров петрол. По информация на Oil Price това изключение трябва да остане в сила до 16 май и идва след предишна санкционна дерогация, която е изтекла на 11 април.
Oil Price цитира говорителка на американското Министерство на финансите, според която, докато преговорите се ускоряват, ведомството иска да гарантира, че „целият петрол е достъпен за онези, които се нуждаят от него“. Очакването е мярката да намали цената на петрола, тъй като на държавите се разрешава законно да купуват стотици милиони барели руски суров петрол.

Ормузкият проток и връщането към руския петрол
Несигурността около Ормузкия проток остава ключов фактор за поведението на азиатските купувачи.
На този фон продажбите на руски суров петрол за Индия се очаква да останат близо до рекордни нива през април и май. Данните, цитирани в анализа, показват рязък скок. През март Индия е внесла около 2,25 млн. барела руски суров петрол дневно — почти двойно повече спрямо обемите през февруари. Очаквало се е пристигащият руски петрол в индийските пристанища да достигне 2,1 млн. барела дневно за седмицата от 20 до 27 април, спрямо 1,67 млн. барела дневно през предходната седмица.

Руските петролни приходи растат въпреки ограниченията
Пазарният ефект вече се вижда и в данните, цитирани от Reuters. Според агенцията, която се позовава на Международната енергийна агенция, приходите на Русия от износ на суров петрол и петролни продукти почти са се удвоили през март — до 19 млрд. долара, спрямо 9,75 млрд. долара през февруари. Reuters посочва още, че руският износ на суров петрол е нараснал с 270 000 барела дневно спрямо февруари, до 4,6 млн. барела дневно, основно заради по-високи морски доставки.
Това подсилва основната теза на Oil Price: кризата, която кара държавите да търсят повече достъпен петрол, едновременно отваря финансов прозорец за Москва. Международната енергийна агенция, цитирана от Reuters, отбелязва и че руското производство на суров петрол е нараснало през март до 8,96 млн. барела дневно спрямо 8,67 млн. барела дневно през февруари, макар агенцията да предупреждава, че Русия може да изпита затруднения да увеличава производството си заради щети по пристанища и енергийна инфраструктура.

Китай, Индия и Индонезия търсят алтернативни доставки
Oil Price посочва, че продължаващото нарушение на търговията през Ормузкия проток е довело до конкуренция между Индия и Китай за глобални петролни доставки — главно от Русия, но също и от Саудитска Арабия. Старшият анализатор в Kpler Мую Сю казва пред CNBC, цитиран от Oil Price, че конкуренцията между Индия и Китай за руски суров петрол е била „интензивна“ и ще продължи да бъде такава за товарите с доставка през юни.
По думите на Сю фактическото затваряне на Ормузкия проток кара азиатските страни да търсят евтин суров петрол, който е лесно достъпен, а руският петрол попада именно в тази категория.
Владимир Путин и Си ДзипинПреди войната в Иран Китай е внасял големи количества ирански суров петрол. Според Oil Price конфликтът обаче е причинил сериозни смущения в енергийната търговия, както и разрушения по енергийна инфраструктура в Близкия изток. Това е накарало Пекин да разчита в по-голяма степен на Русия за своите петролни доставки.
Китай и Индия не са единствените страни, които се обръщат към руската енергия. През април Индонезия е обявила планове да закупи до 150 млн. барела петрол от Русия. Обикновено между 20 и 25% от петролния внос на Индонезия идва от Близкия изток и преминава през Ормузкия проток, което прави страната уязвима при продължителна криза в региона.

Тази част от картината беше потвърдена и от Reuters, която съобщи, че Индонезия ще внесе 150 млн. барела руски суров петрол през тази година. Заместник-министърът на енергетиката Юлиот Танджунг заявява пред агенцията, че обемът трябва да покрие нуждите на страната до края на годината, като правителството още уточнява механизма на вноса. Reuters отбелязва, че Индонезия търси руски суров петрол и втечнен петролен газ на фона на енергийния недостиг, предизвикан от войната в Близкия изток.
Индонезийската държавна агенция ANTARA също съобщава, че страната е осигурила 150 млн. барела руски петрол на специална цена след посещението на президента Прабово Субианто в Русия. Според президентския специален пратеник по въпросите на енергетиката и околната среда Хашим Джойохадикусумо Русия първоначално се е съгласила да достави 100 млн. барела, а при нужда обемът може да бъде увеличен с още 50 млн. барела.
Това показва, че ефектът от кризата не се ограничава само до големите азиатски икономики. При несигурност в Близкия изток държавите, зависими от петролни маршрути през Ормузкия проток, търсят алтернативи, които могат да бъдат доставени бързо, в големи количества и на сравнително по-ниска цена.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ








