АНАЛИЗИ

Приключвала ли е някога Студената война?

Формалният край на Студената война през 1989 г. донесе известен оптимизъм, че идеята за „края на историята“ наистина би могла да се реализира, тъй като вече не съществуват реални причини за геополитически търкания между най-силните държави на международното поле.

Първоначално се смяташе, че Новият световен ред, за който пръв заговори Горбачов в своето обръщение към ООН на 7 декември 1988 г., ще донесе равнопоставено партньорство в световната политика и че ще представлява „пълна промяна на ситуацията в международен план след края на Студената война“. Но тя приключи, а „краят на историята“ така и не дойде, защото САЩ продължиха да водят същата политика спрямо Москва. Всъщност за Пентагона Студената война реално никога не е свършвала, защото основната политическа задача Русия да бъде елиминирана от световната политика все още не е постигната. Независимо, че през 1989 г. дойде краят на комунизма в Източна Европа, а след това през 1991 г. и в СССР, и че се създаде реална възможност за създаване на нова система за международна сигурност, разширяването на НАТО на Изток след 1999 г. е пряко доказателство за продължаването на политиката на САЩ от времената на Студената война спрямо Москва. А това на свой ред създава несигурност за бъдещето на световния мир.

След разпада на СССР и края на Студената война, много публични личности и учени на Запад поставиха два важни въпроса. На първо място, какви са причините за съществуването на НАТО. И второ, защо този отбранителен съюз се разширява, след като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) би могла да осигури необходимата рамка за сътрудничество в сферата на сигурността в Европа, включително и в Русия. Въпреки това, НАТО не се разпадна, а тъкмо напротив – възприе политика за по-нататъшно разширяване на Изток, по подобие на ЕС. Кризата в Косово през 1998-1999 г. стана формален аргумент за разширяването на споменатите по-горе две организации за „по-добра сигурност в Европа“. В своята реч пред Европейския парламент на 13 октомври 1999 г., председателят на Европейската комисия Романо Проди бе пределно ясен по този въпрос. Но нека имаме предвид, че кризата в Косово, последвана от пряка военна намеса на НАТО срещу Сърбия и Черна гора, беше изцяло провокирана от правителството на САЩ, с цел да се даде формален повод за разширяването на НАТО и ЕС на изток.

Въобще можем ли да говорим за край на Студената война през 1989-1999 г., като се има предвид може би най-важният аргумент в обратната посока – НАТО продължава да съществува и дори да се разширява? Всъщност НАТО е най-големият и продължително съществувал военен съюз в съвременната история. Той е създаден през 1949 г., шест години преди основаването на Варшавския договор. Днес няма никакво съмнение, че НАТО е създаден и все още съществува като основен инструмент за политиката на САЩ за глобално превъзходство и налагане на еднополюсния модел, които от своя страна са директно насочени срещу Русия. Разполагането на американски ракети в Западна Европа през 80-те години на миналия век, независимо от настъпилото „разведряване“ на отношенията между САЩ и СССР през 70-те години, стана ясен индикатор за природата на американската геополитическа игра с Изтока, в която НАТО е употребен за реализиране външнополитическите стремежи на САЩ. Като предлог се използва, че НАТО е най-голямата международна организация в сферата на сигурността в Западна Европа. НАТО бе създаден най-вече, за да „защитава“ Западна Европа от СССР, затова възникват доста съмнения, защо тази организация от епохата на Студената война все още съществува, след като предполагаемата заплаха за западната цивилизация изчезна с разпада на СССР и Варшавския договор. По принцип правилният отговор на този въпрос може да се открие в причините за Студената война. Според ревизионисткия подход от средата на 60-те години, основната вина, както за Желязната завеса, така и за Студената война е на САЩ, защото „те отказаха да приемат легитимните изисквания на СССР за сигурността в Източна Европа и пренебрегнаха договореностите между съюзническите страни за третиране на следвоенна окупирана Германия като цялостна икономическа единица. Освен това администрацията на Труман използва мита за съветския експанзиционизъм, за да замаскира истинската природа на американската външна политика, която включваше и създаването на глобална система за налагане на американския тип капитализъм“.

Несъмнено разпадът на СССР, начело с Горбачов, създаде огромен политически вакуум в Централна и Източна Европа, който в идните години бе запълнен от НАТО и ЕС. Разширяването както на НАТО, така и на ЕС, на изток се превърна инструмент на Вашингтон за постепенно придобиване на контрол над бившите комунистически държави в периферията на Русия. Сред академичните среди на запад има едно общоприето клише, когато става въпрос за разширяването на ЕС, а именно, че бившите комунистически страни от Източна Европа „са искали да се присъединят към клуба на сигурните, проспериращи, демократични и с относително добро управление държави. Източноевропейските страни виждаха себе си като естествена част от Европа, но смятаха, че съветската хегемония и западноевропейското съгласие по отношение на статуквото са ги лишили от възможността да се радват на демокрацията и свободния пазар. С падането на комунизма тази историческа несправедливост трябваше да бъде отстранена и присъединяването им към ЕС означаваше тяхното завръщане към Европа“, (Ян Зельонка, „Европа като империя: Природа на разширяването на ЕС“).

Не е ясно обаче, защо днес седем западноевропейски държави, които не са членки на ЕС, не са в състояние да видят гореспоменатите предимства на еврочленството. Нещо повече, през 2016 г. една от страните-членки (Великобритания) реши да напусне съюза и една от основните причини за това решение бе именно разширяването на изток. Защото стимулът на източноевропейските държави за присъединяване към Евросъюза е финансовата подкрепа от страна на западните държави. От геополитическа гледна точка обаче, новите членки на ЕС се превърнаха в Троянския кон в клуба. Те подкрепят открито империалистическата външна политика на САЩ, а основният им ангажимент както в ЕС, така и в НАТО е да взимат активно участие в предстоящата военна акция на Запада срещу Русия, която може да се превърне в трета световна война. Но като критична част от западния фронт срещу Русия, тези източноевропейските държави ще бъдат първите, които ще се сблъскат с преките последствия от войната.

Със сигурност една от най-фундаменталните антируски мерки в Европа в постсъветския период бе решението на САЩ за експанзия на НАТО на изток, предлагайки пълноправно членство на три от страните от бившия Варшавски договор – Полша, Чехия и Унгария. Договорът между Рейгън и Горбачов от Рейкявик бе грубо нарушен от страна на Вашингтон под формалния претекст за серия от събития, които са наложили това – представянето на Владимир Жириновски на изборите в Русия през 1993г., вътрешния натиск над Бил Клинтън от републиканците в Конгреса и смятаният за провал от страна на САЩ отговор на ЕС на гражданската война в Югославия (1991-1999). Вашингтон побърза да обвини европейците, че не са в състояние да се справят с кризата в Югославия, която бе основен тест за ЕС. Ако трябва да сме честни, всички усилия на ЕС за установяване на мир по отношение на тази криза наистина се провалиха, по простата причина, че американската дипломация правеше всичко възможно да ги саботира. Първата работа на НАТО, само две седмици след разширяването, бе да бомбардира Сърбия, с цел да окупира косовската провинция.

Трябва да признаем, че многополюсният модел, който наблюдаваме от 1989 г. поне до 2008 г., бе заменен от еднополюсността на САЩ – хегемониална система, в която акумулираната хиперсила на САЩ в глобалната политика отправя нови предизвикателства към международните отношения. След събитията от 11 септември Съединените щати започнаха да се държат като водеща политическа и военна сила с цел да постигнат глобална хегемония. Неслучайно те представиха тенденциозно атаката от 11 септември единствено и само като дело на „Ал Кайда“ – терористичната организация на Осама бин Ладен, който е син на саудитски милионер и който „е получил терористичния си занаят благодарение на САЩ, биейки се срещу съветската армия в Афганистан през 80-те години“. Администрацията на президента Буш-младши бързо отговори на удара. До края на 2001 г. радикалният ислямски режим на талибаните в Афганистан, който осигуряваше добра среда за операциите на „Ал Кайда“, бе свален и голямата част от страната бе окупирана или попадна под контрола на американските сателити в региона. Това бе началото на т.нар. „война с тероризма“, която в действителност трябваше да послужи като добро оправдание за засилването на ролята на САЩ на световен полицай. И така, политиката за установяване на еднополюсен модел се превърна в първа точка от дневния ред на Пентагона и Белия дом. Със своята инвазия в Афганистан през 2001 г. и в Ирак през 2003 г. САЩ застанаха на върха на йерархията в международните отношения и геополитиката. И така до 2008 г., когато Русия най-накрая реши да защити своите геополитически и исторически интереси в различни части на света – в случая, конкретно в Кавказ. С други думи, в периода 1989-2008 г. САЩ се превърна в единствената държава в света, която има военен и политически потенциал да бъде решаващ фактор навсякъде по света. През тези години военните разходи на САЩ надвишиха тези на всички останали държави взети заедно – това бе ясен знак за хегемониалната политика на Вашингтон. САЩ станаха единствената световна суперсила – нещо като империя по-силна дори от Римската и Британската империи.

По дефиниция империята е държава, която има доминираща роля и способност да функционира самостоятелно без каквито и да е пречки. Затова империите работят самостоятелно, а не в съдружие с други държави, или поне не с великите сили – фундаментална грешка, която в края на краищата отключва апокалиптична враждебност и сблъсък с останалата част от света. Исторически погледнато, след време тази враждебност предизвиква ответен удар на останалите, както е в случая със САЩ, които през 2008 г. получиха ответен удар от Русия. Днес Централен Кавказ, Източна Украйна и западната част от Близкия изток се превърнаха в региони на директен сблъсък на геополитическите интереси върху шахматната дъска, където се срещат залязващата американска империя и изгряващата политическа, икономическа, финансова и военна мощ на Русия. Още през 1990 г. (първата война в Персийския залив) САЩ прекрачиха моралните граници, злоупотребявайки със своята свръхсила и установиха отвратителен и брутален еднополюсен модел, който предизвикваше страх и омраза у останалите големи сили. В този смисъл, известният журналист Стивън Лендман определя САЩ като „дива гангстерска държава“. Тя действа в нарушение на собствените си правила, ценности, норми и изисквания. Такъв е случаят от 1990 г. с бомбардировките на САЩ и техните сателити от НАТО над Югославия, продължили 78 дни. „Нашите военни възможности са достатъчно големи, за да откажат потенциалните врагове да се превъоръжават с надеждата да надминат или да се приравнят към мощта на САЩ.“ Това гласи Стратегията за национална сигурност на САЩ, приета през септември 2012 г.

След 1989 г. американските ястреби открито заявиха необходимостта Америка да играе доминираща роля в световната политика. Да се върнем към речта на Хилъри Клинтън при изслушването й преди встъпване в длъжност като Държавен секретар през 2009 г.: „Нека го кажа ясно – САЩ могат, трябва и ще управляват света през новия век. Светът е отправил поглед към нас, защото Америка има намерението и решимостта да мобилизира общите усилия за решаване на проблемите в световен мащаб, защитавайки интересите си, но и стимулирайки прогрес. В това ние нямаме конкуренция“. Тези думи на Хилъри Клинтън бяха абсолютно безпочвени, защото САЩ вече бяха започнали да залязват. Постепенният упадък и отстъпването на Америка от имперското място, което се е случвало с всяка друга империя в историята, не могат да бъдат разбрани, без предварително познаване на природата и движещите сили на имперската система. След 1991 г. САЩ се превърнаха във „военизирана общност“ по подобие на Римската и Османската империи. Движещата сила на американската империя е външнополитическата задача да прекроят света спрямо своите ценности и правила. Такъв амбициозен проект обаче изисква много систематична политика на цялостна мобилизация на обществото, икономиката и политическата среда. Една такава мобилизация винаги предполага жертването на някой сектор на икономиката в полза на експанзионизма. Вследствие на това функционирането на системата се поддържа от нуждата да бъдат възстановени ресурсите, изразходвани на предния етап – нужда, която САЩ не може да задоволи. Всъщност, оказа се, че на САЩ им излиза доста скъпо да поддържат своето военно господство. В над 80 държави от Балканите до Кавказ и от Аденския залив до Корейския полуостров и Хаити има разположени американски войници. Днес американската администрация е в капана на ефекта на имперската експанзия – това е пропастта между наличните ресурси и амбициите, особено във външната политика, които официално се представят като „национална сигурност“ или „хуманитарни мисии“. Несъмнено скъпите имперски амбиции на САЩ, и в частност военните разходи, отслабиха американската икономика, особено ако я сравним с тази на Китай или Русия.

Редица учени като Ноам Чомски и Мишел Шосудовски прогнозират, че след края на Pax Americana ще възникне нов, многополюсен модел в международните отношения. Факт е, че администрацията на Владимир Путин очевидно поддържа идеята за многополюсен модел, като система с повече от два доминиращи силови центъра, а не идеята за двуполюсен или еднополюсен модел. Концепцията за многополюсен свят трябва да включва САЩ, страните от БРИКС, Япония и ЕС. И тъй като тази система включва няколко относително равностойни суперсили, можем да кажем, че по природа тя е по-съвършена и вероятно по-успешно би могла да гарантира глобалната сигурност. Всъщност от 2008 г. насам светът е в процес на трансформиране на силите и това със сигурност е много опасен период, защото супермогъществото на САЩ е оспорвано от възхода на американските съперници Русия и Китай. Украинската и сирийската кризи са последица от трансформацията на силите, което на свой ред бележи началото на нова студена война. Скоро това може да доведе до ера на „горещия мир“. Но САЩ вече не са в състояние да прокарват Доктрината Буш, чиято цел бе да запази еднополюсния модел и хегемония на САЩ, поддържайки военно превъзходство и недопускайки предизвикателства от която и да било друга държава. Китай и Русия вече оспориха американската хегемония. Понастоящем тези две държави са в процес на изграждане на свой собствен съюз, който поддържа идеята за многополюсността като съвместен подход за решаване на глобалните проблеми и поддържане на колективната сигурност чрез общи, координирани действия на великите сили.

След 1989 г. основната задача на американската външна политика е да защити идеята и прилагането на еднополюсен геополитически световен ред, докато Русия и другите страни от БРИКС се опитват да създадат многополюсен ред. БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) са ясно изражение на феномена „Бунтът на останалите“ (Rise of the Rest), обявяващ се срещу американската хегемония. Значението на тези четири бързоразвиващи се икономики и тяхната геополитическа мощ вече е видимо и признато. А прогнозите сочат, че до 2021 г. страните от БРИКС ще надхвърлят общия размер на икономиките от Г-7. И така, тук имаме две диаметрално противоположни геополитически концепции за световния ред през 21 век. Кризите в Украйна и Сирия са просто практическо изражение на това. Най-общо казано, САЩ не се противопоставят на руските геополитически проекти не толкова заради страха от възстановяване на СССР, а за да реализират своите собствени геополитически проекти, според които Русия би трябвало да се превърне в икономическа колония на Запада. Също както бившите югославски републики, които днес съществуват само формално като „независими“ държави.

След 2000 г. най-непосредствената задача на САЩ по отношение на Русия е да попречи на Москва да създаде евразийски геополитически и икономически съюз, който да възпрепятства разширяването на ЕС и НАТО в Източна Европа и на Балканите. В този смисъл Украйна играе основна роля. Както казваше известният русофоб от полски произход Збигнев Бжежински, Украйна е изключително важно пространство на евразийската шахматна дъска, нещо като геополитическа опора, чието съществуване като независима държава помага да се попречи на Русия да се превърне в Евразийска империя и в световна сила. Затова политиката на САЩ в Източна Европа трябва да бъде насочена към настройване на тези страни срещу Русия. И най-вече на Украйна, която играе съдбовна роля в забиването на нож в гърба на Русия.

Тезата на Хъфингтън за неизбежния сблъсък между антагонистични култури в постсъветския период служеше като нещо подобно на научно оправдание за продължаване на американската хегемониална политика след 1989 г. Самият й автор бе едновременно водещ учен и политически съветник на няколко президента на САЩ, и така още от 50-те години на миналия век. Което означава, че пряко е участвал във формирането на американската политика по време на Студената война. Но след като СССР и неговите сателити загубиха войната, Pax Americana трябваше да бъде продължен. Със своята статия, а по-късно и с книгата си за сблъсъка на цивилизациите, Хъфингтън трасира пътя на Пентагона и заедно изобретиха нови врагове, с което да се оправдае новата роля на САЩ и запазването на американската хегемония в постсъветското време. След Елцин Русия се превърна в един от тези врагове, защото реши да се противопостави на глобалната хегемония.

Новата външна политика на Русия през 21 век е ориентирана изключително към опровергаване на тезата, че новият век от новото хилядолетие ще бъде „по-американски“ от предишния. И това означава, че руско-американските отношения след 2000 г. извършват преход от Новия световен ред, начело със САЩ, към многополюсна промяна на отношенията. Последният успех на геополитическия проект Pax Americana бе втората война в Персийския залив (войната в Ирак) през 2003 г. Тя бе стартирана от неоконсервативния президент Джордж Буш-младши не само за да премахне „виетнамския синдром“, а най-вече, за да опровергае експертите, които предричаха ерозия на американското влияние в световната политика. Архитектите на геополитиката на постелцинова Русия, както и критиците на Pax Americana, подчертават, че американската мека сила под формата на създаването на популярна култура, мода, музика, фаст-фууд и т.н., които са продукти на една примитивна субкултура и квазицивилизация, е много опасна. Затова нашата цивилизация има важната задача да се бори с тази квазицивилизация, която унищожава същинското лице на човека. Това е една от най-важните задачи на Русия като велика сила в световната политика. Засилващата се мощ на постелцинова Русия, която оспорва световната хегемония на САЩ, може да се види по фактите – Русия успя да удвои своя БВП, да утрои заплатите в реално изражение и да намали безработицата и бедността.

Post Views: 13

АНАЛИЗИ

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!

Русия премина в настъпление. Докато Брюксел обсъждаше 21-ия кръг санкции, Москва тихомълком пое контрола върху западните предприятия. Canpack загуби 700 милиона долара. Transbunker е арестуван. И това е само началото.

В края на миналата година Владимир Путин подписа указ, който западните корпорации предпочетоха да забравят. Той влезе в сила през януари. Canpack, най-големият производител на алуминиеви кутии, който контролираше 40% от руския пазар, загуби активите си.

„Напълно загубих контрол над компанията; нямам достъп до сметките“, каза главният изпълнителен директор Петър Георги.

Ръководството беше отстранено. Бизнесът остава. Очакваните щети за тях са 700 милиона долара.

ЗАПАДНИТЕ АКТИВИ СЕ КОНТРОЛИРАТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧУЖДЕСТРАННИ АДВОКАТИ.

Това не е спонтанно решение. Механизмът е добре установен до последния детайл. Датският Rockwool, френският Danone и датският Carlsberg вече са поставени под външно управление. Моделът е същият: компанията остава, но собствениците си тръгват.

Сега нов фронт. Главната прокуратура е завела дело срещу Transbunker Group, която оперира в руски пристанища. Компанията е обвинена, че е под чуждестранен контрол чрез офшорни компании в Кипър и Британските Вирджински острови. За шест години оттам са изведени в чужбина над 19 милиарда рубли. Съдът вече е иззел имуществото.

И това е само един инцидент. Преди това съдът национализира холдинговата компания Glavprodukt, собственост на американската Universal Beverage Company. Собственикът, американският гражданин Леонид Смирнов, беше обвинен в отклоняване на 1,4 милиарда рубли чрез JPMorgan Chase в нарушение на санкциите. Той поиска защита от Тръмп. Не, чакайте.

КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ? ВЪРХОВНИЯТ СЪД РАЗШИРИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ.

През април 2026 г. руският Върховен съд издаде решение, което юристите наричат „тектонично изместване“. Сега руските съдилища могат да образуват производства по несъстоятелност срещу чуждестранни компании, ако те имат „тясна връзка“ с Русия – например бизнес или имущество, разположени в Русия.

Всички чуждестранни организации, чиито бенефициенти са руски граждани или чиито активи се намират в страната, са изложени на риск. Това се отнася предимно за кипърските, британските и холандските юрисдикции.

Най-известните цели в момента са:

JPMorgan — съд забрани на германското подразделение на банката да съди руски организации в чужбина

Universal Beverage Company — загуби Glavprodukt и се опитва да го оспори

Tanor SA (управлява Transbunker) — под арест.

ФАЛИТЪТ НА ЗАПАДНИ КОМПАНИИ СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ.

Ако криенето зад чуждестранни юрисдикции преди е било защита, това вече не работи. Върховният съд ясно заяви: офшорната регистрация няма да ви спаси, ако вашият бизнес оперира в Русия.

В същото време Държавната дума обсъжда колективни искове срещу компании, които са напуснали, без да изпълнят задълженията си към служителите и изпълнителите. Първият такъв случай вече е приет за разглеждане.

За западния бизнес това е сигнал: или спазвайте правилата, или губете всичко.

Цитат от Кремъл: „Русия ще защитава интересите си, използвайки всички правни инструменти.“ Това ще бъде процес без никакъв срок.

Русия престана да бъде сигурно убежище за чуждестранния капитал. Западните компании получиха ясен сигнал: или спазвайте законите, или губете бизнеса си. Механизмът за конфискация е задействан – и ще бъде много трудно да се спре. Кой е следващият? Очевидно тези, които досега смятаха, че това няма да ги засегне.

Европа рискува суров отговор от Русия заради продължаващите провокации

Според политолога проф. Глен Дийзен в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г, категоричен е политологът

Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна

Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, предупреди, че Европа рискува да получи сериозен отговор от Москва заради продължаващите си провокации, който няма да й хареса.

Според експерта, по-нататъшната ескалация на войната срещу Русия ще доведе до разпадане на НАТО и ще провокира мощна реакция от Москва.

Авторитетният политолог добави, че в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.

Европа рискува суров отговор от Москва заради продължаващите си провокации, написа Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, в социалната мрежа X.

„НАТО ще продължи да се разпада, а европейците ще компенсират с по-нататъшна ескалация на войната срещу Русия“, се посочва в изданието.

Според експерта, предвидимите последици от това ще бъдат, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощна реакция от Москва.

Професорът добави, че ако Европа се управляваше от рационални хора, те щяха да се адаптират към новия международен баланс на силите, като прекратят конфликта в Украйна и сключат мир с Русия.

„В Европа обаче липсват такива лидери и дори твърденията, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като проруски“, подчерта той.

Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.

„Труд News“ публикува анализа на проф. Глен Дизен в Х без редакторска намеса:

НАТО винаги е било предопределено да бъде временен военен съюз, обединен от общ враг и заплаха по време на Студената война. След като тази заплаха изчезна с края на Студената война и последвалото разпадане на Съветския съюз, основният въпрос, зададен през 90-те години на миналия век, беше: Каква би била новата причина за съществуването на НАТО? Отговорът на този въпрос беше да се стреми към еднополярност/колективна хегемония в ерата след Студената война чрез експанзионизъм на НАТО и военен интервенционизъм.

На Русия имплицитно беше даден ултиматум: да бъде послушен цивилизационен ученик или контрацивилизационна сила. Русия можеше да приеме хегемонната роля на НАТО като „сила за добро“ или можеше да се съпротивлява и тогава НАТО щеше да се върне към предишната си роля на конфронтация с Русия.

Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г. По този начин НАТО започна да се връща към предишната си роля на конфронтация с Русия, но това се случи, когато хегемонната ера беше приключила.

Сега, след като предишната колективна хегемония е балансирана и се е появил многополюсен свят, НАТО отново е загубило предназначението си и ще се разпадне.

Европейските лидери искат да възстановят първоначалната цел на НАТО: сдържане на Русия. Това ще се провали, защото се основава на измамния наратив, че Русия иска да възстанови Съветския съюз, вместо да балансира експанзионизма на НАТО и военния интервенционизъм.

САЩ обаче няма да се върнат към първоначалната цел на НАТО, тъй като разпределението на силите се е променило и следователно няма да играят заедно с фалшивите наративи на европейските лидери. САЩ са в относителен упадък и не могат да поддържат едновременно стратегическо господство в Европа, Близкия изток, Източна Азия и Западното полукълбо. САЩ не могат да бъдат навсякъде в един многополюсен свят и ще се насочат към Западното полукълбо и Източна Азия.

Американското присъствие в Европа консумира твърде много ресурси и тласка Русия към Китай, основния ѝ съперник. САЩ обаче с удоволствие прехвърлят конфликта с Русия на европейците. Европа остава послушна, а Русия е отслабена.

Ако Европа имаше рационални лидери, тя щеше да се приспособи към новото международно разпределение на силите, като прекрати тази война, сключи мир с Русия, установи обща паневропейска архитектура за сигурност (с 35 години закъснение), която също така да спаси Украйна, като я отстрани от фронтовата линия на преразделена Европа, и да диверсифицира икономическите си връзки, за да избегне прекомерна зависимост от която и да е чужда сила.

Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна.

Европейската политическа класа остава ангажирана с русофобски наративи и политики, които засилват конфронтацията и удължават конфликта.

Траекторията сега изглежда все по-ясна: НАТО ще продължи да се разпада,…и европейците ще компенсират с по-нататъшно ескалиране на войната срещу Русия.

Това ще се случи в момент, когато Русия отчаяно се стреми да възстанови възпиращата си сила, като отмъсти срещу Европа (най-предсказуемо срещу Германия), докато ангажиментът и защитата на Европа от страна на САЩ намаляват.

Руският лидер Владимир Путин многократно е обяснявал подробно, че Москва няма намерение да атакува страни от НАТО, но западните политици редовно сплашват населението си с въображаема руска заплаха, за да отклонят вниманието от вътрешните проблеми, коментира мнението на проф. Глен Дизен руската държавна агенция РИА Новости.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7

АНАЛИЗИ

Германия се обръща срещу Мерц: AfD води, а коалицията губи доверие

Една година след като Фридрих Мерц пое канцлерския пост в Германия, настроението в най-голямата икономика на Европа е далеч от политическия рестарт, който консервативният лидер обещаваше.

Според анализ на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, германските избиратели все по-често виждат новото управление като продължение на старите проблеми — коалиционни спорове, икономическо забавяне, натиск върху домакинствата и неспособност да бъде спряно възходящото движение на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ AfD.

Проучване на института INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва тежка картина за канцлера: 71% от избирателите са недоволни от работата на Мерц, докато едва 19% я одобряват. Оценката за правителството като цяло също е слаба — само 16% от анкетираните смятат, че коалицията е била успешна през първата си година.

Според политолога Улф Боман от Лайбницовия изследователски център за наука и общество в Хановер спадът в подкрепата през първата година не е необичаен за демократични правителства. При Мерц обаче той е по-рязък, защото самият канцлер е създал високи очаквания, докато е бил в опозиция и по време на кампанията.

Обещанието за стабилност се обръща срещу Мерц

Фридрих МерцБоман припомня пред Anadolu Agency, че като лидер на опозицията между 2022 г. и май 2025 г. Фридрих Мерц постоянно е критикувал предишното управление на социалдемократите, Зелените и либералната FDP за вътрешни разногласия и постоянни напрежения. Така той е изградил очакване, че неговият кабинет ще бъде по-дисциплиниран, по-ефективен и по-малко хаотичен.

Сега, казва политологът, много германци вероятно имат обратното усещане — че и новата коалиция „спори през цялото време“ и не успява да свърши обещаното. Проблемът не е, че в коалиционно управление има разногласия — това е нормално. Проблемът за Мерц е, че той дойде на власт именно с обещанието да прави политика по различен начин.

Напрежението между консервативния блок CDU/CSU и коалиционния партньор SPD все по-често стига до публични сблъсъци. Според анализа на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, това се случва в момент, когато Германия е изправена пред икономическо забавяне, повишени разходи за живот и трудни въпроси за финансирането на отбраната, пенсиите, здравеопазването и социалните програми.

Коалиционни спорове и икономически натиск

От встъпването си в длъжност през май 2025 г. кабинетът на Мерц е въвлечен в серия от конфликти около бюджетните приоритети и обещаните реформи. Споровете обхващат военната служба, пенсионната политика, данъчните въпроси, здравната реформа и възможни съкращения на социални разходи.

Проучването на INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва, че 58% от германците не вярват коалицията между консерваторите и социалдемократите да издържи до края на законодателния мандат през 2029 г. Само 24% очакват тя да оцелее дотогава.

Въпреки това Улф Боман не смята, че правителството е пред непосредствен разпад. Според него нито CDU/CSU, нито SPD имат интерес от предсрочни избори, защото нито една от двете формации не може убедително да очаква значително по-добър резултат. Политическата аритметика, казва той, прави сценария за бърз разпад на коалицията малко вероятен.

AfD печели от недоволството на германците

Зад тази сметка стои още по-голям страх за традиционните германски партии — възходът на „Алтернатива за Германия“. В актуалното проучване на INSA AfD е на първо място с 27,5%, въпреки лек спад. Блокът на Мерц CDU/CSU остава втори с 24%. Социалдемократите са далеч назад с 13,5%, Зелените имат 13%, а Лявата партия достига 10,5%. По-малките партии, включително FDP и BSW, остават под 5-процентната бариера за влизане в парламента.

Според Боман подкрепата за AfD не се дължи само на един въпрос, например миграцията. Тя е резултат от по-широко чувство на песимизъм, натрупано недоволство и усещане, че Германия не върви към по-добро бъдеще. Политологът казва пред Anadolu Agency, че партията печели именно от цялостната картина — социални страхове, икономическа несигурност, геополитическо напрежение и тревога от евентуални съкращения в социалната система.

Това е ключовият проблем за Мерц. Дори когато правителството се опитва да реагира на темите, използвани от AfD, то не успява да си върне избирателите. Напротив — дясната партия продължава да изглежда като „оригинала“ за онези, които вече са склонни да гласуват за нея.

Миграцията, Тръмп и новите рискове пред Берлин

Миграцията от години е основна тема за AfD. Партията представя търсещите убежище и имигрантите като заплаха и обвинява традиционните партии, че са изгубили контрол над границите. Темата се изостря допълнително след последователните бежански вълни от Сирия, Близкия изток и части от Африка, които натовариха част от германските общини и задълбочиха политическата поляризация.

След като пое властта, Мерц бързо затегна миграционната политика. Според данните, цитирани от Anadolu Agency, правителството въведе всеобхватни проверки по вътрешните граници на ЕС и мерки за ускоряване на депортациите, особено за отхвърлени кандидати за убежище и чужди граждани, осъдени за насилствени престъпления.

Официалните данни показват спад на нерегулярната миграция през последните месеци. Новите молби за убежище са намалели с почти 40% през първото тримесечие на 2026 г., а от встъпването на кабинета в длъжност Германия е върнала около 33 000 нерегулярни мигранти при гранични проверки.

Но тази по-твърда линия не носи политически дивиденти на Мерц. AfD продължава да води в сондажите. Боман предупреждава, че когато консервативни партии се опитват да се придвижат надясно, за да отнемат електорат от крайната десница, стратегията обикновено се проваля. Причината е, че така те поддържат темата жива, но не могат да изглеждат по-убедителни от партията, която я използва най-агресивно.

Докато миграцията остава важна тема, вниманието на германските избиратели все повече се измества и към международните кризи. Според анализа на Anadolu Agency, напрежението с американския президент Доналд Тръмп и войната в Иран засилват икономическите тревоги в Германия. Покачващите се енергийни цени, натискът върху домакинските бюджети и проблемите във веригите за доставки удрят особено силно най-голямата експортна икономика в Европа, която зависи от внос на енергия и суровини.

Мерц първоначално е подкрепил американските и израелските удари по ядрени и военни обекти в Иран, но с проточването на конфликта започва да се дистанцира от Тръмп и да изостря критиките си. Според Боман тази по-самостоятелна позиция може временно да донесе подкрепа на канцлера, защото много германци са критични към политиката на Тръмп и към войната в Иран.

Политологът смята, че когато Мерц заявява по-уверено, че „това не е нашата война“, той може да спечели уважение сред част от германските избиратели. Но Боман предупреждава и за риск: Тръмп може да реагира спонтанно и дори отмъстително, включително с икономически санкции или по-високи мита срещу Германия.

Това би било особено опасно за германската автомобилна индустрия, която вече се намира под сериозен натиск. Затова външнополитическото дистанциране от Вашингтон може да даде краткосрочен политически ефект на Мерц, но и да отвори нов фронт срещу германската икономика.

Както обобщава Айхан Шимшек в анализа си за Anadolu Agency, недоволството от Мерц вече не е само личен проблем на канцлера. То отразява по-дълбока несигурност в германското общество — страх от икономически спад, съмнение в стабилността на управлението и усещане, че традиционните партии губят контрол върху политическия дневен ред.

Засега коалицията вероятно ще оцелее, защото алтернативата — предсрочни избори при водеща AfD — изглежда твърде рискована за всички партии от политическия център. Но това не решава основния проблем на Мерц: ако първата година трябваше да покаже, че Германия е получила по-стабилно управление, социологията засега показва точно обратното.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 8

АНАЛИЗИ

Въпреки санкциите: Русия печели от новата петролна криза.

Азиатски държави рязко увеличават вноса на руски суров петрол с отстъпка на фона на сериозни сътресения в световните енергийни доставки, пише Фелисити Брадсток в анализ за Oil Price. Според изданието временната отмяна на част от санкционните ограничения от страна на САЩ позволява повече руски петрол да се върне на глобалните пазари — ход, който може да понижи цените, но едновременно с това води до увеличение на приходите на Москва от енергиен износ.

След началото на войната в Украйна през 2022 г. редица западни държави наложиха строги санкции върху търговията с Русия. Европа и Съединените щати започнаха постепенно да намаляват зависимостта си от руски газ и други енергийни продукти, като паралелно с това оказваха натиск и върху други страни да направят същото. Фелисити Брадсток отбелязва в Oil Price, че тази стратегия обаче не е довела до пълно изолиране на руския енергиен износ. Напротив — страни като Индия и Китай са използвали санкционната среда като възможност да купуват руски суров петрол и газ с отстъпка, за да намалят разходите си и да укрепят енергийната си сигурност.

Според данните, цитирани от Oil Price, вносът на руски петрол в Китай и Индия се е увеличил значително след 2022 г. През 2024 г. Китай е закупил рекордните над 100 млн. тона руски петрол, което е съставлявало близо 20% от енергийния му внос. Индия, от своя страна, е похарчила приблизително 140 млрд. долара за руски енергийни доставки. През последната година двете азиатски държави са задълбочили връзките си с Москва и на фона на високите мита върху вноса, наложени от Съединените щати.

Санкциите срещу Русия и новият енергиен натиск

Макар част от държавите да са намалили зависимостта си от руски енергийни суровини след началото на войната в Украйна, глобалната енергийна криза отново изтласква руския петрол на преден план. Oil Price описва ситуацията като последица от „най-голямото прекъсване на петролните доставки в историята“, при което дори САЩ — основен защитник на твърдата санкционна линия срещу руската енергетика — изглежда са променили подхода си през последните седмици. На 16 април Министерството на финансите на САЩ е удължило изключение от санкциите, позволяващо продажбата на част от руския суров петрол. По информация на Oil Price това изключение трябва да остане в сила до 16 май и идва след предишна санкционна дерогация, която е изтекла на 11 април.

Oil Price цитира говорителка на американското Министерство на финансите, според която, докато преговорите се ускоряват, ведомството иска да гарантира, че „целият петрол е достъпен за онези, които се нуждаят от него“. Очакването е мярката да намали цената на петрола, тъй като на държавите се разрешава законно да купуват стотици милиони барели руски суров петрол.

Ормузкият проток и връщането към руския петрол

Несигурността около Ормузкия проток остава ключов фактор за поведението на азиатските купувачи.

На този фон продажбите на руски суров петрол за Индия се очаква да останат близо до рекордни нива през април и май. Данните, цитирани в анализа, показват рязък скок. През март Индия е внесла около 2,25 млн. барела руски суров петрол дневно — почти двойно повече спрямо обемите през февруари. Очаквало се е пристигащият руски петрол в индийските пристанища да достигне 2,1 млн. барела дневно за седмицата от 20 до 27 април, спрямо 1,67 млн. барела дневно през предходната седмица.

Руските петролни приходи растат въпреки ограниченията

Пазарният ефект вече се вижда и в данните, цитирани от Reuters. Според агенцията, която се позовава на Международната енергийна агенция, приходите на Русия от износ на суров петрол и петролни продукти почти са се удвоили през март — до 19 млрд. долара, спрямо 9,75 млрд. долара през февруари. Reuters посочва още, че руският износ на суров петрол е нараснал с 270 000 барела дневно спрямо февруари, до 4,6 млн. барела дневно, основно заради по-високи морски доставки.

Това подсилва основната теза на Oil Price: кризата, която кара държавите да търсят повече достъпен петрол, едновременно отваря финансов прозорец за Москва. Международната енергийна агенция, цитирана от Reuters, отбелязва и че руското производство на суров петрол е нараснало през март до 8,96 млн. барела дневно спрямо 8,67 млн. барела дневно през февруари, макар агенцията да предупреждава, че Русия може да изпита затруднения да увеличава производството си заради щети по пристанища и енергийна инфраструктура.

Китай, Индия и Индонезия търсят алтернативни доставки

Oil Price посочва, че продължаващото нарушение на търговията през Ормузкия проток е довело до конкуренция между Индия и Китай за глобални петролни доставки — главно от Русия, но също и от Саудитска Арабия. Старшият анализатор в Kpler Мую Сю казва пред CNBC, цитиран от Oil Price, че конкуренцията между Индия и Китай за руски суров петрол е била „интензивна“ и ще продължи да бъде такава за товарите с доставка през юни.

По думите на Сю фактическото затваряне на Ормузкия проток кара азиатските страни да търсят евтин суров петрол, който е лесно достъпен, а руският петрол попада именно в тази категория.

Владимир Путин и Си ДзипинПреди войната в Иран Китай е внасял големи количества ирански суров петрол. Според Oil Price конфликтът обаче е причинил сериозни смущения в енергийната търговия, както и разрушения по енергийна инфраструктура в Близкия изток. Това е накарало Пекин да разчита в по-голяма степен на Русия за своите петролни доставки.

Китай и Индия не са единствените страни, които се обръщат към руската енергия. През април Индонезия е обявила планове да закупи до 150 млн. барела петрол от Русия. Обикновено между 20 и 25% от петролния внос на Индонезия идва от Близкия изток и преминава през Ормузкия проток, което прави страната уязвима при продължителна криза в региона.

Тази част от картината беше потвърдена и от Reuters, която съобщи, че Индонезия ще внесе 150 млн. барела руски суров петрол през тази година. Заместник-министърът на енергетиката Юлиот Танджунг заявява пред агенцията, че обемът трябва да покрие нуждите на страната до края на годината, като правителството още уточнява механизма на вноса. Reuters отбелязва, че Индонезия търси руски суров петрол и втечнен петролен газ на фона на енергийния недостиг, предизвикан от войната в Близкия изток.

Индонезийската държавна агенция ANTARA също съобщава, че страната е осигурила 150 млн. барела руски петрол на специална цена след посещението на президента Прабово Субианто в Русия. Според президентския специален пратеник по въпросите на енергетиката и околната среда Хашим Джойохадикусумо Русия първоначално се е съгласила да достави 100 млн. барела, а при нужда обемът може да бъде увеличен с още 50 млн. барела.

Това показва, че ефектът от кризата не се ограничава само до големите азиатски икономики. При несигурност в Близкия изток държавите, зависими от петролни маршрути през Ормузкия проток, търсят алтернативи, които могат да бъдат доставени бързо, в големи количества и на сравнително по-ниска цена.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7